Харолд Робинс
Първи умират мечтите (51)

Глава двадесет и пета

Наближаваше шест, а Лонерган го нямаше. Не беше в дома си, не беше в кабинета си в Бевърли Хилс, нямаше го и в „Силвър Стъд“. Майка ми беше заминала на гости у приятели в Нюпорт Бийч, така че не можеше да ми помогне. Щеше да се върне за вечеря, затова й оставих бележка да ми се обади.

Секретарската уредба избръмча:

— Търси ви господин Кортлънд от Ню Йорк. — Работите до късно — забелязах аз. — В Ню Йорк вече е девет вечерта.

— Хората, които мислят, че приключваме със затварянето на борсата, грешат — отвърна той заядливо. — Има ли нещо ново?

— Може би.

— Бих ли могъл да го кажа пред управителния съвет?

— Не вярвам.

— А момичето, което се самоуби? Изглежда тя е била троянският кон в организацията ви.

— Грешите.

— Разбрах, че ви връщат хиляди бройки от списанието!

— Милиони.

Замълча.

— Бихте ли искали да отложите утрешната си реч?

— Оттегляте ли поканата?

— Не.

— В такъв случай, ще дойда.

— Просто се опитвам да ви спестя някои неприятни моменти — поясни той. — Мнозина превъзнасяха акциите ви до небето и сега смятат, че сте ги измамили. Напрегнати са и нещата могат да загрубеят.

— И аз не съм по-спокоен. Ще се видим утре. — Затворих телефона и натиснах копчето.

— Да, господин Брендън?

— Искам чартърен полет за Ню Йорк тази вечер. Ще тръгна между полунощ и три часа сутринта.

— Да, господин Брендън — рече Шана. — Свързвам ви с майка ви.

— Здравей, майко.

— Гарет, толкова ти съчувствам. — Изглежда не се преструваше.

— Добре съм, майко.

— Тези мексиканци са постъпили с теб отвратително. Само като си спомня колко беше добър към нея. Измъкна я от онова бюро и й възложи отговорна работа. Знаех си, че ще те измами, още, щом като чух гласа й по телефона за първи път. Точно това обсъждахме днес на яхтата на Фишер. Не можеш да си представиш каква хубава яхта имат. Седемдесет…

— Майко — прекъснах я. — Кой го е обсъждал?

— Всички. Но след това чичо ти Джон обясни какво се е случило всъщност и много ти съчувствахме.

— Чичо Джон с теб ли беше?

— Да.

— Сега при теб ли е?

— Не. Отиде на някаква среща.

— С кого?

— Струва ми се, че чух да споменава името на онзи приятен младеж Дитер фон Халсбах.

— Благодаря ти, майко — прекъснах връзката без дори да се сбогувам и натиснах копчето.

— Проверете дали Мариса е още в кабинета си.

Нямаше я. Наредих им да продължават да я търсят на домашния й телефон. Откриха я след половин час.

— Знаеш ли къде би могъл да бъде Дитер? — попитах.

— Не. Видях го в кантората около пет и половина. Бързаше за някаква важна среща.

— Не ти ли каза къде?

— Ако ми се обади, ще му предам да се свърже с теб.

— Благодаря.

— Гарет, съжалявам за Верита. Надявам се, че не вярваш на вестниците.

— Не им вярвам.

— Радвам се. Аз също.

Реших да се обадя у Боби. В света на педалите не съществуваха тайни. Може би щеше да успее да ми помогне.

— Можеш ли да разбереш къде е Дитер? — попитах.

— Ще се опитам — отговори той. — Но ми трябва време. Къде да ти се обадя, ако го намеря.

— Ще чакам в кабинета си.

Обади се в десет и петнайсет.

— Дитер е имал резервация в „Гръцкият хор“.

— В „Гръцкият хор“?

— Точно така. Запазил си е стая за цялата нощ. С вечеря и всичко останало. Сигурно е влюбен.

