Харолд Робинс
Първи умират мечтите (7)

Глава седма

След малко повече от две седмици Лонерган нахлу в редакцията, стиснал в ръка първия брой на новия „Холивуд Експрес“. Разбута децата, които почистваха и боядисваха и се приближи към бюрото ми в задната стаичка.

Хвърли вестника на писалището ми.

— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

— Нали искаше първият брой да излезе колкото се може по-бързо? Справих се.

— Това ли наричаш вестник? — беше бесен. — Няма нищо друго, освен моите реклами. Кой ще го погледне?

— Другите гледа ли ги някой?

— А първата страница? „Броят излиза само за да не разочароваме читателите, които разчитат на този вестник като на висококачествена тоалетна хартия.“ Не смятам, че е смешно.

— На мен пък ми харесва.

— Вулгарно и плоско.

— Точно така — съгласих се аз.

— Нали не очакваш да ти плащам по три хиляди и двеста долара на седмица за този боклук? Ако си разчитал на това, бъркаш.

— Ще ми платиш, чичо Джон — отвърнах тихо. — Имаме си договор и ти го подписа. Гласи, че във всеки брой ще поместваме четири страници реклама. Никъде не е споменато, че трябва да публикувам още нещо.

— Няма да ти платя.

— В такъв случай ще те съдя. Договорът ни е в сила.

Той внезапно се усмихна.

— Добре, ще платя. Сега ми обясни какво значи всичко това.

— Ще ми трябват между осем и десет седмици, за да оформя вестника, който искам да издавам. През това време имам нужда от парите, които ми даваш за рекламата.

— Защо не ме предупреди? Щях да ти оставя време.

— Но нямаше да получа пари. Три хиляди и двеста долара не са малко.

— Не можем да го издаваме в този вид. Все едно — сами да се тикаме в ръцете на данъчните власти.

— Не ме интересува.

— Ако ти дам аванс, ще спреш ли да го издаваш?

— Не. Получиш ли аванс, трябва да го заслужиш или да го върнеш.

Помълча за миг.

— Ако ти дам безвъзмездно двайсет и пет хиляди в брой, ще се съгласиш ли?

— Без да ги връщам и без номера?

— Без номера.

— Става.

Извади от вътрешния си джоб чекова книжка, попълни един чек и ми го подаде.

— Благодаря ти, чичо Джон.

— Само едно нещо ме успокоява, Гарет — довери ми той, — ако ме прецакаш, поне ще знам, че е бил роднина.

Изхилих се.

— Имам добър пример, чичо Джон.

Той се огледа.

— Какво правят тук тези деца?

— Стягат помещенията. Редакцията на вестника, който смятам да издавам, не може да прилича на боклукчийска кофа.

— Откъде ги намери?

— От Младежката работилница на Преподобния Генън. В свободното си време работят за по петдесет цента на час и ги жертват за църквата.

— Бащата на твоя приятел има по-силен търговски нюх и от двама ни.

— Никой не може да се сравнява с Исус Христос — признах аз.

Отново обърна поглед към вестника.

— Колко броя са ти останали?

— Нито един.

— Жалко. Ако ме беше предупредил навреме, можехме да ги спрем.

— Не се безпокой, чичо Джон. Никой няма да ги види.

— Защо си толкова сигурен?

Усмихнах се.

— Отпечатахме само двайсет и пет броя. Изпратихме всички на твоя адрес.

— Господин Брендън? — прозвуча нежен глас. — Извинявайте, че ви безпокоя, господин Брендън.

Вдигнах поглед. Беше едно от момичетата от Младежката работилница на Преподобния Сам. Стоеше пред мен с почти извинителна усмивка. Тесните джинси се впиваха в задника й, а широката мъжка риза подчертаваше извивката на гърдите. Лицето и ръцете й бяха оплескани с боя.

— Извинявайте, че ви безпокоя, господин Брендън — повтори тя. — Готови сме да започнем в тази стая.

— Разбира се. Само си прибирам книжата и ще ви оставя да работите.

— Да ви помогна ли, господин Брендън?

— Благодаря ти. Ако вземеш това, аз ще се справя с останалото.

Пое папките от ръцете ми. Вдигнах машината и я понесох по задното стълбище към апартамента. Оставихме ги на една от масите в помещението, което преди беше служило за дневна.

— Мога ли да направя за вас още нещо, господин Брендън?

— Не мисля.

Тя не помръдваше.

— Има ли още нещо? — запитах.

— Боби ми каза, че си търсите секретарка, но не можете да й плащате голяма заплата.

— Така е.

