Харолд Робинс
Първи умират мечтите (26)

Глава двадесет и шеста

Строполих се на кушетката в кабинета на Хулио и не отворих очи до два и половина следобед. Хулио седеше зад бюрото си и ме наблюдаваше. Размърдах се и седнах.

Той мълчаливо се изправи и отвори вратата на гардероба. Взе електрическата кафеварка, поставена върху малък хладилник, напълни ми чаша кафе и ми я донесе.

Отпих от парещата черна течност и започнах да идвам на себе си.

— Благодаря.

— De nada — отговори, връщайки се зад бюрото си. — Лонерган преобръща целия град, за да те намери.

— Какво иска?

Сви рамене.

— Quien saba? Лонерган си мълчи.

Отпих още една глътка.

— Мисля, че е време да му се обадя. Мога ли да използвам телефона ти?

— Заповядай.

Момичето, което се обади, твърдеше, че не знае къде е до момента, в който й се представих. Няколко секунди по-късно чух гласа му.

— Къде си? — попита.

— Със сигурност не съм на Хавайските острови. Разбрах, че ме търсиш.

Гласът му не издаваше нищо.

— Да не си полудял? Какво се опитваш да направиш?

— Във Виетнам научих поне едно — ако по време на битка решиш да бягаш, можеш да получиш само куршум в гърба.

— Затова ли вчера ме включи в списъка си?

— Щом си разбрал, че заминавам, веднага си спазарил списанието ми.

— Пазарих се за живота ти.

— Не си сполучил. Автоматите в колата пред къщата на приятелката ми показват тъкмо обратното.

За миг замълча.

— Не знаех за тях.

— Излагаш се, чичо Джон. Смятах, че работата ти е да знаеш всичко.

— Швестерът е развалил договора, но от източните щати продължават да ти имат зъб. Ронци каза, че лично ще те разкъса на парчета, ако те види.

— Предай на Ронци, че вчера се отърва много лесно. Ако исках, можех да хвърля във въздуха целия му склад. Защитават търговия, в която са вложили поне един милион долара и ако не се откажат от играта, ще си платят. Ако си направят сметката, може и да излезе, че не си струва труда.

— Много си самоуверен — предупреди Лонерган.

— Те са на открито, виждат се отдалеч, а аз съм виетнамецът. Мога да нанеса удара и да избягам, преди да са се усетили.

— Защо си толкова сигурен, че ще ти се размине?

— В мисията на Преподобния Сам научих някои пеша. Могъщи са мечовете на праведниците. А аз съм на страната на Господа.

— Мисията ли те подкрепя?

Разсмях се.

— Знаеш, че не е така, чичо Джон. Девизът им е „Мир и любов“.

— Какво искаш?

— Кажи на Ронци, че приемам последното му предложение. Сто хиляди долара и списанието е негово. Няма да му създавам проблеми.

— Обади ми се след един час.

Затворих и погледнах Хулио.

— Имаш cojones, лейтенанте — рече той. — Излезеш ли оттук, си мъртъв.

— Колко време ми остава?

— Кога ти каза да му се обадиш?

— След час.

— Значи толкова.

Вратата се отвори и влезе момче с голям покрит поднос. Постави го на бюрото и излезе. Хулио дръпна салфетката. Подносът беше отрупан с тортили, енчилада, хамбургери и купи с горещо, сладко ухаещо чили.

— Гладен ли си? — попита.

Кимнах, преглъщайки слюнките си. Обърна подноса към мен, а аз си придърпах стола. Обреченият похапна с апетит.

— Ронци заяви, че няма да преговаря, преди да те види — осведоми ме Лонерган.

Замислих се. Може би беше капан. Но нямах избор. Бях свършил козовете. Дългът на Хулио беше изплатен.

— Добре — съгласих се. — В редакцията на списанието, довечера в десет.

— Ще те чакаме — той затвори телефона.

Погледнах Хулио.

— Ще си тръгвам. Благодаря ти за всичко.

Кимна с безизразно лице.

— Няма защо.

— И една последна услуга. Пази Верита, докато не ти се обадя или не чуеш за мен.

— И без това смятах да го направя.

