Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreams Die First, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Харолд Робинс. Първи умират мечтите

Американска. Първо издание

ИК „Зодиак“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и първа

Говореше се, че асансьорите в новите сгради на Сентръл Сити са най-бързите в Калифорния. И така да беше, не можеха да се сравнят с тези в Ню Йорк и Чикаго. Жителите на Калифорния не умееха да мислят вертикално.

Номерата на етажите просветваха, докато ги отминавахме.

17 — ГАРЕТ БРЕНДЪН ПЪБЛИКЕЙШЪНС Лтд

Производствен отдел

18 — ГАРЕТ БРЕНДЪН ПЪБЛИКЕЙШЪНС Лтд

Търговски отдел и Счетоводство

19 — ГАРЕТ БРЕНДЪН ПЪБЛИКЕЙШЪНС Лтд

Административен отдел

Вратите се плъзнаха встрани и се озовах във фоайето на деветнайсетия етаж. Огромна пластмасова табела осведомяваше посетителите за броя на секциите, изписани с лъскави златни букви.

ГАРЕТ БРЕНДЪН ПЪБЛИКЕЙШЪНС ЛИМИТИД

СПИСАНИЯ

„МАХО“ — КЛУБ НА КНИГАТА „МАХО“

„ХОРАТА НА НОЩТА“ — ТЪРГОВСКИ ОТДЕЛ

„ЛАЙФСТАЙЛ“

„МОМИЧЕТАТА ПО СВЕТА“ — ИНФОРМАЦИОНЕН

КЛУБ „ЛАЙФСТАЙЛ“

„ЛАЙФСТАЙЛ ДАЙДЖЕСТ“ — ЛАЙФСТАЙЛ ПРЕС Инк.

КЛУБОВЕ „ЛАЙФСТАЙЛ“ и ХОТЕЛИ

Клуб „ЛАЙФСТАЙЛ“ в НЮ ЙОРК — ТУРИСТИЧЕСКА АГЕНЦИЯ „ЛАЙФСТАЙЛ“

Клуб „ЛАЙФСТАЙЛ“ В ЧИКАГО — ЧАРТЪРНИ ПОЛЕТИ

„ЛАЙФСТАЙЛ“

Клуб „ЛАЙФСТАЙЛ“ в ЛОС АНЖЕЛОС — ИНФОРМАЦИОННА СЛУЖБА „ЛАЙФСТАЙЛ“

Клуб „ЛАЙФСТАЙЛ“ в ЛОНДОН

Хотел „ЛАЙФСТАЙЛ“ в МАЦАТЛАН

Докато се приближавах към рецепцията, оформена като кръст, прел очите ми се простираше заснеженият пейзаж на връх Балди на четирийсет мили източно от града. Беше един от онези чудесни дни без мъгла, които се случват в Лос Анжелос по-често, отколкото е склонна да произнесе пропагандата на източните щати. На четиринайсетфутовото бюро имаше място за три администраторки, но в момента го заемаше само една.

Хвърлих поглед към часовника на стената. Девет и двайсет. Работното време започваше в девет и половина. От този момент нататък и трите момичета си бяха по местата. Не допускахме посетителите да търсят кабинетите сами. Винаги ги придружаваше някоя от администраторките. Бяха страхотни мацки — или манекенки от списанията ни, или от персонала в клубовете. Поддържахме си нивото. Видеха ли администраторките, посетителите изобщо не се съмняваха в търговския ни успех.

Осем души вече чакаха за срещи. Бяха насядали около малки масички, които им позволяваха да водят поверителни разговори, а от друга страна, им осигуряваха спокойствие, за да разгледат списанията пред себе си. Стените бяха покрити с картини, увеличени корици на списанията ни и плакати на момичета, които поради известни причини бяха старателно туширани. Красиво момиче, облечено като камериерка, поднасяше кафе или чай на желаещите.

За пръв път виждах девойката зад бюрото. По тона й пролича, че и тя не ме познава, въпреки че снимката ми се мъдреше по стените.

— Добро утро? Какво мога да направя за вас?

— Тук ли е Дениз?

— Ще дойде всеки момент. Можете да я изчакате.

