Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreams Die First, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Харолд Робинс. Първи умират мечтите

Американска. Първо издание

ИК „Зодиак“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Част първа

Глава първа

Събудих се около пет следобед. Стаята миришеше на цигарен дим и евтино кисело червено вино. Направих опит да стана, но едва не паднах, препъвайки се в момчето, което спеше на пода до леглото ми. Учудено се вгледах в него. Беше гол и не се сещах кога и как е попаднал тук. Нещо по-лошо — дори не го познавах.

Не помръдна. Прекосих стаята, вдигнах щорите и отворих прозореца. Сетих се за онази песен, която твърди, че в Южна Калифорния никога не вали. Не й вярвайте. Вятърът ме обливаше с такива потоци вода, сякаш се намирах под леден душ. Изругах и затворих прозореца.

Дъждовните капки измокриха и момчето, но то не се събуди. Претърколи се на една страна и се сви на кълбо, притиснало колене към гърдите си. Заобиколих го, за да стигна до банята. Най-късно след половин час трябваше да бъда в бюрото за безработни, за да си получа чека. Налагаше се да побързам.

Десет минути по-късно вече бях на път. Бирника ме чакаше в новия си червен ягуар’68, препречил най-оживения участък от пътя към Хайланд. Даде ми знак с ръка. Затичах се по мокрия тротоар и влязох в колата му.

— Още не съм взел парите — изпреварих въпроса му. — Бях се запътил към бюрото.

Лъскавото му черно лице се разплу в дружелюбна усмивка.

— Няма значение, Гарет. Така си и мислех. Ще те откарам.

— Работите ви сигурно не вървят, щом Лонерган е подгонил дребните риби.

Продължи да се усмихва.

— Лонерган вярва, че ако се грижи добре за центовете, доларите сами ще се погрижат за себе си.

Не знаех какво да му отговоря. Дори не си спомням кога самият аз попаднах в мрежите на Лонерган. Може би преди три или четири месеца, когато побързах да изхарча първия си чек от бюрото за безработни. Втори път не ми се случи. Все едно, че ми бяха намалили помощта с десет долара. Всяка седмица му предавах чек за шейсет долара, а той ми връщаше петдесет в брой. Ако можех да изкарам една седмица, без да ги взема, щяхме да си разчистим сметките. Нито веднъж не успях. Връщах си дълга на части.

Бирника зави към паркинга и закова пред входа.

— Ще те чакам — предупреди той. — Иди да го вземеш.

Изскочих от колата и се втурнах към входа. Стигнах точно преди да заключат вратата. Зад моето гише седеше мексиканката Верита.

— За Бога, Гари — простена тя. — Защо закъсняваш?

— Ти как мислиш? Търсих си работа.

— Наистина ли? — Извади формулярите от чекмеджето и ги бутна към мен. — Видял си, че вали и ти се е приискало да останеш в леглото и да се любиш.

— Само ако съм с теб, миличка — отвърнах, докато се подписвах. — Друга жена не би ме задържала.

Усмихна се и ми подаде чека.

— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.

Сгънах чека и го пъхнах в джоба си.

— Грешиш. Можеш да ги попиташ.

— Днес ще приготвя вечеря у дома — предложи тя. — Енчилада и такос с истинско говеждо. Червено вино. Ще дойдеш ли?

— Верита, честна дума, зает съм. Имам среща с един тип, който ми предлага работа.

Срещнах разочарования й поглед.

— Чуя ли от устата на мъж „честна дума“, знам, че ме лъже.

— Може би другата седмица — успокоих я и тръгнах към вратата.

— Друга седмица няма да има — извика тя след мен.

Вече бях на изхода. Разбрах какво е искала да ми каже едва след като се върнах в колата.

Бирника си беше приготвил писалката. Взех я, подписах чека и му го връчих. Вгледа се в подписа ми, прибра хартийката и кимна.

— Добре. — Гласът му стана безстрастен. — А сега се измитай.

Зяпнах от учудване.

— Не си ми върнал петдесетте долара.

— Свършиха — отсече той. — Кредитът ти е изчерпан.

— Какво имаш предвид? Нали се бяхме разбрали?

— Само докато си получаваш чековете. За разлика от теб Лонерган е наясно с някои неща. Знае, че това ти е последният чек и през следващите три месеца си неплатежоспособен.

— По дяволите! Какво ще правя сега? Нямам и пукната пара!

— Върни се на работа — посъветва ме той, — вместо да се опитваш да пипнеш някоя болест от малки момченца.

Замълчах. Изглежда, че Лонерган знаеше всичко.

Бирника се пресегна през мен и отвори вратата. Понечих да сляза, но той сложи ръка на рамото ми.

— Лонерган нареди да ти предам, че ако наистина държиш да се върнеш на работа, можеш да го посетиш в дванайсет и половина тази вечер в кантората му зад Доум.

