Харолд Робинс
Първи умират мечтите (29)

Глава трета

Телефонът иззвъня в осем сутринта. Посегнах към слушалката. През вратата на банята виждах силуета на Мариса в стъклената преграда на душа и чувах пляскането на вода.

— Да — изръмжах в слушалката.

— Изглежда си прекарал тежка нощ — прозвуча гласът на Ейлин.

— Позна. Какво има?

— Искам да ти напомня, че докато си почиваш и се забавляваш, някои хора в компанията продължават да се трудят.

— Ще поправим този пропуск. Може да навреди на доброто ни име. Всички смятат, че само празнуваме.

— Качвам се на първия самолет — пошегува се тя. — Не искаш ли междувременно да научиш някои добри новини?

— Казвай.

— Току-що пристигнаха сведенията за продажбите през януари и февруари. Минали сме три милиона и половина.

— Виж ти!

— Не съм свършила. Тиражът на „Лайфстайл дайджест“ е достигнал един милион. Никак не е лошо.

— Къде бъркаме?

— Не знам, но трябва да продължим да го правим.

Разсмях се.

— Как вървят работите при теб?

— Още не знам. Днес Верита ще провери сметките, а аз ще направя официална обиколка.

— Не мога да разбера защо държиш да купуваш курортен комплекс. И двете ти списания непрекъснато печелят.

— Помня, че ми задаваха същия въпрос, когато реших да откривам клубове. А в момента само лондонският клуб ми носи по шест милиона годишно.

— Защото там се играе хазарт. Клубовете в Ню Йорк, Чикаго и Лос Анжелос скоро ще се окажат на червено.

— Те са ни необходими, за да се държим на ниво. Ще отворим игрални зали в Атлантик Сити, този курорт тук също има разрешение за хазартни игри.

— Ако искаш да се занимаваш с хазарт, защо не купиш нещо във Вегас.

— Чакам да се открие възможност. А в същото време туристическата ми агенция и организираните екскурзии са претоварени. Мога да запълня курорта само с клиенти от нашата агенция.

— Как ще ги превозваш дотам с два товарни полета дневно?

— Ще организираме чартърни полети от Лос Анжелос. Освен това самолетите на „Принсес Лайнс“ обещаха да включат мястото в екскурзионните си обиколки.

— Дори да е така, ще получаваш курешки в сравнение с доходите, които ти носят списанията. Чистият ни доход е около три милиона месечно.

— Ейлин, какви изрази!

— Говоря сериозно. Защо го правиш?

Замислих се.

— Заради веселбата.

— Не ми се вярва — рече тя. — Може би някой ден ще го обсъдим по-задълбочено — гласът й се сниши. — Липсваш ми.

Затвори, преди да съм успял да й отговоря. Тази жена беше страхотна, знаеше точно кога да спре. Без да бърза, без да насилва нещата. Изчакваше подходящия момент. А времето работеше за нея. И двамата го знаехме. Рано или късно щях да се хвана.

Мариса излезе от банята, увита в хавлията като в саронг.

— Добро утро.

— Добро утро.

— Добре ли спа.

— Струва ми се, че да.

— Чудесно. — Приближи се до тоалетната масичка и отвори малката си чанта. Миг по-късно беше облечена в миниатюрен бански. Срещна погледа ми в огледалото. — Би било глупаво да се появя на работа във вечерен тоалет.

Кимнах.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Бих пийнал едно кафе.

— Веднага — натисна някакво копче до вратата. — Нещо друго?

Станах от леглото и се запътих към банята. На вратата спрях и се озърнах.

— Не се дръжте така официално, баронесо. Смятах, че сме приятели. Не бих искал да мисля, че просто сте си изпълнявали задълженията.

Когато излязох от банята на терасата, зад плъзгащите се стъклени врати вече имаше малка масичка. Бяха я нагласили с жълта ленена покривка и салфетки в същия цвят. В центъра се мъдреше тясна сребърна ваза с една-единствена жълта роза. Закуската беше европейска — портокалов сок, кафе, топли кифлички и кроасани.

Мариса се беше облегнала на перилата, загледана в морето. Когато чу стъпките ми, се обърна.

— Дължа ти извинение.

— Няма нужда.

— Не исках да прозвучи толкова рязко. Просто… Досега не ми се беше случвало подобно нещо. Чувствах се много неловко. Не знаех какво да кажа.

— Каза каквото трябваше. Нали сме приятели?

Усмихна се.

— Приятели сме. Кафе?

— Да, ако обичате.

