Харолд Робинс
Първи умират мечтите (20)

Глава двадесета

Прибрах пистолета, а той се приближи и застана до мен.

— Твоя ли е колата?

— Да.

— Сякаш я е прегазил камион.

Не отговорих.

— Няма да е лошо да я прибереш в хамбара. Около осем сутринта оттук минава пътната полиция.

Изгледа ме.

— От ченгетата ли се криеш?

— Не — тук поне не излъгах.

— Все пак се криеш от някого.

— Така е. — Хвърлих цигарата в калта пред къщата и се загледах как искрите се разпиляват и постепенно угасват. Бях решил. Повече не можех да остана и на това място. На дневна светлина изглеждаше прекалено открито и достъпно.

— Бихте ли предали нещо на Дениз?

— Да й предам? — в гласа му прозвуча недоумение.

— Кажете й, че съм решил да си тръгна. Помолете я да поддържа връзка с редакцията. Щом всичко отшуми, ще се върна. — Поех по стълбите.

— Няма нужда да си тръгваш, Гарет. Тук си в безопасност.

Думите му ме спряха.

— Откъде знаете името ми?

Подсмихна се.

— Не се тревожи. Не умея да чета мисли. Дениз ми се обади от мотела, преди да тръгнете насам. Каза, че ще те доведе и че никой не трябва да знае къде си.

— Не е трябвало да го прави.

— Не й се сърди. Рано или късно щеше да ми признае истината. Тук нямаме навика да лъжем.

— Колкото повече хора знаят кой съм, толкова по-опасно става. За всички. Няма да остана тук.

— Единственото име, с което ще ти се наложи да се представяш, е „Брат“. Ще запазим тайната ти.

Мълчах.

— Къде ще отидеш? Изглеждаш съсипан. Спал ли си миналата нощ?

Погледнах го.

— На това тясно легло?

— Тясно легло ли? — за миг изглеждаше смутен, после лицето му се озари от широка усмивка.

— Завела те е в една тясна стая, нали? Само с гардероб и шкафче?

Кимнах.

— Започна да се смее.

— Какво смешно има?

— Малка хитруша — изкикоти се той. — Казах й да те заведе в голямата стая. Там има две легла.

Изгледах го втрещено, после и аз се разсмях. Всяка жена, независимо от възрастта си, съхранява у себе си момичето, а всяко момиче е и жена.

— Ела — покани ме той. — Ще те почерпя кафе и ще те заведа да полегнеш. Започвам да разбирам защо изглеждаш уморен.

Скрих колата в хамбара и го последвах в кухнята. Беше просторно помещение в задната част на къщата, обзаведено с голяма старомодна печка, водата в чайника вече кипеше. Направи две чаши нес кафе и се настанихме около дървената маса.

— Трябва да свикнеш с нашия режим — предупреди ме той. — Иначе ще се набиваш на очи.

— Нямам нищо против. Не искам да изпъквам.

— Събуждане в пет, службата е в пет и половина. В шест часа вече работим на полето. Обядът е в единайсет, после се връщаме на работа до три и половина. Свободен си до шест часа, когато вечеряме, а след вечеря — до девет, когато гасят осветлението.

— Водите здравословен живот.

— Така е. Колко смяташ да останеш?

— Не знам. Най-много две седмици, може би само ден-два.

— Трябва да те помоля да ми предадеш пистолета. Когато си тръгваш, ще ти го върна.

Подадох му го. Провери дали предпазителят е спуснат и го остави на масата.

— Грозна играчка.

— Разбираш ли от оръжие?

— Когато срещнах Преподобния Сам, бях ченге в оставка, лутах се и не знаех какво да правя. Той ми даде вяра. Животът ми отново придоби смисъл. — Погледна ме. — Вярваш ли в Бога?

Очите ни се срещнаха.

— Всъщност не.

В гласа му долових съжаление.

— Жалко, изпускаш нещо хубаво.

Не отговорих.

Погледнах си часовника.

— Наближава пет. Ще те заведа в стаята, преди останалите да се събудят, иначе няма да успееш да заспиш. Потърси ме, когато станеш. Ще бъда наоколо.

Събудих се в три и половина следобед. Дрехите ми бяха изчезнали. На стола бяха закачени памучна карирана риза и чифт джинси „Ливайс“, подобни на тези на отец Джонатан. Тръгнах бос към банята и влязох под душа. Нямаше топла вода, а студената ме събуди окончателно. Излязох, тракайки със зъби, като се разтривах енергично с грубата кърпа. Едва успях да си обуя джинсите и вратата се отвори.

Беше Дениз, грейнала в усмивка.

— Събуди ли се вече?

Кимнах.

— Идвах преди час. Още спеше. Брат Джонатан ти изпраща бръснач и молив за вежди.

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Но не ми отговаряш.

— Нямам какво да кажа. — Взех бръснача и молива и се върнах в банята. Застана на вратата и ме наблюдаваше как се бръсна. Видях отражението й в огледалото. — Синината ти е по-малка, отколкото очаквах.

— Гримирах я — изглеждаше отвратително. Приближи се към мен. — Искаш ли да ти боядисам веждите?

Кимнах. Последвах я в спалнята и се отпуснах на ръба на леглото. Застана пред мен и с леки движения започна да прокарва молива по веждите ми. Топлината й ме облъхна и сложих ръце на кръста й.

