Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreams Die First, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Харолд Робинс. Първи умират мечтите

Американска. Първо издание

ИК „Зодиак“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Събуди ме телефонът. Беше Боби.

— Мога ли да те видя? Имам страхотна идея.

— Ела — поканих го. Станах от леглото и навлякох халат. В дневната нямаше никой, вратата към стаята на Лонерган беше отворена. Надзърнах вътре. Беше излязъл. Навън беше светло, въпреки че наближаваше осем.

Влезе икономът, белите му зъби лъщяха в учтива усмивка.

— Si, senor?

— Уиски с лед.

Кимна и заобиколи стойката на бара. Гледах го как ми сипва питието. Поне дотолкова разбираше английски. Поех чашата и излязох на двора. Слънцето беше залязло, но въздухът пазеше топлината му.

Чувствах се добре. Напълно отпуснат и спокоен. Това място притежаваше някакво излъчване. Не приличаше на Лос Анжелос с неговия подлудяващ шум. Беше нещо съвсем различно.

Боби открехна портата от ковано желязо.

— Знаят как да се отнасят към хората — отбеляза той. — Дадоха ни отделни бунгала. Аз и момчетата в едното, а момичетата — в съседното.

— Как минаха снимките.

— Горе-долу. Някои излязоха сполучливи, но момичетата не бяха подготвени.

— Какво е станало?

— Грешката е моя. Забравих да ги обработя.

Изхилих се.

— Можеха и сами да се сетят — продължи тъжно. — Знаеха, че ще ги снимат голи. Поне малко да се бяха подстригали. Като изключим блондинката, все едно че се опитвам да фотографирам през гъста гора.

— Какво ще правиш сега?

— Предадох ги на фризьора. Утре ще бъдат готови. — Дано наистина е така — добави мрачно. — Предупредих го, че ако оплеска работата, ще го убия.

— Каква ти беше страхотната идея? — поинтересувах се аз.

— Бих искал да повикаме Кинг Донг и да му направим няколко сюжетни снимки в джунглата, заедно с момичетата. Момичетата, преоблечени като ловци, го откриват в джунглата. Той е само с набедрена превръзка, която едва покрива члена му. Те се възбуждат и решават да го приобщят към цивилизацията. Отначало се съпротивлява, но после се превръща в най-видния сутеньор в града.

— Забавна идея, но трудно ще я осъществим — прекъснах го. — Имахме си доста неприятности, когато го снимахме за последен път.

— Само заради ревниви отрепки. Затова пък тиражът ни скочи със сто хиляди и интересът към броя още не е спаднал.

— Продажбите показаха, че всички педали са си го купили.

— Разбира се, но си го купиха и жени. Виждал съм ги да изцъклят очи и да получават оргазъм само като си извади инструмента. Даже най-обиграните модели се възбуждат, когато снимат с него.

— Не знам. Трябва да се съобразяваме. Ще ни обвинят, че ги унижаваме, използвайки първични заплахи. А пък еманципираните ще заявят, че засягаме женското достойнство.

— Позволи ми да направя снимките. После ще решиш дали да ги използваме.

— Добре. Сигурно ще бъде забавно. Предупреди ме, когато започнеш. Бих искал да видя какво ще стане.

— Ще получиш комплекс за малоценност. Прилича на бик. Дълъг е дванайсет инча и когато снимахме последния път, получи шест оргазма за четири часа.

— Ще си сложа бански — успокоих го.

— В колко ще вечеряме? — попита той.

— В десет.

— Ще изтичам да взема един душ и да се преоблека.

— Не бързай — спрях го аз. — Влязох в бунгалото, извадих от чекмеджето цигара с марихуана и му я подадох. — Невероятни са. Пропусни душа и я изпуши във ваната. Ще се почувстваш чудесно.

Взе я и я помириса.

— Благодаря. Първо ще се обадя в кантората да го качат на сутрешния самолет.

Няколко минути след като се разделихме, влязоха Верита и Лонерган.

— Ще пийнете ли нещо? — попитах ги, виждайки иконома на прага.

— Сухо мартини — обади се Лонерган.

— Текила — поръча Верита.

Изгледах я.

— Мислех, че пиеш уиски.

— Сега сме в Мексико — усмихна се тя. — Аз съм си у дома.

