Харолд Робинс
Първи умират мечтите (21)

Глава двадесет и първа

В ухото ми прозвуча умореният шепот на Лонерган.

— Някога хрумвало ли ти е да се преместиш в Мексико?

— Не мога да им пия водата. Получавам колики.

— Не ме улесняваш. Не им харесва, че си се държал така с техните момчета.

— Значи сме квит. И на мен не ми харесва мисълта да ме убият. Признай си, чичо Джон, можеш ли да се разбереш с тях или се отказваш?

Чух тиха въздишка и осъзнах, че той вече не е чичо Джон, когото познавах в детството си. Наближаваше седемдесетте и времето не му прощаваше.

— Не знам — призна. — Отначало просто са се наели да те убият срещу заплащане, сега въпросът е личен. Единият от хората им ще остане инвалид.

— Лоша работа.

— Трябва ми примамка. Нещо, срещу което да се пазаря — изкиска се сухо. — Освен теб, разбира се.

— Ронци обеща да оправи нещата, ако станем партньори.

— Казал ти го вчера, преди да узнае какво се е случило на паркинга. Тази сутрин ме помоли да ти предам, че предложението отпада.

— Трябваше да му се обадя довечера.

— Недей. Сигурно му подслушват телефона. Ще те заловят, преди да си приключил разговора.

— Тогава какво да правя?

— Нищо. Крий се. Може би след седмица-две ще се успокоят и ще можем да разговаряме.

— А списанието? Имахме материал само за този брой. Ще спре да излиза.

— Нека. Да не би да искаш да завият трупа ти в него?

Мълчах.

— Гарет?

— Да?

— Не прави глупости. Трябва ми време.

— Имаш достатъчно време, чичо Джон, аз нямам. Ако списанието не излезе две седмици поред, отново ще се окажа на улицата.

— Поне ще бъдеш жив. Ще си намериш друго забавление.

— Естествено — окачих слушалката и чух как монетите паднаха в автомата. Обърнах се, на няколко крачки зад мен стоеше Дениз.

— Дойдох да те заведа на вечеря.

Кимнах и се присъединих към нея.

— Съжалявам — извини се тя.

— За какво?

— Влоших положението ти. Не трябваше да им казвам къде си.

— Ти не си виновна.

Хвана ме за ръка и спря.

— Държах се глупаво, нали?

Погледнах я, но не отговорих.

— Този път кинетичният проводник не подейства. За пръв път ми се случва. Според брат Джонатан ми трябват още няколко сеанса, докато се освободя от този грях.

— Сигурна ли си, че е грях?

— Не те разбирам.

— Нали Преподобния Сам ви учи, че любовта не е грях? Нали твърди, че е хубаво да се обичаме? Любовта има и физически смисъл.

— И брат Джонатан така казва. Но аз не съм сигурна. Никога не съм изпитвала подобно чувство. През цялото време искам да се любим. Само за това мисля. — Спряхме пред прага на столовата. — През цялото време говоря за себе си. А ти какво изпитваш към мен?

— Мисля, че си много красива.

— Нямам предвид това — прекъсна ме тя. — Как да постъпя с чувствата си?

Усмихнах й се.

— Примири се с тях миличка. Налягат те само когато си млад. Скоро ще ги надраснеш.

В гласа й прозвуча болка.

— Наистина ли мислиш така?

Не отговорих.

— Кажи ми истината.

И си получи истината.

— Имам достатъчно проблеми. Твоят е най-малкият.

Рязко се обърна и се затича по коридора, оставяйки ме сам на прага. Огледах помещението и видях, че брат Джонатан ме наблюдава. Посочи ми празното място до себе си.

На масата имаше още шестима младежи. Кимнах, но не пророниха нито дума. Бяха прекалено увлечени в яденето.

— Самообслужваме се. — Брат Джонатан ми посочи голямата тенджера в средата на масата.

Задушеното говеждо с картофи и моркови беше непретенциозно, но вкусно. Топях си залъците в соса, защото нямаше масло. Налях си и чаша мляко. Оказа се студено и учудващо ободряващо. Никой не проговори до края на вечерята. Изправяха се един по един, пожелаваха „Мир и любов“ и напускаха.

Огледах се. Когато влязох, имаше около четирийсет души. Бяха останали само неколцина, които почистваха масите.

— Пия кафе в кабинета си — обади се брат Джонатан. — Искаш ли да те почерпя.

— Няма да откажа.

Кабинетът му беше малко помещение в преддверието на сградата. Затвори вратата и след няколко минути ми поднесе чаша нес кафе.

— Пийвам и по малко уиски — сподели.

— Мислех, че ви е забранено.

Усмихна се.

— Само с лечебна цел.

Кимнах.

— Не се чувствам много добре.

Наля в две чаши. Вдигна своята:

— Мир и любов.

— Мир и любов — отвърнах.

Гаврътна уискито като професионалист и отново си напълни чашата, преди да съм преполовил моята. Очите ни се срещнаха.

— Не можеш да останеш тук — рече. — Знаеш го.

— Защо? Заради Дениз?

— С това ще се оправя. Заради теб. Определили са награда за главата ти. След няколко дни ще те потърсят и тук.

— Дениз ли ти го каза?

— Не.

— Как разбра?

— Нали ти казах, че съм бивше ченге. Имам връзки. Говори се, че си избягал с Дениз. Скоро ще разберат къде би могла да отиде.

Мълчах.

— Съжалявам, но не мога да рискувам. Тук има прекалено много хора.