Запътих се към вратата.

— Лейтенанте!

Озърнах се.

— Направи нещо с оранжевата си коса. Не искам да те убият в този вид. Всички ще те мислят за педал.

Ухилих се.

— Ще се погрижа за нея.

Усмихна се, заобиколи бюрото и ми протегна ръка.

— Късмет, лейтенанте.

Ръкостискането му беше силно.

— Благодаря, ще ми потрябва.

— Ако си промениш мнението, когато всичко свърши, помни, че мога да ти дам пари.

— Няма да го забравя, Хулио — отворих вратата.

— Vaya con Dios, лейтенанте.

Улиците гъмжаха от хора, излезли на следобеден пазар — жени с претъпкани пазарски чанти и деца, които уморено се влачеха след тях. Бързо забелязах, че косата ми се превръща в център на вниманието. Чувствах се като последното плашило на града.

Улових отражението си във витрината на един магазин. Хулио беше прав. Косата ми вече не беше оранжева. Имаше цвят на мандарина и изглеждаше ужасно нелепо. Ако се разхождах така още един ден, щяха да ме обявят за кралицата на швестерите в Лос Анжелос.

На отсрещната страна на улицата забелязах смесен фризьорски салон и реших да вляза. Беше преграден на мъжко и дамско отделение.

Към мен заситни педал в бледоморава престилка.

— С какво да ви помогна, сър?

— Можете ли да възвърнете естествения цвят на косата ми?

— Какъв е той?

Разкопчах си ризата и му показах космите по гърдите си.

Гласът му се издигна в пронизителен писък.

— Вие сте естествено рус? Как сте могли да извършите с косата си подобно нещо?

— Не ми беше лесно.

— Няма да стане бързо. Ще трябва да я подстрижем, да ви направим процедури.

Прекъснах го.

— Имам време.

Поведе ме към стола. Прокара пръсти през косата ми.

— Дошли сте тъкмо навреме — изсъска. — Косата ви е изгорена. Чупи се при най-лекото докосване. След няколко дни щеше да започне да капе. Налага се да ви подстрижа много късо, за да ви направя процедури на кожата и за да може косата да диша.

— Правете, каквото смятате за нужно.

— Ще струва скъпо.

— Колко?

— Трийсет долара.

— Чудесно.

— В брой. Не приемаме чекове.

Разсмях се и извадих парите.

— В предплата ли ги искаш?

— Няма нужда. Още когато влязохте, разбрах, че мога да ви имам доверие. Не приличате на отрепките от квартала.

Разгъна един чаршаф и започна да ме омотава.

— Бихте ли желали и маникюр?

— Всичко, което предлага салонът ви.

„Всичкото“ отне близо три часа. Беше седем часът, когато станах от стола и вече бях изслушал историята на целия му живот. Последният му приятел го зарязал заради някакъв богат швестер от Санта Барбара и го оставил покрусен до дъното на душата му.

— Бях на ръба на нервна криза. — Щрак. Щрак. — Повярвайте ми. След всичко, което направих за тази малка мръсница. Преди да ме срещне, дори не знаеше коя вилица се използва за салата. — Щрак, щрак. — Сега си живее като царица. Часовник „Картие“, пръстени с брилянти. Кадилак с подвижен покрив. Но аз съм силен. Не можете да си представите колко съм силен. Взех се в ръце и си казах: „Чарлз, това е глупаво. Тя не е единствената рибка в морето. Ще си намериш друга. Винаги си успявал. Винаги ще успяваш.“ Малката мръсница отказваше да работи. Не си е помръдвала малкия пръст. Аз вършех всичко. Ставах сутрин и работех като вол, за да изкарвам пари, пари, пари, а тя се излежаваше вкъщи, гледаше телевизия и се забавляваше. Знаеше колко съм влюбен в този огромен инструмент, който се проточваше на половин миля пред нея. Когато се прибирах от работа, напълно изтощен, тя го вадеше и го размахваше под носа ми и преди да съм се усетил се озовавах на колене в краката й, прехласнат по това нещо.

Прокара гребена през косата ми и ме потупа по слепоочията.

