Харолд Робинс
Първи умират мечтите (24)

Глава двадесет и четвърта

Нямах представа къде сме. От пода виждах само профучаващата светлина на уличните лампи. След около десет минути колата зави и проблясващото флуоресцентно осветление ми подсказа, че се намираме в многоетажен паркинг. Колата се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре и накрая спря.

Мексиканецът излезе.

— Вече можеш да станеш.

Надигнах се към седалката и се отпуснах, за да наместя изтръпналите си крайници. После и аз се измъкнах. Верита се хвърли в прегръдките ми.

— Тревожих се за теб — оплака се тя.

Целунах я по бузата.

— Нищо ми няма. Ти как си?

— Добре съм. Почувствах се по-добре, като те видях.

— Последвайте ме — прекъсна ни мексиканецът.

Поведе ни към асансьора. Табелката до вратата гласеше „Паркинг, пети етаж“. Качихме се и натисна копчето ПЕ. Асансьорът ни свали в подземния етаж. Последвахме го през полутъмния коридор към вратата, която водеше в ярко осветена стая.

Група мексиканци, облечени в същите кожени якета, като нашия шофьор, се бяха залепили за цветния телевизор. Изгледаха ни без особено внимание и отново се втренчиха в предаването.

Шофьорът ни се приближи към друга врата и я отвори. Бързо изрече нещо на испански. Дочу се глас и той отстъпи.

— Хулио нареди да влезете.

Прекрачихме прага, той затвори вратата след нас и остана отвън. Хулио седеше зад някакво бюро. Пред него бяха пръснати документи и един грозен син девет милиметров пистолет. Заобиколи бюрото и ми протегна ръка. Не беше едър човек, но ръкостискането му беше силно.

— Здравей, лейтенанте.

— Здравей, сержанте — раздрусах ръката му.

Белите му зъби проблеснаха зад мустаците.

— Променил си се — в гласа му имаше учудване. — Косата ти е оранжева.

— По дяволите — изругах аз.

Обърна се към Верита и я прегърна. Размениха няколко думи на испански, той се върна зад бюрото и ни покани на столовете пред него.

— Братовчеди сме, но не се виждаме често. Семейството ни е много голямо. Понякога ми се струва, че тук всички сме братовчеди.

Кимнах, без да отговоря.

— Гордеем се с нея. Завършила е много колежи и университети.

— Хулио! — възкликна тя и продължи на испански.

Хулио се усмихна.

— Братовчедка ми е много скромна. Не обича да я хвалят. — Усмивката му се изпари. — Загазил си, човече.

— Не се учудвам. Цял живот си имам неприятности.

— Този път са сериозни.

Взрях се в него. В този град нямаше тайни. Всеки знаеше всичко.

— Така е.

Звънна телефонът и той го вдигна. Изслуша съобщението и затвори.

— За онези двамата от буика — поясни. — В момента са в болницата на затвора. Ченгетата са открили в колата им два автомата и автоматична пушка. Хора на мафията от Вегас. — Запали тънка пура. — Голям зъб ти имат, щом са изпратили тежката артилерия.

Усмихнах се.

— И на теб няма да ти се размине, ако разберат чий е бил камионът.

— Нямат право да идват в моя град без разрешение.

— Ако те бяха попитали, щеше ли да им позволиш?

Очите ни се срещнаха.

— За да те очистят — да. С Верита — не.

Мълчах. Знаех какво си мисли. И двамата знаехме как действат автоматите. Бяхме го научили във Виетнам. Ако тя се намираше на два фута около мен, щяха да я разкъсат на парчета.

— Защо искаше да ме видиш?

— Мислех, че знаеш.

За миг помълча.

— Това не е моя война.

— И войната във Виетнам не беше наша. Но и двамата бяхме там.

Разбра какво имам предвид. Виетнамците го бяха притиснали с кръстосан огън. Единственото му прикритие бяха мъртвите тела на другарите му. Рано или късно куршумите щяха да го открият. Измъкнах го.

— Длъжник съм ти, лейтенанте — простена, докато го влачех към лазарета, прострелян в бедрото. Изпратиха го в Сайгон, където успя да стане снабдител на болницата. Когато няколко месеца по-късно го срещнах отново, беше станал най-големият търговец на наркотици в армията.

Беше научил, че съм в отпуска и дойде да ме види. Следващите четири дни прекарах като насън. Измъкна ме от дупката, където спях и ме настани, в най-луксозния хотел в Сайгон. Започна празникът — алкохол, шампанско, всички видове наркотици от марихуана до ангелски прах и кокаин и неизчерпаеми запаси от момичета и храна. Успя дори да ми уреди да продължа службата си в Сайгон, но все още бях твърде глупав. Върнах се.