Дръпна вратата и потегли, а аз останах под дъжда. Пребърках джобовете си и открих смачкан пакет цигари. Не бяха повече от три. Облегнах се на завет до стената и запалих.

Когато вдигнах поглед, Верита изкарваше от паркинга стария си валиант. Помахах й. Тя спря. Затичах се и се вмъкнах в колата.

— Ако все още държиш на поканата, срещата ми е чак в дванайсет и половина — обясних й аз.

 

 

Верита живееше в малко ателие точно до „Оливера Стрийт“. Ако човек се провесеше през прозореца, можеше да види ярките светлини на тази винаги оживена улица. Изглежда, че дъждът не притесняваше мексиканците. Те имаха навика да се разхождат след вечеря. Взимаха децата си, излизаха и не се прибираха до два часа сутринта, когато затваряха и последното заведение. След това по-бедните отвеждаха децата, а онези, които можеха да си го позволят, поемаха към нощните клубове. Мексиканците не обичат да спят нощем.

— Ето го и Джони! — Гласът на Ед Макмахън долетя иззад мен, от телевизора, поставен до долния край на леглото. Вдигнах глава.

Нейните ръце отново ме върнаха между краката й.

— Не спирай, Гарет. Толкова е хубаво.

Вдигнах очи към нея. По лицето й се четеше онази мрачна съсредоточеност, в която изпадаше, преди да получи оргазъм. Вкарах в нея три пръста и леко забих зъби в плътта й. Тялото й се изви и разтресе, достигайки връхната точка на удоволствието. Дъхът й придоби силата на взривна вълна. Усещах в ръцете си пулсирането на задните й части. Изчаках да се съвземе и да отвори очи.

Тя бавно поклати глава.

— Правиш го толкова хубаво, Гари. Никой не може да се сравни с теб. — Ръцете й се спуснаха към косата ми и нежно я отметнаха от челото. — Харесва ми да гледам русата ти глава между краката ми. Моята коса е толкова тъмна, а твоята — толкова светла.

Отдръпнах се от нея и понечих да стана. Тя ме спря.

— Трябва ли да си тръгваш? Още вали. Тази нощ можеш да останеш при мен.

— Не те излъгах. Имам среща — предлагат ми работа.

— Кой ти я предлага в дванайсет и половина през нощта? — въпросът прозвуча скептично.

Протегнах ръка към джинсите си.

— Лонерган.

— О! — скочи от леглото и се запъти към банята. — Ще се измия и ще те откарам.

Пътувахме в мълчание, докато колата спря пред кантората на Лонерган зад Синерама Доум.

— Искаш ли да те почакам?

— Нямам представа колко ще се забавя.

За момент тя сякаш се поколеба.

— Внимавай, Гари, той не е добър човек.

Погледнах я въпросително.

— Издебва хората, когато са в безизходица. След това ги изстисква. Познавам момичета и момчета, които работят за него на улицата. Понякога в деня на последния им чек пред бюрото за безработни ги очаква Бирника. Както днес чакаше теб.

Бях изненадан. Не подозирах, че го е видяла.

— Никой не може да ме накара да изляза на улицата.

Очите й искряха.

— Имаш ли пари?

— Ще се справя.

Отвори си портмонето и измъкна десетдоларова банкнота. Пъхна я в ръката ми.

— Вземи. Не бива да се изправяш пред Лонерган с празни джобове.

Колебаех се.

— Давам ти ги назаем — добави бързо. — Ще ми ги върнеш, когато си намериш работа.

Погледнах банкнотата и я прибрах в джоба си.

— Благодаря ти. — Наведох се и я целунах.

Дъждът беше почти спрял. Изчаках я да запали мотора и да се отдалечи, преди да вляза в заведението „Силвър Стъд“.

Вътре беше почти празно, като изключим няколко педала — проститутки, които си смучеха питиетата. Хвърлиха ми по един бърз поглед и веднага ме отписаха. Беше твърде рано за богатите швестери от хълмовете. Насочих се към бара. Кантората на Лонерган се намираше в задните стаи на горния етаж.

Бирника седеше на една маса в сянката на стълбата. Протегна ръка, за да ме спре.

— Лонерган закъснява. Още не е дошъл.

Кимнах. Посочи ми един стол.

— Седни и пийни нещо.

Погледнах го учудено. Той се усмихна. Белите му зъби лъснаха в мрака.

— Аз черпя. Какво ще пиеш?

— Уиски с лед. — Отпуснах се на стола.

Сервитьорът постави пред мен чашата. Отпих и се насладих на вкуса на уискито. Беше прохладно и чисто.

— Изглеждаш съсипан, човече — забеляза Бирника. — Да не би да си преял с мексиканско чили?

— Защо се интересуваш толкова от мен? Сигурно наистина съм важна клечка.

Бирника се изкикоти.

— Не ти, а Лонерган. Обича да е наясно какво вършат хората, с които смята да работи.