Поех чашата от ръката й. Беше гъсто и силно.

— Каква е програмата за днес?

— Дитер ще те чака в десет в главната сграда, за да те разведе наоколо.

— Ще дойдеш ли с нас?

— Едва ли. Имам работа. Но довечера в седем ще има коктейл в твоя чест. Местните управници ще дойдат, за да се запознаете. И аз ще бъда там.

— А на вечеря?

— Ако искаш, ще дойда.

— Искам — рекох. — И този път си донеси някоя по-прилична дреха, за да се прибереш сутринта. Да се появиш на работа по бански е точно толкова глупаво, колкото и във вечерен тоалет.

Официалната обиколка продължи до обяд. Слънцето така припичаше, че дори океанският бриз, който ни облъхваше в открития джип, не успяваше да ни разхлади. Караше Дитер, аз седях до него, Лонерган се беше наместил на задната седалка. Няколко пъти се озърнах към него. Дори да се чувстваше неудобно, не му личеше, макар той единствен да носеше костюм и вратовръзка. Все пак усетих, че се зарадва, когато се върнахме в прохладния хотел.

Запътихме се към бара. Лонерган си поръча обичайното сухо мартини. Реших да пия джин с тоник, а Дитер си взе текила. Бяхме обиколили две игрища за голф — едното с осемнайсет, а другото с девет дупки, дванайсет тенис корта, конюшня за четирийсет коня и седемнайсет бунгала. Оставаше ни да разгледаме само централното здание.

— Сградата разполага със сто и осемдесет апартамента — обясняваше Дитер. — Във всеки има спалня, дневна, бар, кухня и две бани. Замислени са възможно най-разкошно. Пресметнахме, че при цена двеста долара дневно, можем да си покриваме разноските, ако са заети четирийсет процента от апартаментите.

Лонерган кимна.

— Доколкото знам не сте успявали да запълните най-много петнайсет процента.

— Ако трябва да бъдем откровени — прекъсна го Дитер — не сме запълвали и толкова.

— Какъв е общият ви капацитет — поинтересувах се аз.

— По двама души в стая и по четирима в бунгало. Общо четиристотин двайсет и осем.

— Значи при сто долара на човек, можете да си покривате разноските с шестнайсет хиляди долара дневно?

Дитер кимна.

— Това включва и храната.

— А ако я изключим?

— Десет хиляди, но ще трябва да сервирате закуска. Това влиза в договора с правителството и е включено в десетте хиляди.

— Можем ли да превърнем апартаментите в отделни двойни стаи?

— Да. Мислехме да го направим, но не можем да си позволим да вложим в преобразованията още милион долара.

— Ясно — махнах на бармана да ми донесе още едно питие. — Как мислите, защо не сте успели да привлечете посетители?

— Причините са две — бързо отвърна Дитер. — Първо — самолетните компании не удържаха на обещанието си да увеличат броя на полетите в тази посока. Втората е, че правителството ни забрани да отваряме казиното преди изборите, въпреки че още миналата година ни издаде разрешение за хазарт.

— А защо смятате, че сега ще ни позволят?

— Не искат да затворим хотела. Вложили са прекалено много пари.

— Имате ли писмени гаранции?

Усмихна се.

— Тук е Мексико. Нищо не се записва. А дори и да го имате черно на бяло, това не значи нищо.

— Значи могат да отложат отварянето на казиното?

— Всичко се случва, но се съмнявам. Можете да прецените сами. Довечера на коктейла ще присъства губернаторът на щата. Ще дойде шефът на хазната от Мексико Сити. Всичко зависи от тях.

Телефонът на бара иззвъня. Барманът кимна към Дитер.

— Para usted, excelencia.

Дитер взе слушалката, промърмори няколко думи и затвори.

— Правителственият самолет от Мексико Сити ще кацне всеки момент. Трябва да го посрещна. Ще ме извините ли, господа?

— Няма проблеми — рекох.

— За обяд съм ви запазил маса в градината.

— Благодаря.

Погледна към мен.

— След няколко минути ще дойде баронесата. Тя ще ви настани.

— Още веднъж благодаря.

— Не ми харесва. Има нещо гнило — заяви Лонерган, когато Дитер се отдалечи.

— Какво имаш предвид?

— Няма да ти разрешат да отвориш казиното. Ако съществуваше подобна възможност, веднага щяха да се появят клиенти с много повече пари от теб.

— Може и да си прав. Все пак, да довършим играта. Утре ще знаем повече, отколкото днес. Забелязах, че Мариса влиза в бара. — А сега е време за обяд.