Харолд Робинс
Първи умират мечтите (52)

Глава двадесет и шеста

В „Силвър Стъд“ беше претъпкано и шумно, както обикновено. Всичко си беше както преди. Само мацката на пианото беше друга.

Но след няколко минути забелязах, че нещо все пак се е променило. Докато си пробивах път през навалицата, никой не ми пусна ръка. Вече бях сигурен, че остарявам.

Спрях пред Бирника. На масата му се мъдреше обичайното шише уиски. Погледна ме с усмивка.

— Човече, отдавна не сме се виждали! — Стиснахме си ръце. — Седни да пийнеш нещо. Чакахме те.

Наля ми.

— Тук ли е Лонерган?

Кимна.

— Приключва една среща. Ще те приеме след няколко минути.

Отпи. Алкохолът ми помогна.

— Как ти се струваше мацката на пианото? — попита въодушевено Бирника.

— Като че ли вече съм чувал тази песен.

Разтресе се от смях, пляскайки с ръце по бедрата си.

— Какво да направя като си падам все по пианистки! — Под масата се чу бръмчене като от звънец. — Можеш да се качваш.

Лонерган седеше зад бюрото си и ме измерваше с хладен поглед.

— Чух, че си ме търсил.

— Цял ден.

— Нещо важно ли има? — запита меко.

— Мисля, че знаеш.

— Искам да го чуя от теб.

— Ти ме изигра. Уби Хулио, Верига и още кой знае колко хора.

Гласът му беше спокоен.

— Не можеш да го докажеш.

— Точно така. Просто исках да ти го кажа.

— Спасих ти задника. Създадох условия за пълното ти оправдаване. Сега ще можеш спокойно да произнесеш прословутата си реч пред купувачите и гарантите. След няколко дни акциите ти ще се появят на борсата и ще можеш да правиш каквото си искаш.

— Само това ли е?

— А ти какво още искаш?

— Искам Верита. Жива, здрава и весела. Каквато си беше преди.

— За това само Господ може да ти помогне. Поискай ми нещо, което съм в състояние да направя.

— По дяволите. С теб никога няма да се разберем.

— Мисля, че аз те разбирам. Метнал си се на баща си. Смяташ се за много твърд, а всъщност си мухльо. И двамата не бяхте достатъчно силни, за да станете истински мъже.

— А ти истински мъж ли си?

Кимна.

— Никой не може да ми отнеме нищо.

— Искаш да кажеш, че никому нищо не даваш.

— Въпрос на думи.

— Въпрос на любов — възразих.

Гласът му беше студен.

— Какво е това?

— Щом питаш, никога няма да разбереш.

— Имаш ли да ми казваш още нещо?

Поклатих глава.

— В такъв случай си тръгвай. До Ню Йорк има две хиляди и четиристотин мили и ако не успееш навреме за речта си, с теб е свършено.

Запътих се към вратата. В съзнанието ми проблесна картината на мърлявите лица и трите чифта вперени в мен очи. Споменът от детството отново се пробуди. Спрях.

— Искам и ти да ми кажеш нещо, чичо Джон.

— Какво?

— Когато през онзи ден баща ми ни намери на плажа, ти си се опитвал да блудстваш с мен, нали?

Не мигна, но забелязах, че пребледнява. Това ми стигаше. Излязох от кабинета и заслизах по стълбите, без дори да хвърля поглед назад.

Едва сдържах сълзите си. Наистина ми се искаше да го обичам.

Бирника беше успял да примами пианистката на масата си. Махна ми, когато минах покрай него. Проправих си път през претъпканото заведение. Край вратата стояха неколцина младежи в кожени якета. Сълзите замрежваха погледа ми и без да искам, блъснах единия.

— Извинете! — промърморих.

— De nada — смотолеви младежът и бързо извърна лице. Но вече го бях познал. Върху джоба му имаше лъскав надпис „Х.В. Кингс“. Преди хиляди години същото момче ме чакаше пред апартамента на Верита. За миг се поколебах дали да не се върна и да предупредя Лонерган.

Само че това си беше негова война, не моя. Беше ми писнало да водя чужди войни.

Излязох и се качих в колата.

— Хайде, Тони — подканих го. — Към летището.

Позвъних на Ейлин от автомата в чакалнята.

— Тръгвам за Ню Йорк. Спи спокойно. Ще се върна утре вечер.

— Успех! — пожела ми тя. — Обичам те.

— И аз те обичам — рекох и затворих телефона.

Предимството на чартърните полети е, че самолетите разполагат с удобни легла. Проспах пътя до Ню Йорк и когато слязох от самолета, пред очите ми се изпречи заглавието на първа страница на „Ню Йорк Нюз“. Лонерган беше мъртъв. Дори не си купих вестника да прочета как е станало.

Пристигнах точно когато поднасяха десерта. При влизането ми из стаята се разнесе шепот. Гледах право пред себе си и се насочих към подиума. Забелязах близо до центъра на продълговатата маса празно място с моето име пред него.

Миг по-късно един мъж се изправи и помоли за внимание. В стаята се възцари тишина.

— Дами и господа — обяви той лаконично. — Господин Гарет Брендън.

Аплодисменти не последваха. Докато си проправях път към микрофона, всички ме зяпаха с убийствена сериозност.

— Господин Председател, дами и господа, ще бъда кратък. Както знаете, първата публична продажба на акции от „Гарет Брендън Пъбликейшънс Лимитид“ премина с небивал успех. Бих искал да ви благодаря за усилията, които положихте, за да осигурите този успех.

Замълчах. Никой не наруши тишината.

— Но за съжаление възникнаха фактори, които помрачават ефекта от продажбата. В много отношения съм наивен човек. Ще ми се да вярвам, че за мнозина от вас благополучието на клиентите е по-важно от комисионите, които ще получите. Господин Кортлънд ме уведоми, че гаранциите, които сте поели са неотменими и действието им може да бъде прекратено само от един човек. От мен. От този момент нататък акциите и компанията продължават да бъдат моя лична собственост. С това искам да ви уведомя, че продажбата на акции се отменя.

Започнаха да шепнат помежду си. Повиших глас.

— Ако решението ми е довело до финансови загуби за някои от вас, предлагам, да ви възстановя всички разходи, които сте поели, за да осигурите пълното изкупуване на предлаганите от мен акции. Благодаря ви.

Слязох от подиума и поех към изхода. Шепотът премина в оглушителен шум. Успях да забележа физиономията на Кортлънд. Беше като зашеметен, лицето му беше пребледняло като за седемнайсет милиона долара.

Около мен се струпаха репортери, дърпаха ме за реверите и се опитваха да зададат въпросите си. Проправих си път и напуснах помещението без коментар.

Когато се прибрах в хотела, телефонът вече звънеше. Беше Ейлин.

— Чух част от речта ти по телевизията — съобщи ми тя. — Гордея се с теб.

— Не съм сигурен, че си права. Може би постъпих глупаво.

— Напротив. Държа се чудесно. — Гласът й се промени. — Чу ли какво се е случило с чичо ти?

— Да.

— Ужасно е.

— Не е — възразих уверено. — Лонерган обърка живота на прекалено много хора, включително и моя. Сега това приключи.

Мълчеше.

— Тръгвам след един час. Защо не се срещнем във Вегас и да се позабавляваме?

— Не загуби ли достатъчно пари за един ден?

— Нямам предвид този вид забавления. Мислех по-скоро за нещо като женитба.

Пое си дълбоко дъх и замълча.

— Сериозно ли говориш? — попита подозрително.

— Естествено. Нали те обичам.