Икономът поднесе питиетата и изчезна. Лонерган се настани срещу мен. Верита се отпусна в шезлонга до него.

— Разходихме се из околността — сподели Лонерган.

— И какво мислите?

— Хвърлили са много пари — отвърна. — Това поне е сигурно. Верита е научила някои интересни подробности. Би трябвало да ги знаеш.

Извърнах се към нея.

— Казвай.

— Цял следобед съм разговаряла с персонала. Така можеш да научиш много повече. Знаят неща, за които собствениците не подозират.

Кимнах.

— Изтъкнаха ми причини за западането на хотела.

— Бих искал да ги чуя.

— Заради педалите.

— Не те разбрах.

— Дитър довел тук компанията си. Чувствали се като господари и то до такава степен, че когато ги помолил да се държат по-прилично, се настроили срещу него и създали на хотела му лоша слава. Знаеш ги тези компании. Те дават тон във висшето общество. Харесат ли някое място, цялото общество се втурва към Капри, Акапулко или Южна Франция. Кажат ли, че си „демоде“, губиш. Така е станало с курорта Патино и с Порто Черво — курорта на Ага Хан в Сардиния.

— Не се връзва — прекъснах я аз. — Защо Дитер се е скарал с тях? Нали са му приятели?

— Едни твърдят, че богат швестър му отнел сериозния приятел и Дитър се разярил. — Тя близна малко сол от опакото на ръката си и отпи от текилата. — Други ми казаха, че се намесил баща му. Настоява Дитер да се ожени и да продължи рода. Дори му е намерил подходящо момиче — втора братовчедка или нещо подобно.

— Казва се Мариса.

Верита кимна.

— Точно това име споменаха. Работи в хотела. Познаваш ли я?

— Дитер я изпрати да ми превежда. Казах й че си с мен и нямам нужда от услугите й. Но я поканих да вечеря с нас.

— Мислех, че спиш — обади се Лонерган.

Изсмях се.

— Запознахме се, преди да заспя. Отидох да поплувам. Чакаше ме, когато излязох от водата.

— Няма да можеш да привлечеш обратно хората с пари — заяви Лонерган.

— Това е добре — отвърнах. — Защото означава, че семейство фон Халсбах не може да се обърне към никой друг. Ние сме единствените клиенти и ако ни загубят, няма да намерят други — заобиколих стойката и си сипах още уиски. — Сумата, която смятах да им предложа, току-що спадна наполовина.

— Смятал си да им предложиш девет милиона?

— Не. Това е половината от цената им. Щях да им предложа дванайсет. Сега станаха шест.

— Има още нещо, което бих искал да знаеш — добави Лонерган.

— Какво?

— Току-що ми се обадиха от кантората. Говори се, че Хулио има голям дял в местната търговия.

— Имат ли доказателства?

Сви рамене.

— Пистата е близо до Кулиакан.

Разбрах какво има предвид. Кулиакан беше центърът на търговията с наркотици в Мексико. Всяка доставка, която пристигаше в Съединените щати беше произведена или изпратена от тази точка.

— Дали и нашите домакини са в играта?

— Нямам представа.

Отпих и погледнах към Верита.

— Утре ще прегледаш сметките, нали?

— Добре. Бъди нащрек. Ако нещо не се връзва, колкото и банално да изглежда, веднага ми го съобщи.

Когато влязохме в главната сграда, Дитер и баща му ни чакаха на бара. Строен, малко по-дребен от сина си, графът беше около шейсетте. Имаше армейска осанка, посивяла коса, остри твърди сини очи и белег от битка на лявата си буза. Ако носеше и монокъл, щеше досущ да прилича на герой от четирийсетте години, излязъл от филмите на „Уорнър Брадърс“.

— С нетърпение очаквах да се запознаем, господин Брендън — произнесе с мек акцент от Мейфеър. — Много съм слушал за вас.

— Надявам се нищо лошо.

Усмихна се.

— Разбира се. Тук чуваме само доброто за хората.

— Иначе не може да се живее — подхвърлих. Забележката не му направи впечатление. — Благодаря ви за бунгалата. Прекрасни са.

— Беше удоволствие за нас. Надявам се, че ще останете достатъчно дълго, за да им се насладите напълно.

