Харолд Робинс
Първи умират мечтите (14)

Глава четиринадесета

Последвах го към стойката на бара.

— Уиски с лед — поръчах на облечения в бяло дребен филипинец. Наблюдавах го как ми налива от бутилката и поех чашата от ръцете му. Нямаше смисъл да рискувам. Не бях в настроение да ме пързалят.

— Наздраве — обърнах се към Кити. Уискито ми се стори чисто. — Къде е Боби?

Кити се усмихна.

— Голям инат си. Нали видя, че го няма.

Продължавах да се правя на глупак.

— Нещо не ми е ясно. Каза ми да го чакам тук.

— Кога ти го каза?

— Беше ми оставил бележка. Ходих на вечеря у майка ми.

— Най-добрият приятел на всяко момче е майка му.

Вдигнах чаша.

— Да пием за това.

Кити не сваляше поглед от ръкавиците ми.

— Защо не ги махнеш?

— Страдам от заразна болест — обясних. — Някакъв вагинит на китките.

Кити се изсмя.

— Писна ми от лъжите ти. По-добре ела да се забавляваме — обгърна с поглед стаята. — Момичета, това е Гарет. Дошъл е да търси своя роб.

Започнаха да се кикотят и едно от кожените момчета се приближи.

— Готин е — изсъска. — Нямам нищо против да му стана роб.

— Много си едър, ще ме плашиш. Предпочитам по-нежния тип.

— Мога да бъда и нежен — не отстъпваше. Пръстите му се сключиха около ръката ми като стоманени белезници. — Няма да те нараня много.

Усмихнах се и се вкопчих в гърлото му, притискайки адамовата му ябълка с палец и показалец.

— И аз няма да те нараня много — успокоих го. Лицето му посиня, не можеше да си поеме въздух и усетих, че пръстите му се отпускат.

Гласът на Кити прозвуча делово.

— Ще се задуши.

— Да — потвърдих в същия тон, но не го пуснах.

— Внимавай. Има слабо сърце.

Разтворих пръсти. Коженият швестер се свлече на колене.

— Щом имаш слабо сърце, не си играй на такива игрички — посъветвах го.

Вдигна поглед към мен.

— Беше чудесно — изхриптя. — Получих фантастичен оргазъм. Стори ми се, че умирам.

Мълчах.

— Искам да се любим — продължаваше той.

Ухилих му се.

— Нали ти казах, не си мой тип.

Обърнах се към Кити.

— Хубава къщичка имаш.

— Благодаря — усмихна се предвзето.

Приближих се към елегантната масичка до канапето.

— Великолепна е.

— Истински безценен Чипъндейл — в гласа му прозвуча гордост. — Сложил съм по една от двете страни.

— Така ли? — Ръката ми се стрелна. Масата се разцепи, а аз продължих към следващата.

— Какво правиш? — изпищя Кити.

— Боби не ти ли е казвал? Падам си да чупя мебели. — Вдигнах ръка.

— Спрете го! — скимтеше Кити. — Дал съм по трийсет хиляди долара за всяка масичка.

Горилата от входа нахълта в стаята. Спря за миг, докато се ориентира какво става и се насочи към мен. Ритнах го в лицето, без да се отдалечавам от масата. Претърколи се на пода, от устата и носа му рукна кръв.

— Белите ми килими! — вайкаше се Кити. — Ще припадна!

— Не го прави — посъветвах го. — Когато се свестиш, къщата ти ще бъде в развалини.

— Май наистина обичаш това момче.

— Чак сега ли разбра? — изръмжах.

— Добре. Ела. Ще те заведа при него.

— Първо отвори входната врата.

Кити кимна. Един от швестерите побърза да го стори.

— Бил! — извиках.

Масивната фигура на Бирника изпълни рамката на вратата, преди да успея да изрека името му. Когато видя горилата на пода, зъбите му блеснаха върху черното лице.

— Добре сте се забавлявали — отбеляза.

— Дръж под око останалите. С Кити ще доведем момчето.

В ръката му изневиделица се появи магнум 357.

— Хайде, господа или дами, не знам как държите да ви наричат. Лягайте по корем на пода и си сложете ръцете зад врата.

Проснаха се на килима за нула време. Той кимна с одобрение.

— Страшни сте.

