Харолд Робинс
Първи умират мечтите (4)

Глава четвърта

Помещенията на „Холивуд Експрес“ се намираха в мърлява сграда на булевард „Санта Моника“, през няколко къщи от зданието на филмовата компания „Голдуин“. Бирника закова спирачки пред входа, под знака „Паркирането забранено“. С изтънченото си пренебрежение към правилата за движение успя да заеме и част от автобусната спирка.

Прозорците на сградата бяха боядисани с мръсна бяла боя, през която не прозираше нищо. Заглавието на вестника се мъдреше, изписано с размазани черни букви.

Бирника бутна вратата и влезе. Покрай стената бяха наредени осем или девет празни бюра. В дъното на стаята се издигаше табло, отрупано с хартийки, прикрепени с червени, жълти и сини кабарчета.

— Има ли някой тук? — извика Бирника.

В съседната стая изскърца врата и оттам излезе уморен на вид човек на средна възраст, който си бършеше ръцете с хартиена салфетка. Приближавайки се към нас, я захвърли на пода.

— Закъсняхте с един час — оплака се той.

— Не съм закъснял, ти си подранил — изръмжа Бирника.

— Лонерган ми каза… — гласът на човека замря под погледа на Бирника.

Той посочи към мен:

— Гарет Брандън, Джо Пърски.

Човекът ми раздруса ръката без особено въодушевление. Дори от пръстите му струеше умора.

— Радвам се да се запозная с вас.

Кимнах.

— Това е Верита Веласкес, моят счетоводител.

Стиснаха си ръце, след което той отново се обърна към мен.

— Лонерган каза, че искате да купите вестника ми.

— Радвам се, че ви е осведомил. Аз го разбрах едва вчера.

Пърски погледна Бирника. За пръв път в гласа му се прокрадна някакво чувство.

— Какво, по дяволите, е намислил Лонерган? Твърдеше, че има сигурен клиент.

Бирника просто го изгледа.

Пърски се обърна към мен.

— Ще купувате ли или не?

— Може би. Зависи. Бих искал да прегледам книжата ви, преди да реша.

— Няма нищо за преглеждане. Всичко е тук.

— Струва ми се, че не държите на продажбата. Най-добре да забравим цялата работа.

— Той няма избор — съобщи Бирника. — Лонерган му каза да продава.

За миг настъпи тишина. Ядът на човека като че ли попремина.

— Какво искате да знаете? — запита той.

— Нищо особено. Тиражът, продажбите, приходите от рекламата, разходите. Ако покажете на мис Веласкес счетоводните книги, тя ще намери каквото ни е необходимо.

Човекът се нацупи.

— Никога не сме водили такива книги.

— Все ви се намират някакви сметки. Иначе откъде ще знаете с какво разполагате?

— Работех само с налични. Прибирах парите, плащах. Това е всичко.

Обърнах се към Бирника.

— Лонерган знае ли това?

Бирника сви рамене. Можех и да не питам. Разбира се, че знаеше. Отново се заех с Пърски.

— Би трябвало да разполагате с някакви цифри. Как сте си попълвали декларацията за данъците?

— Нямам копия.

— Някой трябва да има. Може би вашият счетоводител?

— Нямам счетоводител. Вършех всичко сам. Дори собственоръчно пъхах вестници в пощенските кутии.

Дойде ми до гуша. Ако Лонерган се е надявал да се забъркам доброволно в тази каша, значи е по-луд, отколкото съм смятал. Обърнах се към Бирника.

— Да си вървим.

Движението му беше светкавично, дори не успях да видя ръката му. Пърски се озова притиснат до бюрото. Превит на две, притискаше с ръце стомаха си и се опитваше да си поеме дъх.

— Покажи на човека каквото му трябва — нареди спокойно Бирника.

Гласът на Пърски заседна в гърлото му.

— Откъде да знам дали този тип и приятелката му не са от данъчната полиция? Законът ми позволява да не свидетелствам срещу себе си.

— Глупак! Данъчните няма да върнат парите на Лонерган.

Пърски бавно се изправи. Лицето му възвръщаше естествения си цвят.

— Тук няма счетоводни книги. Държа ги в апартамента си.

— Тогава да отидем да ги разгледаме — предложих аз. — Къде живееш?

— Горе — отвърна той. — Над редакцията.

 

 

Верита разпръсна книжата и ведомостите на кухненската маса.

