Харолд Робинс
Първи умират мечтите (11)

Глава единадесета

Поне един милион долара деляха Холивуд от Бел Еър. Пазачите на портала изобщо не ми обърнаха внимание. Ролсът на Боби заслужаваше автоматичното им одобрение. Ако карах нещо по-незначително от кадилак или линкълн континентал сигурно щяха да ме спрат. Завих по Стоун Кениън Драйв към къщата на майка ми.

Улиците бяха тъмни и пусти. Прозорците на околните къщи светеха, но не се дочуваше шум. Колата на Лонерган вече беше там. Шофьорът му се облягаше на големия черен кадилак. Спрях зад него. Изгледа ме с любопитство, докато излизах от колата. Изобщо не ме позна. Ролсът и строгият ми костюм с вратовръзка го бяха заблудили.

Натиснах копчето на звънеца и в къщата отекна нежен камбанен звън. Непознат прислужник отвори вратата.

— Аз съм Гарет — представих се и минах покрай него.

Лицето му остана безизразно.

— Господин Лонерган е в библиотеката. Майка ви ще слезе всеки момент.

Очаквах го. Покана за осем часа означаваше, че майка ми ще бъде готова в осем и половина.

Лонерган стоеше до прозореца на библиотеката с чаша в ръка, загледан в осветения басейн и тенис корта.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, сър? — прозвуча гласът на иконома и Лонерган се обърна към мен.

— Какво пиеш? — поинтересувах се.

— Сухо мартини.

— Дайте едно и на мен.

— Къщата си е все така красива, както в първия ден, когато се нанесохте. Помниш ли я, Гарет?

— Не ми се вярва. Тогава съм бил на една година.

Икономът ми подаде питието и изчезна. Отпих.

Стомахът ми веднага се разбунтува. Със закъснение си припомних, че изпитвам непоносимост към мартинито. Внимателно оставих чашата.

Лонерган ме изучаваше с поглед.

— Бях забравил как изглежда. Понякога времето тече твърде бързо.

Не отговорих.

— Струваш ми се променен — забеляза той.

— Заради дрехите е. Майка ми настояваше да се облека официално.

— Носи ги по-често. Отиват ти.

— Благодаря — приближих се до бара и си сипах уиски с малко вода. — Мартинито не ми понася.

Усмихна се.

— На мен пък ми отваря апетита — отпусна се на един фотьойл. — Не ти ли се иска да живееш тук?

— Не.

— Защо?

— Прилича ми на гето.

— На гето ли?

Разположих се на фотьойла от другата страна на масичката за коктейли.

— Това място сякаш е отделено със стени от външния свят. Може да е разкошно, но все пак си е гето. Само дето обитателите му не искат да го напускат.

— Не ми беше хрумвала подобна мисъл. — Той отпи от мартинито. — Списанието ти не ми харесва. Смятам да си оттегля рекламата — заяви с тон, подходящ за светски разговор.

— Само опитай и няма да излезеш от съда — отвърнах тихо. — Имаме си договор.

— Списанието ти е неморално. Фотографии на голи момичета и статии, които открито говорят за секс. Покажа ли го в съда, никой няма да ме спре да разваля договора.

Изсмях се.

— Не те съветвам да го правиш. И твоите далавери няма да издържат на проверка. Поне от морална гледна точка.

— Сигурен ли си в това, което казваш?

— Можеш да ми вярваш. Нали ти ме забърка в тази работа? Какво очакваше да направя? Да последвам Пърски към фалита? Решил съм да спечеля пари, а не да служа за китайска пералня, която раздава копринени ризи срещу памук.

— В какъв тираж излиза?

— Петдесет хиляди. Трийсет и пет хиляди повече от вестника на Пърски. Ако си хитър, при този тираж ще си купиш още две страници. С цифрите, които ти споменах, изобщо не би трябвало да се колебаеш.

— Откъде знаеш, че ще се задържи?

— Ще се задържи. Ронци не е глупак. Задействал си е всички връзки.

— Ронци е от мафията — недоволно отбеляза той.

— Какво от това?

— Не би трябвало да си имаш работа с хора като него.

Ухилих се.

— И той ми каза същото за теб.

По стълбите се чуха стъпките на майка ми.

— В понеделник ела в кантората ми. Ще обсъдим какво да правим — приключи той.

Изправихме се, за да посрещнем майка ми. Трябва да призная, че наистина изглеждаше добре. Човек не можеше да й даде повече от трийсет и пет години, а вече беше на петдесет и две. По лицето й имаше слънчев загар и нито следа от грим, косата й беше руса, каквато си я спомнях от малък, а тенисът, който играеше всеки ден, поддържаше тялото й стегнато. Приближи се към мен и поднесе бузата си за целувка.

— Отслабнал си — забеляза.

Всеки път го повтаряше. Отново се почувствах петнайсетгодишен. Безгласна буква с крайници.

Не изчака да й отговоря.

— Не ти ли се струва отслабнал, Джон?

По устните му заигра лека усмивка.

— На твое място не бих се безпокоил за него — успокои я сухо. — Напълно е способен да се грижи за себе си.

— Няма представа как да се храни. Обзалагам се, че от месеци не е вкусвал прясна салата. Права ли съм?

— Не знаех, че от салатите се дебелее.

— Не се опитвай да бъдеш саркастичен, Гарет. Много добре знаеш какво имам предвид.

— Майко! — остро я прекъснах.

Гласът й прозвуча напрегнато.

— Какво?

Преглътнах раздразнението си, осъзнавайки, че на нея й е точно толкова трудно да общува с мен, колкото и на мен да я достигна с думите си. Нямахме обща почва, на която да стъпим. Изпитах тъга, но гласът ми прозвуча, бодро.

