Харолд Робинс
Първи умират мечтите (37)

Глава единадесета

Ейлин въздъхна уморено и хвърли папката на кухненската маса.

— Ето ти „Пътешествията“ за броя през май. Хиляда думи за Неговото пътешествие и хиляда и двеста повече за Нейното.

— Защо Тя да има повече думи от Него? — полюбопитствах. — Знам, че жените са по-приказливи, но…

Беше твърде изтощена, за да се впуска в спорове.

— По-лесно ми е да пиша женски сексуални фантазии, отколкото мъжки. Освен това, мисля, че вече изчерпих темите. Свършиха ми фантазиите. Имаме нужда от помощ.

Отворих папката. С подходящи илюстрации, статията можеше да заеме най-много шест страници. Вдигнах, поглед към нея.

— Дръж се, миличка. Другата седмица започваме продажбите. Ако нещата потръгнат, ще можеш да наемеш на помощ половината град. — Погледнах си часовника. Минаваше два сутринта. — Върви си у дома и гледай да се наспиш. Утре ще продължим.

— Утре е неделя.

Пак си погледнах часовника. Права беше. „Сейко“ твърдеше същото. А японците не грешаха. Поне след Втората световна война.

— Значи утре си оставаш в леглото и си доспиваш — рекох.

— Имам да пиша още четири статии и третата глава на „Съвременната Фани Хил“ — оплака се тя.

— Ще почакат до понеделник.

— А ти какво ще правиш?

— Боби ми е оставил шест серии снимки. Трябва да ги прегледам, да избера Супергаджето, да напиша коментар и да съставя надписи. И аз си имам същите проблеми. Изчерпват ми се идеите за нимфоманки.

— Всички ли трябва да ги изкарваш такива? — поинтересува се тя.

Усмихнах й се.

— Както ги гледаш на порнографските снимки, вярваш ли, че си мислят за неделната проповед?

— Много е потискащо. Понякога ми се струва… — млъкна и се изправи.

— Какво ти се струва?

— Няма значение. Може би просто съм преуморена.

— Щом си го мислиш, кажи го.

— Изкарваме всичко прекалено пошло. Сякаш животът се състои само от полови органи. Не съм завършила журналистика, за да се занимавам с подобно нещо.

— Имаш избор. Ако не ти харесва, можеш да се откажеш.

— А ти имаш ли избор, Гарет?

— Вече не. Навремето си мислех, че имам, но си промених мнението. Когато се върнах от Виетнам, строях големи планове. Смятах да разкажа на всички в каква мръсотия сме затънали. Само че никой не пожела да ме изслуша. Никой не го беше грижа, освен няколко политици, които искаха да си пишат червени точки. На хората не им дреме. Така че край на плановете ми. Ще им дам онова, което искат. И то ще бъде натъпкано със собствените им илюзии, точно както колите им, бирата им и телевизионните им програми.

— Наистина ли смяташ така?

— Не. Просто се опитвам да се оправдая. — Станах. — Но наистина чувствам, че съм пораснал. Няма да успея да нагодя обществото към мечтите си, така че ще гледам да се възползвам от това, което предлага. А най-важното нещо в този скапан свят са парите. Ако списанието потръгне, те ще потекат.

— Това ще те направи ли по-щастлив?

— Не знам. Обаче съм сигурен, че не бях щастлив, когато нямах пари. По-добре да съм богат и нещастен.

Кимна замислено.

— Може би си прав. — Въздъхна уморено. — Ще се вслушам в съвета ти и утре няма да мръдна от леглото.

— Чудесно. Ще те изпратя до колата.

Улиците бяха почти пусти. Една-единствена кола ни задмина, докато стигнем до ъгъла, където беше паркирала.

Отключи колата, вмъкна се вътре и спусна прозореца.

— Струва ми се страшно глупаво да се прибирам всяка нощ и рано сутрин отново да се връщам.