— Ще ми трябва време, за да се оправя — предупреди тя.

— Колко? — попитах.

— Може би цял ден. Доста е объркано. — Обърна се към Пърски. — Имате ли разграфена тетрадка?

— Всичко, с което разполагам, е пред вас.

— Ще изтичам да си купя — заяви тя.

След като я изпратихме, Пърски се обърна към мен.

— Искаш ли бира?

— Благодаря — рекох.

Последвах го в кухнята. Извади две бири от хладилника и отпихме направо от кутиите.

— Някога управлявал ли си вестник?

— Не — преглътнах с усилие бирата.

Забеляза физиономията ми.

— Хладилникът нещо се е повредил. Понякога работи, понякога отказва. Какво те кара да мислиш, че ще се справиш?

— Не съм казвал подобно нещо. Идеята беше на Лонерган.

— А той защо смята, че ще се справиш?

— Не знам. Може би защото пиша и съм работил за някои списания.

— Не е едно и също — отбеляза той. Изгледа ме. — И ти си му в ръцете, нали?

— Сметките ни са чисти. — Истина беше. В момента не му дължах нищо.

Замълча.

— Внимавай. Лонерган държи в ръцете си половината свят и само дебне как да хване и другата половина.

Не казах нищо.

За пръв път в очите му се мярна интерес.

— Казваш, че пишеш? Какво точно?

— Статии, коментари, поезия, проза. Опитвал съм всичко.

— Излезе ли нещо?

— Нищо особено.

— Мечтая си да бъда поне посредствен писател, но вече знам, че дори не мога да подредя думите в свястно изречение. Навремето си мислех обратното. Затова купих този вестник.

— С какво се занимаваше преди това?

— Отговарях за разпространението на няколко подобни вестника. Вървяха добре, стори ми се много лесно и щом се отвори възможност, купих този. — Направи многозначителна пауза. — Не беше лесно.

— Защо се хвана с Лонерган?

— Защо изобщо хората се хващат с Лонерган? Не ми достигаха малко пари, следващия път вече не ми достигаха много.

— Имал си вестник. Защо не се обърна към някоя банка?

— Приключих много бързо с банките.

— Колко дължиш на Лонерган?

— Откъде да знам. Как мога да разбера с тези объркани сметки, водени ден за ден. Не бих се учудил, ако вече съм натрупал милион.

Когато около шест вечерта Верита приключи, оказа се, че той дължи на Лонерган деветнайсет хиляди долара. Около осем хиляди дължеше на печатницата и доставчиците и още трийсет и седем хиляди за данъци към щата. Единствената му собственост бяха старите олющени бюра.

— Почти уцели. Шейсет и четири хиляди долара — съобщих му аз.

Вгледа се в жълтите листчета, изписани със спретнатите цифри на Верита и прошепна:

— Господи, знаех, че са много, но като ги видя така, направо ме дострашава.

— Всъщност нямате какво да продавате. Би трябвало да обявите фалит — каза меко Верита.

Той се втренчи в нея.

— Ако обявя фалит, ще ми опростят ли данъците?

Тя поклати глава.

— Не ги опрощават.

— Не мога да излъжа и Лонерган. Ако ми е мил животът. — Гласът му беше глух. Обърна се към мен. — Какво ще правим сега?

Дожаля ми за него. Ядосах се на себе си. Дожаляваше ми за твърде много хора. Съжалявах дори онези с дръпнатите очи, които държах на мушка във Виетнам. Първия път не можах да натисна спусъка, докато не усетих как куршумите пронизват листака около мен. Разбрах, че са ми врагове и не бива да ги съжалявам. Натиснах спусъка и видях как автоматният откос разсече един от тях на две. Тогава не трябваше да ги съжалявам, сега също не биваше да съжалявам никого. Нито онова дете, което снощи се опита да ме удари, нито този неудачник, който нямаше нищо против Лонерган да ме изиграе.

Обърнах се към Верита.

— Да тръгваме. Няма да се качим на „Холивуд Експрес“.

Тя понечи да се изправи. Пърски улови ръката ми.

— Но Лонерган ми каза…

Грубо го отблъснах.

— Не ме интересува какво ти е казал Лонерган. Ако държи на вестника ти, нека си го купи. С негови пари, не с мои.

— Бирника ще дойде да те вземе в седем. Какво да му кажа?

— Повтори му каквото ти казах. Може да го предаде на Лонерган. Отивам си.