Харолд Робинс
Първи умират мечтите (5)

Глава пета

Колата на Верита беше пред жилището ми, затова тръгнахме пеш. Вървяхме около час.

— Ще се прибирам — заяви тя, когато стигнахме.

— Не, качи се. Имам бутилка вино. Можем да пийнем. Искам да ти благодаря за това, което направи.

Тя се засмя.

— Беше ми забавно. Учила съм шест години и сега за пръв път прилагам познанията си на практика.

Бях поразен.

— Не говориш като мексиканка.

Тя се усмихна.

— Така е в бюрото за безработни. Счетоводителите използват друг език.

Изпълни ме някакво ново уважение към нея.

— Качи се — помолих я. — Обещавам ти да си говорим като американци.

Тя ме изгледа с крайчеца на леко скосените си очи.

— Ами… момчето?

Усмихнах й се.

— Сигурно вече си е тръгнал.

Но грешах.

Още на прага ни посрещна ухание на печено месо. Масата беше сервирана за двама — порцелан, кристал, ленени салфетки, прибори от масивно сребро и свещи.

— Добре си живееш — забеляза Верита.

— Тези неща не са мои. Никога не съм ги виждал.

Влязох в кухнята. Момчето бдеше над печката. Беше облечен в тънко карирано сако и бели памучни панталони. Под яката на копринената му риза се подаваше шалче с емблемата на Ив Сен Лоран. При влизането ми се обърна.

— Вечерята ще бъде готова след двайсет минути — усмихна се. — Върни се в стаята и си почини. Ще дойда да ви сервирам нещо за пиене.

Без да му отговоря, се обърнах към дневната.

— Каза, че ще ни сервира нещо за пиене — произнесох слисан.

Тя се засмя.

— Попаднал си на истинско съкровище.

Момчето излезе от кухнята, приближи се към една малка ниша в стената и я отвори. Бутилките бяха спретнато подредени на полицата — водка, джин, уиски, вермут. Без да продума, извади лед от златна кофичка, сложи го в една чаша и наля в нея уиски. Обърна се към мен.

— Доколкото си спомням, пиеш уиски.

Кимнах и поех чашата. Той се обърна към Верита.

— Вие какво бихте искали?

— Водка с тоник? — гласът й изразяваше съмнение.

Кимна и извади от долната полица бутилка тоник.

Бързо приготви питието и й го поднесе. Тя го взе. И двамата не можехме да откъснем очи от него. Той ни посочи канапето.

— Свил съм няколко цигари с марихуана. Сложих ги при останалите в кутията на малката масичка. Защо не си дръпнете няколко пъти? По-лесно ще се отпуснете. И двамата изглеждате притеснени.

— Ей! — повиках го аз, преди да влезе в кухнята.

Той се обърна.

— Какво има?

— Откъде се взе всичко това?

— Просто се обадих и го поръчах.

— Обаждал си се да го поръчваш? — повторих след него.

— Просто ей така?

Кимна.

— Бяха много мили. Помолих ги да побързат, за да успея да приготвя вечерята.

Изгледах го с подозрение.

— Не ти ли поискаха пари или нещо подобно?

— Защо? Записах всичко на сметка.

Започваше да ме нервира.

— Случайно да си помислил с какво ще платя? Нямам и пукната пара.

— Няма значение. Нали ти казах, че съм богат.

— Кога си ми го казал?

— Миналата нощ. Не си ли спомняш?

Поклатих глава.

— Изобщо не помня какво се е случило миналата нощ.

— Ти ми чете свои стихове, прозорецът беше отворен, започна да вали. Беше гол и ми каза, че Господ измива греховете ти. Беше прекрасно. След това се разплака и каза, че парите са направили света отвратителен. Твърдеше, че ако всички се раждат богати, хората ще бъдат щастливи. Отговорих ти, че съм богат, но не съм щастлив. Ти ме съжали. Тогава се влюбих в теб. Досега никой не ме беше съжалявал.

— По дяволите — изръмжах аз, — сигурно съм бил пиян.

— Не — прекъсна ме той. — Беше просто чудесен. Накара ме да видя нещата по-ясно, отколкото ги виждах преди.

— Така ли?

Той кимна.

— Обадих се на баща ми и му казах, че му прощавам.

Нямах никаква представа за какво говори. Той забеляза израза на лицето ми.

— Наистина ли не помниш нищо?

Поклатих глава.

— Опитваше се да спреш някоя кола на булевард „Холивуд“.