— Не, благодаря. — Извадих от джоба си красиво опакована кутийка. — Бихте ли й предали това?

— Разбира се. — Взе пакетчето и го прибра.

— Благодаря ви. — Извадих ключ и се запътих през фоайето към личния ми асансьор, който водеше към кабинета на горния етаж.

— Извинете, господине — викна тя след мен. — Асансьорите са от другата страна.

Извърнах се към нея. Беше посегнала към алармения звънец. Едно докосване и охраната щеше да бъде тук след по-малко от минута.

— Знам — успокоих я аз.

— Този асансьор е само за служители на компанията — настояваше тя.

Усмихнах се и залюлях ключа във въздуха.

— Млада госпожице, аз съм компанията — рекох и го завъртях в ключалката.

Пристъпих в асансьора и докато вратите се затваряха, видях, че ме зяпа с отворена уста. Натиснах копчето и потеглих към следващия етаж.

Когато влязох в стаята на секретарките, охраната вече ме чакаше. Отдъхнаха си като ме видяха.

— Новото момиче не ви е познало.

— Усетих. Поне ще знаем, че съвестно си върши работата.

Близначките седяха зад бюрата си пред вратата на кабинета ми.

— Добро утро, господин Брендън — издекламираха те в един глас, докато минавах край тях.

— Добро утро — отвърнах и затворих вратата след себе си. Прекосих стаята и се настаних зад бюрото. Огледах мебелите в стил „Чипъндейл“ и поклатих глава с отвращение. Ейлин се беше изръсила доста бонове за тях. Ненавиждах ги, но тя твърдеше, че придавали тежест на кабинета.

Завъртях стола и се загледах през прозореца на запад. Както вече споменах, беше един от онези чудесни дни, които понякога се случват в Лос Анжелос. Слънцето висеше като жълт глобус в синьото небе. Очакваше ни голяма жега. Водите на Тихия океан блещукаха, а към летището се приближаваше реактивен самолет.

Завъртях се обратно към бюрото и набрах кода на нашите чартърни полети. На екрана се появи разписанието им за следващите дванайсет часа. Самолетът от Хавай трябваше да кацне едва в единайсет. Угасих екрана, станах и се приближих към триножника на далекогледа до прозореца. Самолетът беше „Пан Американ 747“. Проследих го чак докато кацна. Нямаше значение, че не е наш. Просто обичах да ги гледам.

Върнах се зад бюрото точно когато се появи една от близначките със сребърен сервиз за кафе в ръце. Внимателно ми наля чашата, прибави бучка захар към кафето, разбърка го и ми го поднесе.

— Добро утро, Дана — рекох.

— Добро утро, господин Брендън. — Разсмя се. — Аз съм…

— Не ми казвай. Ще позная. Ти си Шана.

— Точно така, господин Брендън.

Взех чашата и отпих. Бяхме заедно от четири години и все още не можех да ги различавам. Вече бях сигурен, че ми правят номера.

— Дана ще ви донесе пощата и съобщенията — осведоми ме тя. — Срещата с дружествата, готови да закупят всички новоиздадени акции, които не успеем да продадем, е в десет часа в залата за съвещания.

Кимнах.

Отвори вестника, който носеше под мишница, и го разстла на бюрото ми.

— Сигурно ще ви е приятно да прочетете съобщението на първа страница на „Уолстрийт джърнъл“.

Беше статия в първата колона на първа страница.

Заглавието беше изписано с големи букви: „СЕКСЪТ ПРЕВЗЕМА УОЛСТРИЙТ“. Имаше и подзаглавие. „Първата публична продажба на акции на Брендън Пъбликейшънс. Подписката за покупка надвишава броя на акциите с хиляда процента“.

Чу се сигналът на секретарската уредба. Натиснах копчето.

— Дениз ви търси по вътрешната линия.

Вдигнах слушалката.

— Честита годишнина — поздравих я аз.

Дениз преливаше от щастие.

— Ти си се сетил!

— Как бих могъл да забравя? Означаваш за мен толкова много.

— Не мога да повярвам, че са минали две години — продължи тя. — Сякаш съм се върнала вчера.

— Дано и следващите години минат толкова щастливо и неусетно — пожелах й аз.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Бих дошла да те целуна, но знам, че си много зает.