— Мисля, че се получи. Харесва ли ви?

Погледнах се в огледалото. Косата ми не е била толкова къса, откакто завърших училище. Но цветът приличаше на моя.

— Става.

— Изглеждате по-млад, не смятате ли?

Кимнах.

— Трябва да й слагате балсам поне два пъти седмично, докато не порасне. Най-добре да идвате поне веднъж седмично за процедури. Така косата ви ще израсне поздрава.

— Разбира се.

Започна да развързва кърпата около врата ми.

— Всъщност се радвам, че се отървах от нея. Чувствам се дори по-добре. Започнах да спестявам. Едва сега разбирам колко скъпо ми е излизала. Ядеше като за шестима.

Изправих се.

— Колко ви дължа?

— Трийсет за косата. Два за бръсненето и два за маникюра. Трийсет и четири долара.

Подадох му две банкноти по двайсет.

— Задръж пет за себе си и дай един на маникюриста.

— Благодаря ви — изпрати ме до вратата. — Следващия път ми се обадете, преди да дойдете. Потърсете Чарлз. Ще ви запиша час.

— На всяка цена. Благодаря, Чарлз.

— Ако сте свободен, можем да вечеряме заедно. Знам един чудесен мексикански ресторант в квартала.

Вечерята преля чашата.

— Не си падам по мексиканска кухня — отговорих. — Освен това имам среща в десет часа.

— Правят хубави пържоли. Обслужват много бързо. Знаете ли, много ми е приятно да разговарям с вас?

Не се учудих. Не беше си затворил устата. Все пак, оставаха ми два часа и половина и беше по-добре да ги прекарам с него, отколкото да се мотая сам.

— Добре, но само ако аз черпя. Настоявам.

Не оспори предложението ми.

Улицата беше пуста. Поставих ключа в ключалката и понечих да го завъртя. Уличните лампи откроиха сянката на жица, прокарана диагонално по вътрешната страна на стъклената врата. Инстинктът накара късите косъмчета на врата ми да настръхнат. Без да мисля, отскочих от вратата и залегнах на тротоара, в момента, когато цялата предна стена избухна с оглушителен трясък.

Още лежах, закрил с ръце глава, когато със страничното си зрение забелязах как колата на Лонерган спира до бордюра. Вратата се отвори и понечих да се изправя.

Той се наведе през вратата, без да излиза.

— Добре ли си, Гарет?

Обърнах се към сградата. Предната стена липсваше.

— Чудесно.

— Нали не искаш да те завари полицията? — рече. — Качвай се.

Вмъкнах се в колата и дръпнах вратата. Отдалечи се от бордюра и зави зад ъгъла. Облегнах се и погледнах Лонерган. По устните му играеше лека усмивка.

— Какво смешно има? — изръмжах.

— Децата не бива да се намесват в игрите на възрастните.

— Можеха да ме убият — забелязах ядосано.

— Това би означавало, че не си толкова умен, колкото си мисля — спокойно отвърна той. — Все пак има на какво да се учиш.

Учудено се взирах в него.

Гласът му придоби рязка студена нотка.

— Колко би издържал, ако не те закрилях? Първо с Преподобния Сам, после с Хулио Васкес. Две минути след като приятелката ти се свърза с него, той се обади на мен. Ако не бях съгласен, щеше да те захвърли на произвола на съдбата.

За миг останах втренчен в него, после кимнах.

— Добре, чичо Джон, извинявай. Какво ще правим сега?

— Така е по-добре. Гарет. — Усмихна се и се облегна на възглавниците. — Първо ще се срещнем с Ронци, за да се отървем от списанието. И без това не държа на този евтин парцал. Трябваше ми само, за да те измъкна от улицата.

— А после, чичо Джон?

Очите му се взряха в моите.

— Зависи само от теб. Отсега нататък ще действаш сам.

Не казах нищо.

— Разбира се, ще се радвам, ако се присъединиш към мен.

— Тази игра не е за мен, чичо Джон — отвърнах меко. — Ти самият ми го каза.

Погледът му стана замислен.

— Знаеш ли с какво би искал да се занимаваш?

— Да, чичо Джон. Мисля, че знам.