Харолд Робинс
Първи умират мечтите (6)

Глава шеста

Очите на Боби искряха.

— Нали не се шегуваш?

— За кое?

— Наистина ли ще ме назначиш за главен художник на твоя вестник?

— Разбира се. Но не мога да ти плащам висока заплата.

— Няма значение. Важното е, че ще ми дадеш възможност. Досега никой не ми е предлагал истинска работа.

— Е, сега я имаш.

— Какъв е този вестник?

— В момента е сметище за рекламни съобщения. Но когато приключа с него, ще бъде доста по-различен.

— Какъв ще стане тогава?

— Нещо средно между долнопробен вестник и „Плейбой“. Ще се целим право в хората и ще улучваме слабото им място.

— Не те разбирам — учуди се той.

— „Плейбой“ дрънка само празни приказки — обясних аз. — Пудрят си статиите, точно както пудрят слабините на манекенките си. А долнопробните вестници те заливат с такива гадости, че пръстите ти вонят само като ги докоснеш. Мисля, че трябва да има баланс. Ще показваме нещата такива, каквито са, но няма да позволим на читателите да се чувстват овъргаляни в мръсотия.

— Това няма да се хареса на Лонерган — забеляза Верита. — Той не иска да променяш вестника.

— Лонерган си купува пералня. Има нужда от четири страници за реклама, през които ще си прокарва парите. Останалата част от вестника изобщо не го интересува. Ако искаме, можем да го печатаме на тоалетна хартия.

— Не съм сигурна — усъмни се Верита.

— Аз пък съм убеден. Познавам го отлично. Единствената му страст са парите.

— Нарече го чичо Джон — каза тя.

— Той ми е вуйчо. Брат на майка ми.

Пое си дълбоко въздух. Сега разбра.

— Май не го обичаш много?

— Не изпитвам никакви чувства към него — отвърнах.

Излъгах я. Работата беше там, че изпитвах прекалено много чувства. Целият ми живот бе свързан с чичо Джон. Още отпреди раждането ми. Първо майка ми, след това баща ми.

— Уморен съм — отсякох. — Ще си легна.

— Аз си отивам — бързо каза Верита.

— Не — спря я Боби. — Не си отивай. Ще спя на кушетката.

— По дяволите, Верита, прекалено е късно, за да си ходиш — обадих се и аз.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен — успокоих я. — Ти винаги ме възбуждаш. Ела да си легнем. Искам да се любим.

Запътих се към спалнята. Плувналите в сълзи очи на Боби ме спряха.

— Какво ти става?

— Обичам те, Гарет — изскимтя той. — Искам да бъда твой роб. Искам да ме обичаш.

Обгърнах раменете му и го целунах по бузата.

— Аз те обичам, Боби, но по друг начин. Все едно, че съм ти брат.

Избърса сълзите от очите си.

— Никога не съм имал брат.

— Аз също.

Усмихна се.

— Харесва ми. Много е чисто.

— Гарантирано чисто. Като уискито. Сега си лягам.

Верита ме последва в спалнята десет минути по-късно. Нямах търпение да я съблека. Членът ми беше твърд като камък. Любихме се докато не паднах от изтощение, но не можах да изпитам наслада. Може би причината бе в уискито. Тя заспа, още преди да се отдръпна от нея. Затворих очи и задрямах.

Струваше ми се, че съм спал с часове, когато изведнъж усетих, че някой докосва слабините ми. Зарових ръце в косите й и насочих члена си в устата й. Устните й бяха умели и топли. Имах чувството, че ще ме погълне целия.

— Чудесна си, мила — прошепнах.

Бях стигнал до оргазъм, който сякаш изсмука всички течности от тялото ми. Останах да лежа уморен и празен. Няколко секунди по-късно се унесох в дълбок сън.

Когато се събудих, слънцето грееше право в очите ми.

Понечих да стана. Тя отвори очи. Наведох се и я целунах по челото.

— Не знаех, че си способна на такова нещо. Изсмука ми дори мозъка.

Погледна ме с широко отворени очи.

— За какво говориш?

— За миналата нощ.

Поклати глава.

Спуснах крака от леглото и стъпих върху гърба му. Той се премести, но не се събуди. Разбрах всичко. Отначало се ядосах, след това се разсмях.

Верита изглеждаше смутена.

— Какво има?

— По дяволите — рекох.

— От какво се оплакваш? — запита. — Имаш най-доброто и от двата свята.

Боби ни откара в Бевърли Хилс с открития си ролс. Докато минавахме край дългата опашка от нюйоркски скитници, строени в очакване на неделната закуска, почувствах се като някой богаташ.