— Как е тя? — поинтересува се Дана, когато затворих.

— Оправя се. Но за всичко се иска време. Три пъти седмично ходи при психоаналитик. Наблъскали са й главата с какви ли не глупости, не е лесно да ги забрави.

Шана кимна съчувствено.

— Мога ли вече да повикам Дана?

— Не. Ще прегледам пощата след срещата с купувачите.

Излезе тихо и притвори вратата след себе си. В съзнанието ми отекна гласът на Дениз: „Бих дошла да те целуна, но знам, че си много зает.“

По дяволите, никога не се бях справял така добре. И защо сега, когато целият свят беше в краката ми, трябваше да се чувствам толкова самотен?

Отново се раздаде писъкът на интеркома.

— Верита на вътрешния телефон.

— Buenos dias — вдигнах слушалката.

Разсмя се.

— Ако не си много зает, искам да се видим преди срещата.

— Качвай се.

Както обикновено, появи се с папка в ръце. Наблюдавах я, докато се приближаваше към бюрото. Тази спокойна самоуверена жена нямаше нищо общо с момичето, което стоеше зад гишето в бюрото за безработни. Елегантната черна рокля едновременно подчертаваше женствеността й и й придаваше делови вид.

— Изглеждаш чудесно — похвалих я аз.

— Благодаря ти. — Не си губеше времето в излишни приказки. — Бих искала да хвърлиш един поглед на резултатите от първото тримесечие, преди да отидем на срещата. Ако не искаш да четеш целия доклад, в началото има резюме.

Заглавието на резюмето беше просто: „Печалби преди облагането с данъци“. Прокарах поглед по редовете.

Група за печатни издания… 7 900 000 щ.д.

Група „Лайфстайл“… 2 600 000 щ.д.

Други… 1 500 000 щ.д.

Общо… 12 000 000 щ.д.

— Много евтино си продаваме акциите — забелязах аз.

Тя се усмихна.

— Общият тираж на „Махо“ за последното тримесечие е средно четири милиона и сто и петдесет хиляди екземпляра. Спечелихме доста и от „Момичетата по света“. Въпреки че вдигнахме цената на шест долара, успяхме да продадем седем милиона екземпляра.

— Не се оплаквам — успокоих я аз.

— След като си платим данъците, ще ни останат седем милиона.

— Остави ми резюмето. Може би купувачите ще искат да го видят.

— Приготвила съм екземпляри за всички.

Беше ме изпреварила. Всъщност вече нямах какво да правя. За всичко се грижеше някой друг.

— Чудесно — казах аз.

— И още две неща, ако имаш време — бързо рече тя.

Пак същото изречение. „Ако имаш време…“ От една година всички се чувстваха задължени да се обръщат така към мен. Успях да сдържа раздразнението си.

— Имам време.

— Според ревизорите, през последната година всеки клуб е назначил в снабдителния си отдел между седемнайсет и деветнайсет души.

— И какво от това?

— Не разбирам защо го правят. Достатъчни са им двама.

— Щом печелим, няма нужда да се заяждаме.

— Така не може да се работи — прекъсна ме тя остро. — Ако и другите секции в компанията последват примера им, печалбата ще се изпари.

— Добре. Провери как стоят нещата.

— Вече го сторих.

Пак ме беше изпреварила. Този път не успях да се сдържа:

— Защо изобщо идваш при мен, щом си се погрижила за всичко?

— Мисля, че трябва да си в течение — отвърна безстрастно тя.

— Каза, че имало две неща. Какво е второто?

— Второто е лично. Другия месец ще се омъжа.

Зяпнах от учудване.

— За съдията ли?

Усмихна се и се изчерви.

— Да.

Заобиколих бюрото и я целунах.

— Честито. Той е чудесно момче. Сигурен съм, че ще бъдете щастливи.

— Иска да се кандидатира за Конгреса догодина — обясни тя. — Смятаме, че сега е подходящият момент да се оженим.

— Всеки момент е подходящ, щом го обичаш.

— Обичам го — призна тя. — Той е прекрасен човек.

Целунах я още веднъж и се вгледах в лицето й.

Сияеше.

— Чудесно — рекох.