— Дори да си отида, ще намерят Дениз.

— Няма да я намерят. Тя заминава. До утре ще бъде на хиляди мили оттук.

Изпразних си чашата.

— Кога искаш да тръгна?

— Довечера, когато всички спят. Ще дойда да те взема. Чакай ме в малката стая, където те заведе Дениз. Дрехите ти вече са там.

Изправих се.

— Благодаря ти, братко Джонатан.

— Как си с парите? — поинтересува се той.

— Ще се оправя.

— Мир и любов.

— Мир и любов — отвърнах и излязох от кабинета.

Грижливо изгладени, дрехите ми висяха на закачалка на вратата. Бързо се съблякох и влязох в банята. Точно когато бях под душа, осветлението изгасна. Изругах, но си спомних, че се изключва автоматично. Завих се в грубата хавлия и тръгнах да търся свещ. Забелязах присъствието и едва когато я запалих.

Изоставена и беззащитна, седеше света на ръба на леглото. Гримът й се беше изтрил и синината личеше.

— Отиваш ли си? — попита.

Не й отговорих.

— Разбрах го, когато брат Джонатан нареди да ти донесат дрехите.

Избърсах се и посегнах към ризата си.

— Искам да дойда с теб.

— Не може — отсякох.

— Защо? — въпросът й прозвуча детински.

— Защото могат да те убият. Брат Джонатан иска да предпази и двама ни.

— Не ме интересува. Искам да бъда с теб.

Навлякох си панталоните и седнах на стола, за да си обуя чорапите и обувките.

Стана от леглото и коленичи пред мен.

— Моля те, вземи ме със себе си. Обичам те.

— Не мога. Съжалявам.

Скри лице в дланите си и се разплака. Гласът й се чуваше като приглушено скимтене.

— Никога не постъпвам правилно. Мислех, че тук ще се чувстваме добре и ще бъдем в безопасност.

Докоснах косата й. Улови ръката ми и я притисна към устните си.

— Ако остана тук, никой няма да бъде в безопасност. Нито ти, нито брат Джонатан, нито пък децата. А те нямат нищо общо.

— Не искам да оставам с теб завинаги — прошепна, без да откъсва устни от пръстите ми. — Знам, че няма да се задоволиш само с мен. Просто искам поне за кратко време да бъдем заедно. Когато вече не ме искаш, ще си тръгна.

Повдигнах лицето й.

— Не става дума за това, миличка. То няма нищо общо. Достатъчно хора пострадаха. Не искам да довлека и тук тази мръсотия.

За миг остана безмълвна, загледана в дланта ми.

— Знаеш ли, че имаш две линии на живота? — попита.

— Не.

Проследи с пръст линията, която се издигаше от основата на дланта ми към показалеца.

— Нищо няма да ти се случи. Ще живееш дълго.

— Успокояваш ме.

— Но в момента двете линии на живота ти минават успоредно. — Посочи центъра на дланта ми. — И едната прекъсва тук.

— Това хубаво ли е или лошо?

Очите й останаха сериозни.

— Не знам. Означава, че единият ти живот прекъсва тук.

— Надявам се, че не е този, който е свързан с дишането.

— Не се шегувам — тросна се тя.

Не отговорих.

— Умея да гледам на ръка. Обикновено познавам.

— Вярвам ти.

— Лъжеш — отвърна кисело.

Усмихнах й се.

— По-добре ли ще се чувстваш, ако се скараме?

Устните й потръпнаха.

— Не искам да се караме. Не и през последната ни нощ.

— Тогава се успокой.

— Кога тръгваш?

— Брат Джонатан ще дойде да ме вземе.

— Значи около полунощ. Тогава прави последната си обиколка. Имаме време да се любим за сбогом.

Изсмях се.

— Шегуваш ли се?

— Никак. — Изправи се и започна да си разкопчава ризата. — Дори допирът до теб ме възбужда.

Спрях ръката й.

— Няма да се справя, миличка. Имам си толкова проблеми, че едва ли ще успееш да ме възбудиш.

— Има най-различни начини.

Бях прав, а тя грешеше. Но това нямаше значение. Беше й толкова забавно, че не се разбра кой е победител и кой е победен. Когато брат Джонатан почука на вратата, бяхме вече облечени.

Очите му обгърнаха гледката — смачканите чаршафи и всичко останало.

— Обърнах се към Дениз.

— Време е.

— Ще те изпратя до колата — заяви тя.

Мълчаливо се отправихме към хамбара. Брат Джонатан разтвори вратите. Скърцането отекна в нощта. Влязохме и се настаних в колата. Старият валиант се държеше чудесно. Запали без капризи.

Брат Джонатан протегна ръка през отворения прозорец.

— Успех, Гарет. Мир и любов.

Обърна се и излезе от хамбара, оставяйки ме насаме с Дениз. Тя се наведе през прозореца и ме целуна.

— Ще се обадиш ли, когато се върнеш?

— Знаеш, че ще го направя.

— Ще те чакам тук.

Едва сега разбрах, че брат Джонатан не й беше споменал за предстоящото заминаване. Нямаше да го научи и от мен, така че само кимнах.

— Обичам те — повтори и отново ме целуна. Отстъпи назад. — Мир и любов.

— Мир и любов — рекох, включих на скорост и излязох от хамбара. Потеглих по калния път и видях в огледалото как брат Джонатан обгръща раменете й и я отвежда към къщата. Завоят ги скри и зад мен остана само нощта.