Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreams Die First, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Харолд Робинс. Първи умират мечтите

Американска. Първо издание

ИК „Зодиак“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Вече чувахме как Боби крещи по моделите си. Лонерган излезе от водата на пясъка, но бързо отскочи назад.

— Господи! Пари.

— Чакай. Ще помоля да ти донесат нещо, с което да си избършеш краката и да се обуеш. — Свих си ръцете на фуния и викнах на снимачния екип да ни донесат кърпа.

Миг по-късно дотича една от манекенките — съвършено гола, с кърпа в ръка.

— Нали това искахте, господин Брендън?

— Точно това — забелязах, че чичо ми се извърна от момичето и се загледа в океана. Усмихнах се.

— Как се казваш?

— Саманта Джоунс.

— Саманта, би ли избърсала краката на господин Лонерган, за да може да се обуе?

Чичо ми ме прекъсна.

— Няма нужда. И сам ще се справя.

— Не бъди глупав, Саманта няма нищо против.

Коленичи в краката на чичо ми. Повдигна едното му стъпало и започна да го бърше, а той заби поглед в хоризонта. Едва се крепеше да не падне.

— Защо не се облегнете на рамото ми? — предложи Саманта.

— Няма нужда — той пак залитна.

Улови ръката му, за да го подкрепи и я постави на рамото си.

— Така не е ли по-добре?

Лонерган не отговори. Продължаваше да стои на един крак, вперил поглед в морето.

— В добри ръце си — успокоих го аз. — Ще ида да видя какво правят.

Когато стигнах, Боби продължаваше да се кара на манекенката.

— Глупава крава! На снимката трябва да си горда, а не да се чудиш на себе си. Трябва да ти личи, че искаш да се любиш.

Момичето едва не плачеше.

— Боби, усещам се много особено. Досега не съм изглеждала така. За пръв път ми е. Подстригана, обръсната — всичко ми се вижда.

— Нали точно това е целта, тъпанарка такава! — кресна Боби. — Ти какво смяташ, че снимаме? Очните ти кухини ли? — Извърна се с отвращение. — По дяволите! — Видя ме. — Никога няма да се оправим.

— Дай пет минути почивка — посъветвах го аз. — И ела с мен.

— Пет минути почивка — провикна се през рамо и ме последва до брега. — Какво има?

Погледнах го. Лицето му беше почервеняло от слънцето, по челото му се стичаха капки пот.

— Откога си на слънце?

— Може би от два часа.

— Как се чувстваш?

— Горещо ми е. Никога не ми е било толкова горещо.

— Момичетата дали не изпитват същото?

Изгледа ме мълчаливо.

— Слънцето ни трябва за снимките.

— Ако ги държиш навън още малко, всички ще се озовете в болницата.

— Не мога да довърша серията.

— Можеш да снимаш и в студио. Кога идва Кинг Донг?

— Следобед.

— Ще го снимаш утре. Това не можеш да го направиш в студио. Уредил ли си костюмите?

— Той ще ги донесе.

— Значи всичко е наред.

— Да. Утре в седем сутринта потегляме към Убежището.

— Към Убежището ли? — нямах представа за какво говори.

— Мисията на баща ми. Тя е на седемнайсет мили оттук, в края на джунглата.

— Необичайно място за мисия. Кого връщат в правата вяра? Индианците ли?

Разсмя се.

— Тази мисия е по-различна. Прилича на училище. Кандидатите за второ ниво се обучават за учители. Нарича се Убежище, защото няма връзки с околния свят — нито радио, нито телефон. Само камионите, които ги снабдяват с продукти.

Изражението му се промени. По лицето му се изписа тревога.

— Наистина ли се държах толкова лошо, Гарет?

— Просто си слънчасал.

— Извинявай.

— Няма нищо. Просто го имай предвид. Хората не са камери и момичетата не са част от реквизита.

Кимна и се върна на снимачната площадка. След малко долетя гласът му.

— Прибирайте се. За днес свършихме. Утре започваме в седем сутринта.

Лонерган ме настигна по пътя към бунгалото.

— Не трябваше да го правиш.

— Кое? — направих се на наивен.

— Знаеш кое. Да караш онова голо момиче да ми бърше краката. Стана много неудобно. Ами ако някой ме беше снимал?

— По дяволите! Как не се сетих да го направя! — отвърнах безутешно.

— Не знам защо изобщо се занимавам с теб.

— Аз пък знам — отворих му вратата на бунгалото. — Кой друг би ти помогнал да си осъществиш детската мечта да шляпаш бос в морето?

Верита ме чакаше с коктейл в ръка.

— Доста дълго се прибираш от обяд.

— Лонерган искаше да шляпа във водата — обясних аз.

— Свършила си бързо.

— Беше много просто. Муртаг имаше право. Бяха подготвили всичко. Без номера. Открито. Счетоводните книги потвърждават думите им. И за вложенията, и за загубите.

— Не ми изглеждаш убедена.

— Нещо не се връзва. Точно този ред ме смущава. Сякаш не сме в Мексико — тя отпи от коктейла. — След като прегледах книгите се разходих по пистата и разговарях с механиците.

Влезе икономът. Поръчах си уиски с лед, а Лонерган — обичайното сухо мартини. Изчака го да излезе и продължи.

— Знаеш ли, че тази писта я използват трийсет самолета седмично?