Последвах Кити в коридора и по стъпалата, които водеха към мазето. Стълбището свършваше пред една стая — много особена стая.

Стените бяха облицовани с кафява кожа. Навсякъде имаше полици, отрупани с най-богатия набор от бичове, белезници и вериги, който някога бях виждал. По средата бяха поставени два предмета, за които бях чувал, но никога не бях виждал. Единият беше дървена ризница, като онези, които са използвали пуританите. Но в тази жертвата трябваше да коленичи, за да провре през отворите ръцете и краката си. Подът й беше осеян с раздрани парчета от кожено облекло. Наблизо видях чифт обувки.

Другият инструмент беше колело на мъченията. Боби беше разпънат на него, бедрата му цинично изпъкваха, подпрени от издутината в центъра на кръга. Главата му висеше безпомощно, очите му бяха притворени.

— Боби! — повиках го.

Повдигна глава и се опита да ме погледне.

— Гарет — раздвижи с мъка разранените си устни. — И ти си дошъл на тържеството. — Отново отпусна глава.

Хвърлих поглед към полиците и открих онова, което ми трябваше — широк нашийник с шипове и къса каишка.

— Към стената! — заповядах.

За пръв път в гласа на Кити се прокрадна страх.

— Какво ще правиш?

Забих юмрук между плешките му и го приковах към стената. Със свободната си ръка потърсих нашийника, нахлузих му го на врата и го затегнах.

Изпищя от болка, ръцете му се вкопчиха в нашийника.

Боби се опита да се усмихне.

— Радвам се, че и ти играеш — прошепна.

Теглейки каишката, повлякох Кити към колелото.

— Развържи го!

Кити се нахвърли като побъркан върху коланите. Застанах до него и когато тялото на Боби се свлече, внимателно го поех. Той увисна безжизнено на рамото ми.

Дръпнах каишката.

— Качваме се.

Бирника се ухили като видя Кити.

— Сега си имаш и кученце.

— Да тръгваме — подканих го. Тръгнахме към вратата. Влачех Кити след себе си. — Отвори желязната порта.

Вдигна слушалката до вратата и натисна две копчета. Светна телевизионен екран. Видях, че портата се отваря. Взех пистолета от Бирника.

— Занеси Боби в колата — наредих.

Пое Боби толкова внимателно, сякаш вдигаше стъкло, а аз се обърнах към раздърпания швестер.

— Какво му даде?

— Нищо. Сам искаше да направи всичко.

Дръпнах каишката. Той се задави.

— Не се опитвай да ме излъжеш — изръмжах. — Нали му видях очите.

Разхлабих нашийника.

— Ангелски прах и киселина.

Вгледах се в него, после хвърлих каишката и си тръгнах.

Кити изкрещя след мен.

— Взимай си го. Нищо не струва. Ако искаш да знаеш, всички му се изредихме.

Сритах го, без дори да се обръщам. Усетих, че петата ми се забива в ченето му. Когато го погледнах, брадичката беше някъде под носа му, а от устата му шуртеше кръв.

— Кучка! — изругах.

Бирника беше зад волана. Настаних се до него.

— Видя ли гърба на момчето? — запита.

Обърнах се към задната седалка. Боби се беше прострял по корем. Сякаш гледах сурово месо — от раменете чак до задните му части. Малко е оставало да го одерат жив.

— Закарай го в бърза помощ, Бил.

Отминахме портата.

— Ще викнат ченгетата. Нали не искаш да те разпитват?

— Момчето има нужда от лекар.

— Знам едно място, където не задават въпроси.

Оказа се малка частна болница в западен Лос Анжелос, но хората си разбираха от работата. Изчаках лекарят да излезе от реанимацията.

— Как е той?

— Ще се оправи, но се налага да го задържим поне три седмици.

— Не знаех, че е толкова сериозно.

— Дори гърбът му не е толкова зле, колкото ви се струва. Става въпрос за вътрешностите му.

Стори ми се, че ще повърна.

— Ще се свържа с баща му — рекох.

Докторът кимна.

— Уверете Преподобния Сам, че ще запазим всичко в пълна тайна.

— Познавате ли момчето? — учудих се.

— Не, но господин Лонерган ме предупреди, че може да дойдете.

Лонерган беше помислил за всичко. Може би щеше да се сети и как да съобщя на бащата, който ми беше поверил сина си, че не съм оправдал доверието му.