Помня как стояхме на пистата, преди да се кача в самолета.

— Човече, прекаляваш — бях му казал. — Как ще отвикнеш от това, когато се приберем у дома.

Усмихна се, но очите му останаха сериозни.

— Аз съм богат, лейтенанте, тук научих много. Когато се върна, градът ще бъде мой. Време е мексиканците да си го получат обратно.

По-късно научих, че се върнал не само със сметка в швейцарска банка, но и когато слязъл на летището в Лос Анжелос, тежал десет кила повече от обикновено. Носел чист сняг, без примеси, в целофанови пликчета, прикрепени от мишниците до бедрата му. Разпределен на дози, с необходимите добавки струвал около десет милиона долара в градовете на източните щати.

Някой ми каза, че го изпратил точно там.

— Нека го получат чернилките и белите боклуци — обяснил. — Мексиканците нямат нужда от това. Те смъркат, сумтят, пият и ядат, но ги е страх да си забият иглата. Не понасят гледката на собствената си кръв.

Такава беше едната версия. Другата твърдеше, че се е спазарил с мафията. Продал им хероина по десет цента вместо по долар, за да оставят града му на мира.

Не знаех дали и в двете имаше нещо вярно, но едно беше сигурно — този град беше негов. Откакто беше поел нещата в свои ръце, мексиканската общност живееше по-спокойно. Чух дори, че ходели по-редовно на училище.

Обърнах се към Верита.

— Искам да обсъдя някои неща с братовчед ти. Не желая да забърквам и теб.

— Вече си ме забъркал. Нали аз те доведох.

— Знаеш какво имам предвид. Не можеш да бъдеш съучастничка в нещо, което не знаеш.

Не помръдна, на лицето й беше изписано упорство.

Хулио бързо заговори на испански. Гласът му беше остър, със заповеднически тон. Тя не пророни нито дума, изправи се и напусна стаята.

— Хайде — подкани ме той.

— Искам да се погрижиш за нея.

— Вече го направих. В момента, в който ми се обади и каза, че я следят.

— Чудесно. Трябват ми и шест от твоите момчета за следващите дванайсет часа.

— Въоръжени?

— Не. Няма да има стрелба. Искам да са умни, жилави и да се владеят добре.

Замисли се.

— Защо се обръщаш към мен? Защо не потърси Лонерган? Той ти е съдружник.

— Не ми е съдружник, а ми е чичо и не му вярвам. Изпрати ме в Хаваите, докато продаваше списанието ми. Ако разчитам на него, отново ще се озова на улицата.

— Поне ще останеш жив.

— Дойде ми до гуша всички да ми повтарят едно и също. Време е и аз да опитам от сладкия живот. Трябваше да го науча от теб през онзи уикенд във Виетнам, но бях прекалено глупав.

Погледът му остана сериозен.

— Какво очакваш да получиш? Не можеш да победиш. Ще те пипнат и ти го знаеш.

— Все едно, че съм пак във Виетнам, но този път войната е моя, а не тяхна. Така съм го намислил, че шестима души ще им се сторят цяла армия. Искам да преговарям за примирие при по-изгодни условия. Списанието изобщо не ме интересува. Могат да го получат. Искам само достатъчно пари, за да се захвана с нещо друго.

— Какво например?

— Ново списание. Нямаш представа какво богатство ще натрупам.

— Парите не са проблем. Лонерган ще ти даде, аз също. Сигурно има още сто начина да си ги набавиш.

— Не искам съдружници. Трябва да си е мое.

— Всеки има съдружници.

— А ти?

Помълча.

— Не искам момчетата ми да пострадат.

— Не се безпокой.

— Ами ако някой стреля по тях?

Не отговорих.

Взе пистолета от бюрото и се изправи.

— Ела с мен — нареди.

Последвах го през друга врата в някакъв коридор.

Натисна копчето и ни обля светлина. В дъното на коридора имаше мишени.

— Преди се справяше доста добре подаде ми пистолета.

Претеглих го с ръка, свалих предпазителя и го изпразних в мишената. Наведох дулото, докато той отиде до мишената и се върна с листчето. Центърът на мишената липсваше, на негово място зееше дупка.

— Винаги в центъра — промълви той. — Все още си добър.

Не отговорих.

— Ти ще бъдеш въоръжен. Ще отговаряш за моите момчета.

— Добре.

Върнахме се в кабинета му и ми даде резервни пълнители. Заредих оръжието, проверих дали предпазителят е спуснат и го затъкнах в колана си.

— Сега да поговорим делово — предложи той. — Какво печеля аз?

Усмихнах му се.

— Ще те заведа за четири дни в Сайгон.

Изгледа ме изумено и избухна в смях.

— Страхотно си прекарахме — рече.