Затворих. Нищо не разбирах. „Гръцкият хор“ беше най-луксозният бордей за педали в света. Работеше само с резервации и най-ниската тарифа беше петстотин долара. Бях чувал за някакъв откачен, който пръснал десет бона за една нощ. Но ставаше дума за арабин, дошъл специално, за да го посети. Купувал всичко и всички, които му се мернели пред очите.

„Гръцкият хор“ се намираше в Холивуд Хилс. В бившето имение на някаква кинозвезда. Тони спря пред входа.

— Почакай ме — наредих аз и звъннах на вратата.

Отвори ми някакъв едър тип във вечерно облекло. Зад него стоеше друг, пак във вечерно облекло.

— Имате ли резервация? — попита първият.

— Не. Но ще прекарам в града само няколко часа, а съм чувал толкова много за това място.

— Съжалявам — отстъпи човекът. — Работим само с резервации. — Понечи да затвори вратата.

Запънах я с крак и му показах стодоларова банкнота.

Лицето му остана непроницаемо.

Прибавих още една стотачка. После още една, и още една, и още една. Спрях на петстотин. Ако предложех прекалено много, щеше да се усъмни.

— Как се казвате? — попита.

— Гарет.

— Един момент, сър. Може би не съм забелязал резервацията ви.

Отдалечи се и прошепна нещо на другия. Миг по-късно се върна.

— Извинявайте, че ви задържах, сър — рече той и прибра петстотинте долара. — Някой е разлял мастило върху името ви.

Последвах го в коридора.

— Налага се да вземаме предпазни мерки, сър — спря ме той. — Бихте ли си вдигнали ръцете?

Подчиних се и той ме пребърка със завиден професионализъм. Изправи се.

— Не допускаме клиентите да внасят огнестрелно оръжие или ножове — усмихна се извинително. — Правим го в интерес на собствената ви сигурност, сър.

Прекосихме огромното преддверие. Елегантната сграда беше превърната в рай за педалите.

— Имате ли предпочитания към определен тип, сър? — попита той.

— Бих искал да разгледам всички.

— Както желаете, сър. — Отвори една врата. Едва когато чух шума от разговорите, разбрах колко добре е изолирано помещението. — Тук е салонът, сър. Заплащането ще зависи от избора ви. Минимумът е петстотин долара. Напитките и храната са безплатни.

— Благодаря. — Постоях, докато очите ми свикнаха с приглушената светлина, после се запътих към овалния бар в другия кран на помещението.

Група мъже, повечето голи, се разполагаха на кушетки и шезлонги, пръснати из цялото помещение.

Човек във вечерно облекло се наведе през бара.

— Какво ще желаете, сър?

— Уиски с лед. — Хвърлих на стойката петдоларова банкнота.

— Съжалявам, сър — побутна я той към мен. — Не приемаме бакшиши. Вие сте наш гост, сър.

— Благодаря. — Облегнах се на бара, огледах се и отпих здрава глътка от уискито. После забелязах позната физиономия и се усмихнах наум.

С чаша в ръка прекосих помещението и спрях пред разголения негър, притворил очи на кушетката.

— Джек! — повиках го тихо.

Кинг Донг стреснато отвори очи.

— Спиш през работно време, а? — пошегувах се аз.

Бавно седна.

— Какво правите тук, господин Гарет? Не съм очаквал да ви срещна на подобно място.

— А ти какво правиш? — отвърнах.

— Работя една нощ в седмицата. Понякога успявам да спечеля цяла хилядарка. Така си плащам наема. Вече не се намира работа за модели.

— Искаш ли да изкараш един бон?

— Съмнявате ли се?

— Помниш ли онзи рус тип от Мексико? — отпуснах се на кушетката до него. — Да си го виждал тук тази вечер?

Покрай нас мина мъж във вечерно облекло.

— Преструвай се — прошепна Кинг Донг. — Този ни наблюдава.

Повдигнах члена му. Кълна се, че тежеше колкото цял питон. Мъжът отново мина покрай нас и излезе от помещението.