— И аз се надявам.

Очите му светнаха, когато към нас се приближи Мариса. Индианката, която бях срещнал следобед, вече не съществуваше. На нейно място се появи висока аристократична дама в дълга прилепнала бяла рокля. Цветът подчертаваше мургавата кожа и черната коса, която струеше по раменете й. Целуна го по бузата.

— Племенницата ми, баронеса Мариса — представи я той гордо.

— Вече се познаваме — осведоми го тя и ми протегна ръка. — Господин Брендън!

— Баронесо! — отвърнах с усмивка.

Пусна ръката ми и се обърна към останалите. Миг по-късно графът ни поведе към вътрешния двор. Масата беше сервирана под огромно дърво. Мариса седна между мен и графа и до края не можах да разбера дали уханието, което усещах, се излъчва от нея или от градината.

Вечерята беше типично европейска — много официална и много скучна, използвахме подходящи думи, но не казвахме нищо. За разлика от нас, на съседната маса Боби, асистентите му и манекенките се забавляваха чудесно. По смеха им личеше, че са успели да открият тайните чекмеджета в стаите си. Бяха се натъпкали с наркотици до козирката.

Лонерган и графът изглежда намираха общи теми. Може би се дължеше на възрастта им, но ми се стори, че чичо ми искрено се забавлява и проявява интерес към разказите на графа. Дойде ми до гуша и повече не можех да издържам. Най-накрая се извиних, че имам главоболие и се прибрах в бунгалото.

Първото нещо, което направих беше да запаля от онези цигари. Седнах във вътрешния двор и се загледах в небето. Стори ми се отрупано със звезди, като никога досега. Чудех се дали още някой в тази безкрайна нощ се опива от наркотици и през главата му минават същите мисли.

Портата от ковано желязо изскърца. Бялата рокля на Мариса се мерна като облаче в тъмнината.

— Дойдох да видя как си — каза тя.

— Не знаех, че си баронеса.

— Не съм. Чичо ми обича да ме представя по този начин.

Дръпни си — подадох й цигарата.

— Не, благодаря. Тези неща ме подлудяват.

Разсмях се.

— Ако остана тук, ще полудея и без тях.

— Чичо ми е доста старомоден.

— Защо се е захванал с тази работа. Не му подхожда.

— Чувстваше, че трябва да направи нещо. Земята е негова. Правителството го заплашваше, че ако не предприеме някакви стъпки, ще му отнеме акциите и ще ги раздели между campesionos.

— Това не е повод да загуби трийсет милиона.

— Вложил е в земята около шест милиона. Правителството е вложило десет, останалото идва от частни вложители.

— Кои са те?

— Не знам.

— Мексиканци ли са или чужденци?

— Не знам.

— Щеше да е по-добре да доведе хора от Лас Вегас.

Не отговори.

Дръпнах още веднъж и потупах стола до мен.

— Ела, седни.

Не помръдна.

— Сама ли дойде тук или Дитер те изпрати?

За миг се поколеба.

— Дитер.

— Дали не ти е споменал, че в задълженията ти влиза да се любиш с мен?

Пак не ми отговори.

— Какво ще стане, ако не успеят да се спазарят с мен?

— Правителството ще им наложи запор. Ще загубят всичко.

— Трийсет милиона долара са тежък залог за теб. Не е честно.

Повдигна ръце зад врата си, отмятайки дългата черна коса. Когато ги отпусна, роклята се свлече от тялото й. Пристъпи напред и се изправи пред мен съвършено гола. Разбрах откъде идва уханието, което чувствах в градината.

Погледнах я, без да се помръдна.

— Прекрасна си — казах й. Така си беше.

— Какво искаш да направя?

Наведох се, повдигнах роклята от земята и й я подадох.

— Можеш да ми намериш два аспирина. Наистина ме боли глава.

Пое роклята от ръцете ми и я притисна до гърдите си. Гласът й прозвуча смутено.

— Не искаш ли да…

Разсмях се.

— Разбира се, че искам. Но ще се чувствам сякаш измъквам пари чрез измама. Не съм решил дали да купя хотела. Ако се любим и се откажа, значи усилията ти са отишли на вятъра.

За пръв път се разсмя. Пусна роклята.

— Какво значи един път повече или по-малко между приятели?