Мълчах.

— Гарет, защо никога не си ми предложил да остана?

— В онзи апартамент? Знаеш на какво прилича. Все едно, че живея в кофа за боклук.

— Водиш там момичета. Понякога и момчета. Защо не и мен?

— Ти си нещо друго.

— Защо? — попита. — И аз обичам да се любя.

Поклатих глава.

— Не е там работата.

— Още ме смяташ за дете, но вече съм пораснала. Знам какво ги минава през главата и те разбирам. Правила съм го и с момичета. Какво от това? Важни са отношенията. А аз съм привързана към теб.

— Знам, но ти си нещо по-различно. Ще ме обвържеш.

— А ти не искаш да се обвързваш?

— Все още не. Докато не разбера кой съм и къде се намирам.

Завъртя ключа и запали двигателя. Подаде се през прозореца и я целунах.

— Знам кой си, Гарет — рече нежно. — Защо и ти не знаеш?

Гледах след колата, докато се отдалечи към Бевърли Хилс, сетне се обърнах и бавно закрачих обратно.

— Ей, Гарет — викна някой от отсрещната страна на улицата. Озърнах се и видях, че към мен се приближава слабо момче в кожено яке. Уличната лампа освети лицето му. Познах един от педалите проститутки, които се навъртаха в „Силвър Стъд“ от години. Раздруса ми ръката.

— Здрасти, Дани — рекох. — Какво търсиш насам?

— Тръгнал съм към „Холивуд Булевард“ да се опитам да хвана нещо. — Вгледа се в лицето ми. — А ти какво правиш?

— Не ме слагай в сметките. Трябва да се връщам на работа.

Гласът му стана заядлив.

— Мацето май те остави на сухо?

Разсмях се.

— Обясних ти вече.

— Човече! — оплака се Дани. — Колко е мръсен светът!

— В „Силвър Стъд“ няма ли нищо?

— Има, но по-младите вече ме изместват. Сигурно им изглеждам старец.

— Рано ти е още.

— В моя занаят двайсет и пет години не са никак малко.

— Просто нямаш късмет. Нещата ще се оправят.

Поклати тъжно глава.

— Тази вечер ще си го върна. Приятелят ми започва да капризничи. Каза, че от седмици нищо не съм му подарявал.

— Хвърли му един бой.

— Да не се шегуваш? Висок е над шест фута и тежи трийсет фунта повече от мен. Ако нещата не потръгнат, ще трябва да си търся друга работа. Може да мина изцяло към търговия. — Изгледа ме и сниши глас. — Не искаш ли малко кристал?

— Колко?

— Шейсет и пет. — Забеляза израза на лицето ми. — За теб петдесет.

Грабна парите и ми подаде целофаново пликче. Прибрах го.

— Благодаря — рече. — Все е нещо.

— Няма защо.

Тръгнахме към редакцията.

— Вече никой не го е грижа за класата — оплакваше се той. — Интересуват ги само младите.

Не отговорих.

— Господи, тези момченца изобщо не могат да се сравняват с мен. Дори да имат по два члена, пак ще свърша повече работа от тях.

Стигнахме до вратата.

— Не губи кураж — посъветвах го аз. — Класата ще си каже думата.

— Да — кимна. — Точно така. — Вдигна поглед към мен. — Чух да говорят хубави работи за теб. Хората казват, че ще стигнеш далеч. Особено щом и Лонерган те е подкрепил. Той залага само на печелившите. — Отново си стиснахме ръцете. — Успех. Ще се видим друг път.

— Успех и на теб. — Проследих го, докато се отдалечи и зави зад ъгъла, после си потърсих ключовете. Нямах нужда от тях. Вратата се отвори, още щом я докоснах. После се сетих, че не съм заключил. Влязох, завъртях ключа и се качих в апартамента.