Усетих внезапен проблясък.

— Сребристосиният открит ролс?

— Да. Качих те и подхванахме разговор. Предложих да те откарам у вас, но ти заяви, че ако оставя колата си в твоя квартал, на сутринта няма да я намеря. Прибрахме я в един гараж наблизо.

Започвах да си припомням. Отбихме се в един магазин за алкохол. Той купи няколко бутилки вино. Дойдохме у дома и се увлякохме в разговор. Говорихме главно за баща му, за това, как не можел да се примири с факта, че синът му е педал. Как се опитвал да го крие от паството си, защото Негово преподобие Сам Генън беше почти толкова знаменит, колкото Били Грахъм, Оръл Робъртс и Катрин Кълман, взети заедно. Всяка седмица се появяваше по телевизията, за да проповядва, че Бог лекува всичко.

Но дори Бог не беше успял да помогне на сина му. „Христос си е изпълнил номера и виж само какви неприятности си е навлякъл.“ Помня, че посъветвах момчето да каже това на баща си. Спомних си и нещо друго. През цялото време само разговаряхме.

— Добре, Боби — най-накрая се сетих как се казва. — Току-що си спомних всичко.

— Чудесно — усмихна се той. — Сега си починете, докато приготвя вечерята.

— Трябва да поговорим — спрях го аз.

Той кимна.

— След вечеря.

Обърнах се към Верита, която ни наблюдаваше.

— Нямали сме нужда от инжекция.

Погледът й изразяваше облекчение.

— Това доказва поне едно. Лонерган знае по-малко, отколкото си въобразява.

Отпуснах се на канапето и потърсих цигара.

Тя стоеше изправена и ме гледаше.

— Едва ли ще му хареса.

— Не ме интересува Лонерган.

— Не е толкова просто. Той е упорит. Обикновено получава това, към което се стреми.

— Този път няма да успее.

В погледа й премина сянка.

— Скоро ще чуеш за него.

Беше напълно права. Точно когато привършвахме вечерята, на вратата се почука. Понечих да стана.

— Допий си кафето — посъветва ме Боби, отваряйки вратата.

Над рамото му надникна Бирника. Той нахълта, без да обръща внимание на момчето. Преди да погледнат към мен, очите му обходиха стаята.

— Опитваш се да използваш най-доброто и от двата свята, а?

— Старая се.

— Лонерган иска да те види.

— Добре. Кажи му, че ще дойда по-късно.

— Иска да те види веднага.

— Не бързам. Нямаме за какво да говорим. Освен това, не съм свършил да вечерям.

По-скоро усетих, отколкото видях движението му. Бях много по-бавен, отколкото преди седем години, но доста по-бърз, отколкото той очакваше. Коляното и лакътят ми се метнаха едновременно нагоре. Коляното ми го улучи между краката, а лакътят се заби в адамовата му ябълка. Той изгрухтя и се свлече на колене. После бавно се претърколи на гръб. Очите му едва не изскочиха от орбитите си, лицето му придоби странен блед сиво-син цвят, устата му зееше, ловейки всяка глътка въздух, а ръцете му придържаха слабините.

Хвърлих му един поглед и забелязах, че бе започнал да възвръща естествения си черен цвят. Без да ставам от стола, се пресегнах за нож и го опрях в гърлото му, докато разкопчавах сакото, за да му прибера оръжието.

Очите му се събраха в една точка, когато се опита да проследи ножа, опрян в гърлото му. От незатворената врата се чу гласът на Лонерган.

— Олекна ли ти, Гарет? — Изглеждаше слаб и блед. Присвиваше очи зад златните рамки. Влезе в стаята, следван от телохранителя си! — Доказа способностите си. Вече можеш да го пуснеш.

Изправих се и оставих ножа на масата. Очите ни се срещнаха.

— Разбра ли какво искам да кажа?

Той кимна.

— Този вестник не ме интересува. Все едно да купя собствения си фалит.

— Имаш право.

Аз мълчах.

— Ако се беше съгласил, сам щях да откажа сделката. Мразя глупостта.

— Тогава какво искаш?

— Би ли се съгласил да поемеш вестника, ако разчистя дълговете му?

Погледнах Верита. Тя кимна почти незабележимо. Отново се обърнах към него.

— Да.

— Все пак ще се наложи да вземеш заем за текущите разходи.

Верита изпревари отговора ми.

— Може да си го позволи само ако получава двайсет и пет процента от приходите от рекламата.