— Не.

— Половината са на околните земевладелци.

— А другата половина?

— Минават транзит. Приземяват се, зареждат и отлитат. Рядко остават на земята повече от един час.

— Имаш ли представа откъде идват?

— Механиците твърдят, че от планината Бая. Но не е логично. Тогава биха се приземявали в Ла Пас. Тази писта им е двеста мили по-далеч. Освен това, летят само в едната посока. На север. Никой не каца на връщане.

— Водят ли някакъв дневник за използването на пистата?

— Не. Постъпват като мексиканци. Имат каса, в която хвърлят парите, които получават. Такси за приземяване, гориво и така нататък.

— Имат ли митничар?

— Не. Само един местен полицай. Докато бях там, спеше.

Обърнах се към Лонерган.

— Какво мислиш?

— По всяка вероятност наркотици. Но това не значи, че и фон Халсбах са в играта. Ако бяха, нямаше толкова лесно да се съгласят да продават. От наркотици биха спечелили повече пари, отколкото от хотела. Повече от достатъчно, за да си покрият загубите.

— Как да го разберем?

Погледна Верита.

— Има и частни вложители. В счетоводните книги пише ли нещо за тях?

— Не. Част от парите са техни. Другите са дошли от синдикат.

— Можем ли да разберем кой участва в този синдикат?

Лонерган сви рамене.

— Швейцарски банки.

Погледнах Верита.

— Дали Хулио не е в течение?

Довърши питието си.

— Можеш да го попиташ, когато се върнем в Лос Анжелос.

Не се наложи да чакам толкова дълго. Дойде на приема, който беше организиран следобед. Ейлин също.

Когато се появиха, коктейлът вече приключваше. Току-що бях благодарил на губернатора за проявения интерес и за това, че е отделил от скъпоценното си време, за да се срещнем.

— Не, сеньор Брендън — протестираше той на много добър английски. — Ние сме ви задължени за интереса. Разбирахме, че местността е превъзходна за курорт и че благодарение на вашите усилия, тя може да се превърне в истински рай. Моля ви да ни съдействате.

— Благодаря ви, Ваше Превъзходителство. В момента ме безпокои само казиното. Ако не го отворим, начинанието ни е обречено на неуспех.

— Разполагате с разрешение от местните власти. Остава да изчакате одобрението на правителството.

— Как мислите, кога ще го получа?

— Правим всичко възможно, за да го ускорим.

Нямах намерение да го оставя да ми се изплъзне.

— Ваше Превъзходителство, ако не разчитам на нещо конкретно, не бих могъл да се реша на такива мащабни вложения.

— Ще се постарая да не чакате дълго — каза меко той. — Сега, за съжаление, трябва да си вървя. Очаква ме важна среща в Ла Пас.

— Още веднъж ви благодаря, Ваше Превъзходителство.

Поклони се и ми протегна ръка.

— Hasta la vista, сеньор Брендън. — Ръкостискането му притежаваше фалшивата топлота на професионалните политици. Поклони се отново и се запъти към изхода, като се сбогуваше с останалите. Двамата му телохранители го следваха мълчаливо, със сака издути от пистолетите.

Приближих се до Лонерган.

— Не пое ангажименти — отговорих на безмълвния му въпрос. — Но даде много обещания.

Не отговори. Очите му се втренчиха във вратата. Проследих погледа му и видях, че влизат Ейлин и Хулио.

Губернаторът спря. Явно беше изненадан. Двамата мъже се прегърнаха и си стиснаха ръце. Размениха няколко думи. Хулио влезе, а губернаторът пое по коридора.

Хулио явно се познаваше с всички. Забелязах, че на всяка крачка спираше да си побъбри. Имаше и още нещо — начинът, по който се отнасяха към него. Сякаш им беше крал. Стараеха се да ги забележи. Имах чувство, че се отнасяха към него с по-голямо уважение, отколкото към губернатора.

Ейлин се приближи към мен. Наведе се, за да я целуна по бузата.

— Изненада! — прошепна.

Разсмях се.

Обърна се към Лонерган.

— Здравей, чичо Джон.

Той се усмихна и я целуна по бузата.

Очите й откриха Мариса, която разговаряше с Дитер и двамата мексиканци.

— Тази ли е? — запита шепнешком.

— Ей! — спрях я аз. — Знаеш какви са правилата. Ти не ми задаваш въпроси и аз не те питам нищо.

— Много е красива.

Познавах този неин поглед. Понякога си падаше по някое момиче. Случаят беше точно такъв. Нямаше измъкване. Изпъшках.

— Пак ли? Защо все мои приятелки избираш?

Усмихна се.

— Нали ти казах. Вкусовете ни си приличат.

Посочих към Хулио, който беше заседнал някъде в центъра на помещението.

— Как разбра, че и той ще идва?

— Научих го в самолета. Мислех, че по пътя ще мога да се забавлявам с Кинг Донг, но не стана. Хулио седеше до мен.

— Какво ти каза?

— Нищо особено. Знаеш ли, че това е родното му място? Цялото му семейство живеело тук.

— Не.

— Странно. Мислех, че Верита ти е казала.

— Не сме обсъждали този въпрос.

Хвана ме под ръка.

— Приятелката ти ни гледа. Не е ли време да ни запознаеш?