— Аз съм секретарка. Завършила съм колежа „Сойър“.

— Умееш ли да стенографираш?

— Не много добре. Но съм много добра машинописка. Осемдесет думи в минута. — Тя отметна от лицето си дългата си тъмна коса. — Освен това мога да водя картотеки.

— Как се казваш?

— Дениз Брейс.

— Къде живееш, Дениз?

— В работилницата.

— На колко си години?

— На седемнайсет. Другия месец ще навърша осемнайсет.

— Защо не си живееш у дома?

Тъмните й очи се вгледаха в моите.

— Забременях. Баща ми ме изгони. Преподобния Сам ме прибра и се погрижи за мен.

— Какво стана с детето?

— Преподобния Сам го даде за осиновяване. Така беше най-добре. Когато се случи, бях едва на шестнайсет години.

— И оттогава си в работилницата?

Тя кимна.

— Преподобния Сам е много добър към мен, към всички ни. Иска да бъдем щастливи и да служим на Господа.

— Когато работите, той ли ви прибира заплатите?

— Не. Оставяме парите в работилницата.

— Не си ли задържате по нещо? — полюбопитствах аз.

— Защо? — лицето й изразяваше искрено недоумение. — Нямам нужда от нищо. Работилницата се грижи за нас.

— Колко души сте в тази работилница?

— Шейсет или седемдесет. Повечето са момичета.

— И всички ли вършите едно и също? Давате парите на работилницата?

Кимна.

— Какво правите, когато не работите?

— Разпространяваме Божията любов. Продаваме трактати и памфлети. Намираме си работа.

— А Преподобния Сам прибира парите?

— Не. Парите не го интересуват. Използва ги за добри дела в църквата и в работилницата.

Лонерган беше прав. Преподобния Сам се беше уредил много по-добре и от двама ни. Вгледах се в нейното открито простодушно лице.

— Знаеш ли си, че си много хубава?

— Благодаря — усмихна се. В усмивката й нямаше кокетност.

— Не знам дали е редно да работиш при мен. Изкушението е прекалено голямо. Може да поискам да се любим.

— Нямам нищо против — спокойно каза тя.

— Имам предвид наистина да се любим, а не само да се целуваме.

— Знам какво имаш предвид.

— Какво ще каже Преподобния Сам? Това не се ли смята за грях?

— Преподобния Сам е по-различен. Той ни учи, че телата имат същите потребности, както и душите. Можем да изразяваме любовта си и с двете.

Обмислих това.

— Често ли се занимавате със секс в работилницата?

— Не особено. Само тези, които се харесват един друг.

— Не се ли страхуваш, че можеш пак да забременееш?

Тя се разсмя.

— Няма начин. Главната сестра следи да си гълтаме противозачатъчните хапчета всяка сутрин. Тези, които не могат да ги взимат, имат спирали.

— А Преподобния Сам? Как се държи с момичетата?

— Той е над тези неща. Живее на по-високо ниво.

— Искаш да кажеш, че никога не се люби?

— Не съм казала такова нещо. Просто живеем на различни нива. Аз съм на пето ниво. Мога да общувам с хора до трето ниво. Само тези, които са се издигнали до първо и второ ниво, могат да имат физически контакт с Преподобния.

— Разбирам. Как можеш да се издигнеш на по-високо ниво?

— С усърдна работа. С преданост към църквата. С пълна честност в отношенията с околните.

— Това ли е всичко?

Тя кимна.

— Но сте длъжни да предавате парите си в работилницата?

— Не — прекъсна ме тя. — Никой не ни задължава. Правим го по собствено желание.

— Ще продължиш ли да го правиш, ако започнеш работа при мен?

— Да — отвърна тя. Очите ни се срещнаха. — Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Знам, че Боби е влюбен в теб. Мисля, че и мексиканката Верита също е влюбена. Ти влюбен ли си в тях?

— Обичам ги — обясних аз. — Не съм влюбен.

— Но се любиш с тях, нали?

— Да.

— Бих искала да се любиш и с мен. Може ли и аз да дойда при вас някой път?

Не отговорих.

— Не си длъжен да ме назначаваш на работа — бързо каза тя.

— Не става дума за това.

— А за какво?

— Доста сме отдалечени един от друг. Първо — ти си на по-високо ниво, второ — още не си навършила осемнайсет.

Изведнъж се усмихна.

— Постъпваш честно — в гласа й прозвуча одобрение, — а честността автоматично те поставя на пето ниво.

Запъти се към вратата и отново се обърна към мен.

— Чакай ме — предупреди тя. — Ще се върна другия месец, на рождения си ден.