Спряхме пред кантората на чичо ми и открихме, че сградата е заключена. Натиснах звънеца. През прозорчето надзърна униформен пазач.

— Лонерган — извиках аз.

Той кимна и отключи.

— Господин Брендън?

— Аз съм.

— Господин Лонерган ви очаква. Най-горния етаж.

— Гладен съм — заяви Боби. — Ще ви чакам в закусвалнята.

— Добре — отвърнах и заедно с Верита последвахме пазача. Телохранителят на чичо ми ни чакаше. Поведе ни по коридора към кантората на Лонерган и отвори вратата.

Чичо ми седеше зад бюрото си заедно с Пърски. Нямаше нищо общо с кантората му в Холивуд. Тази тук миришеше на пари — копринени завеси, дебели килими и писалище в стил Луи XV.

— Добро утро — поздравих аз.

Чичо ми ни покани да седнем и натисна някакво копче. Малко по-късно от една странична врата се появи човек, понесъл папка с документи.

— Моят адвокат Марк Колър — представи го чичо ми. — Подготвил е всички документи. Споразумението за продажба, молбата за заема и всичко останало.

Гледах го и си мислех, че наистина е невероятен. Бях убеден, че не си е легнал преди пет сутринта, но изглеждаше свеж, сякаш бе спал поне дванайсет часа. Освен това разбрах, че изобщо не се е съмнявал в изхода на сделката, защото бе невъзможно да подготви всички документи само за една нощ.

Колър подреди книжата на писалището.

— Ще ги прегледате ли?

Бутнах ги към Верита.

— Мис Веласкес ще го направи вместо мен.

Колър я изгледа, после ме запита:

— Юрист ли е?

Верита се намеси.

— Завършила съм училище по право, но не успях да положа изпитите. Имам диплома за експерт-счетоводител.

Изглеждаше впечатлен и не пророни нито дума, докато тя прелистваше документите.

Обърнах се към Пърски.

— Господин Лонерган съобщи ли ви, че искам да останете при мен?

— Да — измърмори Пърски. — Само че не мога да си го позволя. От шест месеца не съм изплащал издръжката на жена ми и детето ми.

— Не искам да работите безплатно.

— Колко можете да ми платите?

Не знаех какви са тарифите, реших да му предложа наслуки.

— Сто и петдесет на седмица и участие в печалбата.

— Няма да стане. От „Вели Таймс“ ми предлагат двеста и петдесет.

Нямаше нужда да ме предупреждават, че двеста и петдесет долара седмично далеч надхвърлят възможностите ми.

— Най-много сто и петдесет.

— Той приема — заяви чичо ми, преди Пърски да може да отговори.

Понечи да протестира, но изразът в очите на чичо ми го спря.

— Няма да мога да връзвам двата края с тези пари, господин Лонерган — възрази тон меко.

— От болницата съвсем няма да ги вържеш — отвърна студено чичо ми. — Прощавам ти само защото държа на тази сделка.

Пърски ме погледна. Даваше си сметка кога трябва да отстъпи.

— Ще работя за теб — заяви той.

— Чудесно — усмихнах се. — Ако имаме късмет, ще ти повиша заплатата.

— Разчитам на това — той ми подаде ръка.

— Изглежда, че всичко е наред — обади се най-накрая Верита, — но смятам, че ни е необходим още един документ. Гаранция, че се освобождаваме от всички натрупани досега дългове и данъци, подписана от господин Лонерган.

Колър изглежда се раздразни.

— Господин Лонерган не е страна по тази сделка. Не виждам причина да подпише подобен документ. Разполагате с подписа на г-н Пърски.

Верита се обърна към мен за помощ.

— Господин Колър — заявих аз, — господин Пърски няма пари да си плати хартията, върху която се подписва Господин Лонерган ме увери, че ще получа вестника, освободен от всякакви задължения. Ако не го получа по този начин, изобщо няма да го взема.

— Господин Лонерган никога… — започна Колър.

Лонерган го прекъсна.

— Подгответе гаранцията. Ще я подпиша.

— Днес няма да успея. В кантората ми няма никой.

— Ще я получиш утре, Гарет. Засега ще се задоволиш ли с думата ми?

— Да, чичо Джон.

Той се усмихна.

— А сега да подпишем останалите документи.

Разбрах се с Пърски да се видим в редакцията на следващата сутрин. Когато си тръгвахме, бях притежател на вестник. Проправихме си път в тълпата в закусвалнята и седнахме на масата на Боби.

— Как мина? — поинтересува се той.

— Вътре сме — отговорих.