— Счетоводителката ти не е глупава — отбеляза той. — Двайсет процента.

Погледнах Верита.

— Бихме могли да се справим и с двайсет — заяви тя. — Но няма да ни е лесно.

— Оставете ме да помисля. Ще ви кажа решението си утре сутринта.

— Искам да ми отговориш веднага — отсече Лонерган.

Мълчах и мислех. Как, по дяволите, можех да управлявам вестник, пък дори да се състои само от фалшиви реклами.

— Страх те е да не се провалиш, а, Гарет? Усети, че можеш да си изгубиш парите и забрави всички високопарни приказки за писане и издаване.

Продължавах да мълча.

— Баща ти поне опита, въпреки че не му стискаше да издържи докрай. На теб не ти стиска дори да започнеш — в гласа му се прокрадна ледена нотка.

Познавах този глас още от дете и знаех, че изразява сдържано презрение към околните. Изведнъж се ядосах. Не исках да позволя той или звукът на неговия глас да ме принудят да се впусна в нещо, за което не бях подготвен.

— Ще имам нужда от помощ — казах. — От опитни хора. Пърски ще остане ли?

— Както искаш.

— Ще ми трябва художествен ръководител, репортери, фотографи.

— Обърни се към съответните служби. Няма нужда да ги назначаваш на щат.

— Пресметнала ли си колко вестника по четвърт долара трябва да продаваме, за да не бъдем на загуба? — попитах Верита.

— Около петнайсет хиляди — осведоми ме тя. — Но досега никой не е плащал за този вестник.

— Знам, но не искам да управлявам подобен парцал. Ще се опитам наистина да изкарам пари.

Изведнъж Лонерган се усмихна. За миг дори предположих, че има чувство за хумор.

— Гарет — каза той, — започвам да мисля, че порастваш. За пръв път чувам да проявяваш интерес към парите.

— Какво лошо има в това, чичо Джон? Богатството не е навредило на начина ти на живот.

— Но на теб може да ти навреди.

— Ще рискувам.

— Значи се споразумяхме?

Кимнах. Наведох се и помогнах на Бирника да се изправи. Върнах му пистолета. Той го взе.

— Съжалявам — извиних му се. — Когато хората правят неочаквани движения, се притеснявам.

Той се изкашля, за да си прочисти гърлото.

— Гърлото може да те наболява един-два дни — сетих се аз. — Не се притеснявай. Ако правиш редовно гаргара със затоплена солена вода, ще ти мине за нула време.

— Хайде, Бил — подкани го Лонерган, приближавайки се към вратата. — Да оставим тези добри хора да си довършат вечерята.

На прага спря и се обърна.

— Утре сутринта ще те чакам в единайсет в кантората ми в Бевърли Хилс.

— Ще дойда.

— Лека нощ, Гарет.

— Лека нощ, чичо Джон.

Вратата се затвори след него, а аз се обърнах към Верита.

— Предполагам, че се включихме в издателската дейност.

Не ми отговори.

— Разбира се, ти ще дойдеш с мен.

— А работата ми?

— Предлагам ти по-добра. Ще вършиш онова, за което си учила. Освен това имам нужда от теб. Знаеш, че не съм добър търговец.

Тя ме изгледа.

— Бих могла да си взема отпуска, докато разберем дали ще потръгне.

— Нямам нищо против. Поне ще знам, че не си пострадала, ако се провалим.

— Изпитвам странно усещане — проговори тя дрезгаво.

— Какво?

— Пътищата на звездите ти са се пресекли. Животът ти ще се промени.

— Не разбирам какво имаш предвид. Това хубаво ли е, или лошо?

Тя се поколеба.

— Мисля, че е хубаво.

На вратата се почука. Понечих да отворя, но Боби ме изпревари. Телохранителят ме погледна над главата на момчето.

— Господин Лонерган пита дали да ви изпрати кола.

— Благодарете му от мое име — отговорих. — Имам собствен превоз.

Вратата се затвори. Боби се приближи към мен, очите му се бяха разширили от учудване.

— Наистина ли смяташ да купуваш вестник?

— Да — рекох. — Не е кой знае какво, но все пак е нещо.

— Бях главен художник на училищния вестник — сподели той.

— Добре. Назначен си. Вече си главен художник на „Холивуд Експрес“.

Разсмяхме се, без да знаем защо. Може би Верита беше права. Пътищата на звездите ни се бяха пресекли и светът беше някак променен.