Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreams Die First, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Харолд Робинс. Първи умират мечтите

Американска. Първо издание

ИК „Зодиак“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета

Автобусът вече беше насред полето и асистентите прибираха камерите. Когато се появих, Кинг Донг и манекенките бяха вътре. Боби се извърна.

— Идваш ли с нас?

Поклатих глава.

— Ще се прибирам. — Погледнах към Ейлин и Мариса. — Ще се оправя и сам, ако решите да останете.

Ейлин отговори и за двете.

— Ще тръгнем с теб.

Боби се качи в автобуса:

— Ще се видим довечера.

Върнахме се при колата. Мариса обърна и поехме по пътя, по който бяхме дошли. По полята все още имаше хора. Този път ги разгледах по-внимателно. Наистина бяха упоени. Движенията им бяха толкова вяли, че едва ли работеха.

Когато наближихме портите на Убежището, инстинктивно помолих Мариса да спре. Предложих да ме почакат в колата и влязох в сградата.

Брат Джонатан не беше в кабинета си. Тръгнах към столовата. Беше празна. Насочих се към кухнята, където открих няколко мъже и жени.

— Мир и любов — поздравих ги аз. — Тук ли е брат Джонатан?

— Мир и любов — отвърнаха те в един глас.

— Няма ли го в кабинета? — попита един от мъжете.

— Не.

Спогледаха се. Напред пристъпи младежът.

— Ще отида да го потърся.

— Не искам да ви затруднявам. Само ми кажете къде мога да го намеря.

— Не ме затруднявате. Сигурно е в лабораторията.

— В лабораторията ли?

Усмихна се.

— Така наричаме параклиса. — Последвах го в столовата. — Изчакайте ме тук. Няма да се забавя — каза той.

Запалих цигара. Върна се след няколко минути. Беше сам.

— Брат Джонатан съжалява, че не може да ви приеме. В момента помага на един от послушниците да осъществи прехода на друго ниво. Не може да го остави сам.

— Колко ще трае това?

— Не се знае — сви рамене младежът. — Преходът може да продължи от десет минути до няколко дена, зависи дали послушникът ще успее лесно да се отърси от земните си връзки.

Замислих се.

— Бихте ли ми отговорили на един въпрос?

— Разбира се — усмихна се младежът. — Наш дълг е да служим и помагаме.

— Какво става, ако някой кандидат за второ ниво не успее да осъществи прехода.

— Нищо. Но досега не се е случвало. Полагаме големи старания, за да постигнем целта си.

— А ако кандидатът промени решението си, би ли могъл да си тръгне?

Отново се усмихна.

— Не ни задържат насила. Всеки е дошъл по собствена воля и е свободен да си тръгне, когато пожелае. — Извади от джоба на ризата си билет за самолет. Протегна ми го. — Веднага щом пристигнем тук, ни връчват билет за връщане. Длъжни сме да го носим със себе си, за да ни напомня, че във всеки един момент можем да си тръгнем.

Разгледах билета. Беше за полет до Чикаго без определена дата. Предплатен. Върнах му го, без да продумам.

Прибра си го в джоба.

— Досега никой не го е използвал — заяви гордо той.

— Благодаря ти — рекох. — Мир и любов.

— Мир и любов — отвърна младежът.

На прага се озърнах.

— Извинявай — викнах след него, — щях да забравя. Исках да помоля брат Джонатан да ми даде от онези цигари, които свивате тук. Струва ми се, че бяха в жълта хартия.

— Разбира се — претършува джобовете си, извади три цигари и ми ги подаде. — Ще ти стигнат ли?

— Не бих искал да ги взимам, ако са ти последните — възпротивих се аз.

— Ще ми дадат други. Полагат ни се по четири цигари дневно.

Прибрах ги.

— Още веднъж ти благодаря.

— Няма защо. Мир и любов.

— Мир и любов. — Върнах се при колата, не ме учудваше, че никой не се е възползвал от билета. С по четири такива цигари дневно сигурно се чувстваха на седмото небе. Кой разумен човек би пожелал да напусне рая?

Гласът на Мариса прекъсна размислите ми.

— Накъде да карам?

— Връщаме се в хотела. — Смятах да занеса цигарите за анализ, веднага щом се прибера в Лос Анжелос. Бях абсолютно сигурен, че в тях няма само марихуана. Ако се окажех прав, щях да обсъдя въпроса с Преподобния Сам. Имаше право да знае какво се върши в собственото му Убежище.

Когато се прибрахме в хотела, минаваше четири, а Лонерган още не се беше върнал. Спряхме на рецепцията във фоайето.

— Ще пийнеш ли нещо с нас? — предложих на Мариса.

— По-добре да се заема с работата си — рече тя. — Нямаше ме цял ден.

