Харолд Робинс
Първи умират мечтите (30)

Глава четвърта

Обядът не отстъпваше по пищност на вечерята от предния ден. Имаше риба, прясно уловена от океана, великолепно „Монтраше“, което, за разлика от чичо ми, не успях да оценя, и накрая — лимонов сладолед и кафе. Лекият бриз в надвисналите клони разхлаждаше гърбовете ни, изложени на парещите лъчи на слънцето.

Когато привършихме, Мариса се изправи.

— Трябва да се върна на работа? Мога ли да направя още нещо за вас?

Погледнах към чичо. Мълчаливо поклати глава.

— Не, благодаря. Мисля, че ще се върнем в бунгалото, за да си починем преди коктейла.

— Добре. Ако имате нужда от нещо, знаете къде да ме намерите.

Изправихме се на крака, за да я изпратим. Чичо ми с одобрение се загледа след нея.

— Прекрасна фигура — забеляза той. — Порода.

Изгледах го скептично. Може би слънцето си правеше шеги, но ми се стори, че се изчервява. Бързо смени темата.

— Ще се разходим ли по брега на връщане?

— Готово.

Когато приближихме водата, чичо ми внезапно се наведе, свали си обувките и чорапите и си нави панталоните. С обувките в ръка, предпазливо нагази във водата. Извърна се към мен.

— Нали нямаш нищо против.

— Разбира се.

Приличаше на дете. Джапаше във водата и се изплъзваше от по-високите вълни. По устните му играеше лека усмивка, а очите му бяха придобили странно изражение.

— Мечтая да направя това от дете.

— Искаш да кажеш, че никога…

— Не — прекъсна ме. — Започнах работа на единайсет години. Майка ти беше още бебе, дядо ти беше починал, а баба ти се опитваше да ни изхрани като перачка.

— Какво си правил?

— Метях и почиствах плювалниците в кръчмата на Кланси, срещу гарата в Лос Анжелос.

Мълчах. За пръв път чувах тези неща. Никой в семейството не споменаваше откъде е започнал Лонерган.

— Дядо ти и Кланси са работили заедно в железниците. Затова ми даде работа. — Спря и вдигна поглед от водата. — И досега си спомням как чаках товарния влак на „Юниън Пасифик“ да се спусне към булевард „Санта Моника“, за да махна на баща ми и Кланси в огромния парен локомотив.

— В момента сме доста далеч от булевард „Санта Моника“.

— Това важи и за двама ни. Помня, че и ти започна оттам.

Кимнах. Не беше за вярване, че са минали едва пет години, откакто стоях в помещението на булевард „Санта Моника“ и наблюдавах как Пърски дава указания на товарачите, които изнасяха последните мебели от редакцията на „Холивуд Експрес“.

Пърски се огледа, опитвайки се да избегне погледа ми, стаята беше празна, само по пода се търкаляха някакви хартийки.

— Мисля, че приключихме.

Запъти се към вратата, товарачите го последваха. Отвън на улицата, дърводелецът се опитваше да закърпи разрушената предна стена. Провери за последен път вратата и се обърна към мен.

— Общо сто долара.

Направих знак на Верита.

— Дай му чек.

— Не приемам чекове. В брой.

Едва не избухнах, но се усетих навреме, че няма смисъл. Ако бях на негово място и бях видял как изнасят мебелите, щях да постъпя по същия начин. Бръкнах си в джоба и извадих пачката. Платих му със стодоларова банкнота, която дръпнах най-отгоре.

— Благодаря ви — явно беше впечатлен. — Ако ви потрябвам пак, обадете се.

Заключих вратата след него и се обърнах към Верита.

— Знаех, че е прекалено хубаво, за да продължи.

— Можеше да бъде и по-лошо. Можеше да си мъртъв. Но не си. Можеше да си разорен. Но не си. С двайсетте и пет хиляди, които получи от Ронци, в момента разполагаш със сметка от осемдесет и една хиляди.

— Да видим колко ще останат, след като се разплатя.

Качихме се в апартамента и се настанихме около кухненската маса, където беше разгърнала счетоводните книги.

— Дай да започнем с по-едрите — предложих. — Колко остава от предплатата на Преподобния Сам?

Прелисти страниците.

— Той ти е дал четирийсет хиляди. Публикувал си рекламата шест пъти. Дължиш му трийсет и четири хиляди.

— Попълни чека. — Изчаках да ми го даде. — Сега Лонерган.

— Не му дължиш нищо. Тази сутрин ми се обади и каза, че ги е завел като вложение.

— Не ме интересува. Нямам нужда от подаяния.

Премълча.

— Изплатихме ли му неговия дял от рекламата в миналия брой?

— Не.

— Колко беше?

— Три хиляди и сто — отговори тя, хвърляйки поглед към книгата.

— Прибави двайсетте и пет хиляди долара предплата и попълни чека.

Мълчаливо го попълни и ми го подаде. Имаше неплатени сметки от печатницата и други разходи за около дванайсет хиляди. За заплатите отделихме хиляда и седемстотин.

— Колко ни остават?

— Пет хиляди и триста — отвърна, без дори да погледне в книгата.

— Излезе права. Не съм разорен.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Ей, нали ми каза, че можело да бъде и по-лошо? Преди няколко месеца нямах абсолютно нищо. Сега разполагам с пет бона.

— Аз… съжалявам, Гари.

Улових ръката й през масата.

— Недей. Поне се позабавлявахме, пък и беше по-добре, отколкото да съм безработен.

Отдръпна си ръката и сведе поглед.

— Вчера се обадих в бюрото. Шефът каза, че мога да се върна на работа от понеделник.

— Дали ми се полага помощ?

— Не.

— Значи няма да се връщаш. Ако не можеш да ме виждаш пред гишето си, за какво ти е?

— Трябва да работя, Гарет.

— Но ти работиш. Нали не съм те уволнил?

— Не, но… — поколеба се. — Мислех, че всичко свърши.

— Свършило ли? — изправих се и извадих от хладилника една бира. Отворих кутията и отпих. — Та ние едва започваме. Преди само се мотаех като неудачник, обиден от целия свят. Край на това. Приключи. Сега знам как да получа онова, което искам, и ще му го върна тъпкано на света.

Без да се усети, тя заговори на испански.

— Usted esta muy macho.

— Това е то! — Смачках кутията и я запратих в кошчето за боклук. После я изправих и я прегърнах. — Точно това търсех.

— No comprendo.

Разсмях се.

— „Махо“. Така се казва новото ни списание.