— Изглеждаш чудесно, майко.

Усмихна се.

— Наистина ли смяташ така?

— Знаеш го много добре.

Тази тема не криеше опасности. Беше нейна тема. Гласът й прозвуча успокоено.

— Старая се. Сега е времето на култа към младостта.

Не и за младите, помислих си.

— Да ти налея ли нещо за пиене? — предложих й.

— Чаша бяло вино. Има по-малко калории.

Заобиколих стойката на бара и точно когато вадех виното от хладилника, се чу ехтенето на камбанки. Отворих бутилката и погледнах въпросително майка си. Мислех, че ще бъдем само тримата.

Майка ми схвана въпроса.

— Реших, че няма да е лошо да поканя още някой. За равновесие на масата. Момиче — поясни тя и пое чашата, която й предложих. — Сигурно помниш Ейлин Шеридън. Много обичаше баща ти.

Нямаше време да спорим, но си спомних, че когато баща ми умря, Ейлин още ходеше със скоби на зъбите. Майка ми я посрещна на прага на библиотеката.

Ейлин се беше променила. При това много.

Протегна ми ръка през стойката и се усмихна. Зъбите й бяха равни и калифорнийско бели на цвят.

— Здравей, Гарет, радвам се да те видя. — Допирът на ръката й беше типично в стила на Бел Еър. Нещо средно между изкуствената възторженост на момичетата от Бевърли Хилс и ленивата благопристойност на девойките от Холмсби Хилс. Открита, учтива, прохладна топлина.

— Какво ще пиеш?

— Вие какво пиете?

Директен въпрос. Да навлезеш в обстановката. Да избегнеш недоразуменията. Спомних си, че преди малко се опитвах да направя същото.

— Аз съм на уиски. Чичо Джон е на сухо мартини, а майка ми — на нискокалорично бяло вино.

— Ще се присъединя към нискокалоричното питие.

Замълчахме.

— Имаш много хубав ролс — опита се тя да поднови разговора.

— Ролс ли? Какъв ролс? — В гласа на майка ми прозвуча раздразнение. — Не си ми казал, че имаш ролс.

— Нали настоя да си сложа вратовръзка, майко — поясних аз. — Нямаше да е удобно да се влача пеш.

— Щом колата не е твоя, от кого си я взел? — Майка ми държеше да получи отговор. Богатите приятели бяха нещо хубаво.

— От един приятел.

— Да не е онази мексиканка, която ми вдигна телефона сутринта? — попита подозрително.

— Не, майко — разсмях се. — Тя има стар валиант. Пазачите на портала нямаше да го пуснат да припари насам.

— Криеш нещо — обвини ме тя.

— Добре, майко. Ако наистина държиш да знаеш, колата е на едно момче, което живее при мен. Иска да ми бъде роб.

Нямаше представа за какво говоря.

— Роб ли?

— Да готви, да чисти — изобщо всичко.

— И си има ролс-ройс? Откъде го е взел?

— Има си и богат баща.

Най-накрая й светна.

— Да не би да е…

Подсказах й.

— Хомосексуалист? Да, майко, педал е.

Чашата й замръзна, недокоснала устните й.

— Вечерята е сервирана — обяви икономът от прага.

Усмихнах се на майка ми.

— Ще вечеряме ли?

Мълчаливо влязохме в столовата. Майка ми се беше постарала — златни прибори, порцелан „Коулнорт“, кристал „Бакара“. Свещите горяха във високи свещници, чиито поставки бяха увити в цветя.

— Масата е подредена прекрасно, госпожо Брендън — възхити се Ейлин.

— Благодаря — отвърна майка ми разсеяно.

Не разменихме нито дума, докато икономът не постави пред нас салатите и се оттегли. Чак тогава наруши тишината.

— Не те разбирам, Гарет? Как си могъл да направиш такова нещо?

— Не правя нищо, майко. Просто казах, че той живее при мен.

Майка ми скочи от масата.

— Повдига ми се.

— Маргарет! — остро я спря чичо ми. — Седни.

Тя го погледна и потъна обратно в стола.

— Покани го на спокойна семейна вечеря — меко продължи чичо Джон — и откакто е влязъл, не го оставяш на мира.

— Но… Но, Джон!

Той я прекъсна.

— Сега наистина ще прекараме спокойна семейна вечер. Ако имаш нужда от доказателства за мъжествеността на сина ти, искам да те успокоя, че е по-добър мъж от баща си.

— Лека му пръст — обадих се, имитирайки лек ирландски акцент. Обърнах се към Ейлин. — Радвам се, че се срещаме отново. — Изправих се. — Благодаря ти за доверието, чичо Джон, но то не ми върши работа. Мястото ми не е тук и никога не е било. Съжалявам, майко.

Чичо Джон ме настигна на вратата.

— Не се дръж детински, Гарет.

— Грешиш. Ако се държах детински, щях да остана и да изтърпя тези глупости — отвърнах горчиво.

Гласът му беше спокоен.

— Тя е разстроена. Знаеш колко държеше на тази вечеря. Моля те, върни се.

Вгледах се в него. Досега не бях чувал да произнася думата „моля“.

— Опитай се да изтърпиш — добави той. — Кавгите няма да улеснят нещата. Нито за теб, нито за нея.

Кимнах. Беше прав. Държах се детински. Точно както винаги се бях държал с нея. Прекалеше ли, аз се обиждах и напусках. Върнах се на масата.

— Съжалявам, майко — повторих и седнах. — Продължихме вечерята, избягвайки по-нататъшни схватки.