Кимнах.

— Ще се видим ли за вечеря?

Усмихна се.

— Разбира се.

Сетих се нещо:

— Не можем ли да вечеряме в бунгалото? Започва да ми писва да се храня на обществени места.

— Можеш да правиш всичко, което искаш. Само ми кажи в колко часа и за колко души.

— Само ние тримата.

— Ще се погрижа.

— Има още нещо. Можеш ли да уредиш самолета ми да ме чака на пистата утре в два следобед? Искам да се върна в Лос Анжелос.

— Няма проблеми. Искате ли да ви откарам до бунгалото?

— Няма нужда. Ще се поразходим. Иска ми се да се пораздвижа.

Слънцето продължаваше да припича и когато стигнахме бунгалото, вече бях вир-вода. Малкият басейн във вътрешния двор изглеждаше много съблазнително.

— Искаш ли да поплуваме? — предложих на Ейлин.

Съблякохме се и се гмурнах във водата. Беше топла и свежа. Хванах се за ръба и повиках иконома.

— Si, senor? — голотата ни явно не го учуди.

— Плантаторски пунш? — запитах Ейлин. Тя кимна. Вдигнах два пръста. — Dos.

Ухили се.

— Si, senor. Dos плантаторски пунша.

Доплувах до Ейлин.

— Не е лошо да си живееш така.

— Намислил си нещо.

— Защо смяташ така?

— Познавам те. Какво е то?

— Не знам — признах си аз. — Наистина не знам.

Гледаше ме мълчаливо.

Обиколих басейна с бавен кроул и отново спрях пред нея.

— И аз бих искал да знам. Само че с мислене не става. То е нещо като инстинкт. Остана ми от Виетнам. Не знам какво точно ме тревожи, просто го усещам.

Наведе се и ме целуна.

— Вярвам ти. Рано или късно ще разбереш какво е. Икономът поднесе напитките върху сребърен поднос.

Остави го на ръба на басейна и се оттегли. Взехме чашите.

— За хубавия живот — рекох.

— За хубавия живот.

Отпихме. Биваше си го. Беше забъркал поне четири вила ром.

— Ох! — промърмори Ейлин. — Все едно че пия течен огън.

Разсмях се. Имаше право. Веднага ни хвана. Оставих чашата.

— Някога любила ли си се под вода?

Изкикоти се, ромът й беше замаял главата.

— Не бих казала.

Поех чашата й и я оставих до моята.

— Тогава се приготви. — После се гмурнах.

 

 

Боби се прибра около осем. Просна се на креслото в дневната.

— Мъртъв съм от умора — оплака се той. — Ако пак ми хрумне нещо гениално, моля те, забрани ми да го правя.

— Свършихте ли?

Кимна.

— Точно преди да се скрие слънцето. — Наведе се към мен. — Знаеш ли колко му е голям всъщност членът?

— Изобщо не ме интересува.

— Твърдеше, че бил дванайсет инча, но се оказа четиринайсет и половина.

— Защо ви е излъгал, че е по-малък?

— Точно това го попитах и аз — продължи Боби. — Изгледа ме с тъжните си кафяви очи и рече тъжно: „Не искам да ме смятат за самохвалко.“

Разсмях се.

— Ти как разбра?

— Саманта. Възбуди го и го измери.

Изправи се.

— Имаш ли някакви планове за вечеря?

— Ще бъда само с Мариса и Ейлин.

— Защо след това не дойдете в нашето бунгало? Можем да се позабавляваме. Дани и момичетата се обзаложиха на по двеста долара. Дани твърди, че можел да поеме най-много от члена на Кинг Донг.

— Май всички сте слънчасали.

— Знаех си, че така ще стане — призна Боби. — Всички гледат само в Кинг Донг. Когато го снимах миналия път, пак се случи същото.

— Явно се превръща в осмото чудо на света.

— Той е на друго мнение. Твърди, че на брат му бил по-голям.

— От това може да излезе нещо. Защо не ги снимаш заедно?

— Не мога — въздъхна Боби. — Момчето е на петнайсет години. — Запъти се към вратата, но изведнъж спря. — Всъщност знаеш ли кой си падна най-много по него?

Изгледах го.

— Дитер — съобщи Боби. — Дойде точно когато привършвахме снимките. Предложи довечера да бъде съдия на състезанието.

— Какво е правил там?

— Не знам. Снимахме в цветните лехи зад къщата. Той излезе оттам. Щом свършихме, влезе обратно.

Запалих цигара и станах.

— Поръчах самолета да ме чака утре следобед. Ще се върнеш ли с мен или ще останеш да свършиш снимките?

Изобщо не се поколеба.

— Дойде ми до гуша. Връщам се с теб.