— Да, тук е — съобщи Кинг Донг.

— Знаеш ли в коя стая е?

Кимна.

— Можеш ли да ме заведеш при него?

— Ще трябва да се качим на горния етаж. Ще те пуснат само ако си вземеш момче.

— Ще се кача с теб.

— Не знам — рече нерешително. — Ако ме хванат, ще ме убият. Те са престъпници.

— Нищо няма да разберат. Няма да ти създавам неприятности.

— Ще ти струва петстотин долара.

— Добре.

Повиши глас.

— Много бързаш, човече. — Изкикоти се.

— Ще изпусна самолета — включих се и аз в играта.

Последвах го към бара.

— Намерих си гадже — обяви той на бармана.

Барманът не се усмихна.

— Петстотин долара, моля.

— Благодаря ви. — Бръкна под бара и извади позлатен ключ. — Шестнайста стая.

— Предпочитам шеста или седма — Помоли Кинг Донг. — Знаеш, че се проявявам най-добре в стаи с нисък таван.

Барманът провери нещо. Извади друг ключ.

— Шеста.

— Благодаря — усмихна се Кинг Донг.

Прекосихме помещението, той дръпна завесите в края и се озовахме пред широко стълбище.

— Извадихме късмет — прошепна. — Той е в пета стая.

— Ще ни трябва ключ.

— Няма нужда. Стаите не се заключват, докато ги използваме. Ако се случи нещо, трябва да могат да ни се притекат на помощ.

Стигнахме първия етаж. Спря пред вратата, на която се мъдреше месингова цифра шест. Огледа коридора. Беше празен.

— Можеш да влезеш — прошепна. — Ще пазя да не мине някой.

Отворих съседната врата и се промъкнах в стаята. В същия момент Кинг Донг изчезна в номер шест.

Всички лампи светеха. Дитер беше проснат по корем на леглото. До него имаше празна спринцовка и гумен маркуч. По провесената ръка на Дитер личаха следи от убождания. Бъдещият граф фон Халсбах беше обикновен наркоман.

Коленичих до него и го разтърсих. Размърда се, но не отвори очи. Иззад завесата в другия край на стаята се чу шум. Скочих и дръпнах пердето.

Три чифта тъмни очи се втренчиха в мен иззад масата, отрупана с лакомства. Гледах втрещено мърлявите им физиономии.

Хвърлиха ми един поглед, после продължиха да ядат, все едно, че нищо не се беше случило. Пуснах завесата и се върнах до леглото.

Раздрусах Дитер по-силно. Най-накрая отвори очи и като че ли ме разпозна.

— Къде е Лонерган? — попитах.

Поклати глава и изстена.

— Тръгна си.

— Кога?

— Преди час, преди половин час. Не знам. Бях заспал.

— Продължавай да спиш — посъветвах го аз.

Отново затвори очи.

Приближих се до вратата, открехнах и надзърнах навън. Коридорът беше празен. Бързо се вмъкнах в съседната врата.

Кинг Донг седеше на ръба на леглото.

— Готово — рекох. — Да вървим.

— Чакай малко — посегна той към хавлиената кърпа. Притвори очи и въздъхна блажено.

След малко се изправи. Дръпна одеялото от леглото и разбута чаршафите.

— Това ми е любимият начин — заяви любезно през рамо.

Разхвърли леглото и запрати кърпата в средата му.

— Вече можем да вървим. Не исках да рискувам. Ако беше чисто и подредено, можеха да заподозрат нещо.

— Утре мини през кабинета ми да си получиш хилядарката — рекох му, докато слизахме по стълбите.

Мъжът на вратата се поклони:

— Надявам се, че сте прекарали приятно, сър.

— Чудесно.

— Благодаря ви, сър. Заповядайте пак.

Настаних се в колата и Тони запали мотора. Погледнах електронния часовник на таблото. Дванайсет и десет. Знаех къде мога да намеря Лонерган по това време на нощта.