Хвърлих поглед към листовете, разпилени по кухненската маса. „Холивуд Експрес“ беше детска игра в сравнение със списанието. Всичко беше по-лесно — издаването, типографията, снимките, печатът. В това списание всичко беше важно — чак до телчетата, които придържаха страниците.

Сетих се за наркотика в джоба си. Едно смръкване нямаше да ми навреди. Ако изобщо ставаше за нещо, щеше да ми даде сили да работя още няколко часа. Взех едно бръснарско ножче от масата на художника, извадих от шкафа стъклена паничка и изсипах в нея кристала. Приличаше на бяло камъче, малко по-дребно от палеца ми. Блестеше от светлината като сняг. Навлажних си показалеца, отърках го в кристала и го облизах. Леко соленият вкус и пощипването в езика ми показаха, че е добър. Започнах внимателно да го остъргвам, парченцата падаха в чинията. Натрупа се цяла купчинка, а кристалът сякаш не беше намалял. Добре го бяха пресовали.

Прибрах го в пликчето и започнах да стривам парченцата на прах. Разделих го на тънки ивици. Стигаше за четири добри смръквания. Свих си тръбичка от десетдоларова банкнота, смръкнах по веднъж с всяка ноздра и си оставих другото за по-късно.

Наркотикът беше добър. Хвана ме почти мигновено. Почувствах, че главата ми се избистря, а очите ми се отварят. В същото време ноздрите ме засърбяха и леко изтръпнаха, сякаш бях хремав.

— Така — изрекох високо.

Направих си чаша нес кафе, настаних се и отворих първата папка. Статията се опитваше да убеди читателя, че задникът на едно момиче говори за характера му точно толкова много, колкото и лицето. Изреждаше различни подробности за значението на всяка черта — висок, нисък, широк, стегнат, твърд, мек, жилав, отпуснат, увиснал, предизвикателен, голям, малък, изпъкнал, сплескан, дори какво означава, ако едната половина е по-голяма от другата. Платихме на един познат на Ейлин двайсет и пет долара за тази работа. Момчето честно си ги беше изкарало. Беше направил цяло проучване. Колкото повече четях, толкова по-силно се смеех и накрая разбрах, че ми става прекалено забавно. Нищо не би могло да бъде толкова смешно. Явно бях прекалил с наркотика.

Гаврътнах кафето. Нямаше смисъл да се опитвам да чета. Реших да прегледам снимките. Загасих лампата и се запътих към диапрожектора. Включих го, бледа светлина обля екрана. Натиснах копчето, диапозитивът зае мястото си и пред мен се появи най-голямото и смешно влагалище, което някога бях виждал. Представих си влак, който навлиза в тъмен тунел. Щракнах пак копчето. Следващият диапозитив ме довърши. Поне два влака, помислих си и избухнах в смях.

Изключих диапрожектора и потънах в един стол. Беше ми дошло в повече, усещах, че съм прекалил. Витаех толкова високо, че не ми се вярваше да успея да сляза.

Стори ми се, че вратата на спалнята скръцна. Разтърсих глава. Вече започваше да ми се причува. В жилището нямаше никой, освен мен. Отново чух изскърцване. Изправих се.

Разбрах, че съм загубен. Някой беше сложил отрова в наркотика. Започвах да халюцинирам. На вратата на спалнята беше изправена Дениз, в старата си униформа на прислужничка, която стоеше недокосната повече от година.

— По дяволите — рекох смаяно.

Бавно се приближи с широко отворени очи.

— Гарет! — гласът й звучеше колебливо. — Мога ли пак да работя при теб?

За миг останах безмълвен. Сетне разбрах, че не халюцинирам. Протегнах ръце към нея, а тя се сви в обятията ми.

— Миличка — проговорих най-накрая. — Къде беше досега?

Усетих, че трепери. Ризата ми заглушаваше гласа й.

— Гарет, Гарет! — промълви тъжно. — Ти не ме потърси, въпреки че ми обеща.