— Защо ме заведе в онази стая?

Спря и ме погледна.

— Започнах да се страхувам, че никога няма да се любим, защото ме смяташ за дете.

— Така ли постъпваш с всички, които ти харесват?

— Никой друг не ми е харесвал толкова много.

— Защо точно аз?

Навлажни с език върха на молива и продължи да ме боядисва.

— Нямам представа. Но всеки път, когато съм близо до теб, се възбуждам.

— Дори сега?

Кимна.

— Мислиш ли, че съм ужасна?

— Не. Просто не те разбирам.

— Значи никога не си обичал истински. — Остави молива. — Мисля, че се справихме. Виж се в огледалото.

— Справихме се — потвърдих, взирайки се в непознатия образ.

— Брат Джонатан би искал да присъстваш на срещата на преминалите в пето ниво.

— Кога?

— В четири часа.

— Колко ще трае? В шест трябва да се обадя на Лонерган.

— Около час. — Внезапно се усмихна. — Радвам се. Отивам да ти донеса нещо за хапване. Ще идем на срещата заедно.

 

 

Стаята нямаше прозорци, не беше по-голяма от четиринайсет фута, а високият скосен покрив се спускаше рязко от централната греда. Когато влязохме, вече имаше шестима други — трима мъже и три жени. Седяха по двойки, всяка двойка с лице към стената, вперили поглед в дървен барелеф на Христос на кръста. Единствената светлина идваше от свещите, поставени пред всяко изображение.

Следвайки примера на Дениз, събух обувките си пред прага, запътих се към мястото ни до отсрещната стена и се отпуснах до нея на голия под. Никой не ни погледна. Миг по-късно край вратата се чу шум. Надникнах през рамо. Беше брат Джонатан — бос, с кафяво расо до глезените. Без да пророни дума, затвори вратата, заключи я, запъти се към центъра на стаята и се отпусна на пода. За момент настъпи тишина, после заговори.

— Преди две хиляди години Той е дошъл между нас. Човек сред човеците. Но той е бил също Син Господен и е слязъл на Земята, за да изкупи греховете ни и да ни освободи от страхове. Заради нашите грехове и заради страховете ни Той е дал живота Си на кръста. Погребали Го в малка пирамида, построена от евреите преди хиляди години, след бягството им от Египет. През върха на тази пирамида Господ върнал живота на единствения Си Син и Исус се вдигнал от гроба, възвестявайки посланието си: „Умрях заради вас, за да дам и на вас вечен живот. Върху мен сложете и греховете, и вярата си и ваше ще бъде царството небесно.“

Останалите откликнаха с „Амин“. Брат Джонатан продължи: „Оттогава човекът се опитва да изкачи стъпалата на пирамидата към небесата, но собствените му слабости го теглят назад. Истината възсия едва когато Преподобния Сам откри принципа на Седемте Нива. Човекът не може да достигне Господа, докато не се освободи от седемте смъртни гряха — надменността, алчността, похотливостта, яростта, лакомията, завистта и леността. Колкото повече грехове има човек, на толкова по-ниско ниво живее и толкова е по-отдалечен от Господа. Колкото по-малко са греховете му, на толкова по-високо ниво живее и толкова е по-близо до Господа. Само от най-високото ниво човекът може да се изкачи до върха на пирамидата и да застане в чистата Божия светлина. Преподобния Сам ни показа, че всички сме способни да го направим. Той ни протегна ръка, за да ни възвиси до чистата Божия светлина. Дано Господ го пази. Слава на Бога и Исус Христос. Амин.“

Всички се размърдаха и отговориха в един глас.

— Амин.

Отново настъпи тишина.

Наруши я мекият глас на брат Джонатан:

— Събрали сме се тук, застанали на петото ниво от пътя към небесата. Предстои ви да изкачите пет нива, за да достигнете чистата светлина на върха. Ще започнем, изповядвайки един пред друг греховете, които най-силно ви тревожат. Кой ще се изповяда пръв?

В настъпилата тишина прозвуча гласът на Дениз.

— Аз, братко.

— Какъв грях ще изповядаш, сестро?

Огледах се. Никой не поглеждаше към нея. Всички седяха тихо, със скръстени ръце, с поглед, втренчен пред себе си. Дениз също не откъсваше очи от разпятието.

— Грешна съм в похотливост, братко.

Затвори очи и продължи с тих глас.

— Преди няколко седмици срещнах един мъж. Оттогава тялото ми гори, съзнанието ми е изпълнено с похотливи образи и желания. Когато го виждам, краката ми се разтреперват и страстта надделява. Лежа в леглото си и мастурбирам, а образът му е пред очите ми. В желанието си да се любя с него се отдадох на други мъже и използвах телата им, за да задоволя собствената си похот. Любих се и с него, но желанието ми не е утолено. Страстта ми е непокътната. Мисля само за секс. Робувам на похотта си и не мога да мисля за нищо друго.

Гласът й затихна и тя сведе глава. Виждах, че плаче. След малко тихо добави:

— Признавам греха си и моля Господа да ме напътства.

— Да се помолим с нашата сестра — подкани брат Джонатан. Последва приглушено мърморене и той продължи. — В очите на Господа има само любов, сестро, а любовта има различни форми. Любов на тялото и любов на духа. Понякога можем да изразим любовта си само чрез тялото. Вгледай се в сърцето си, сестро. Възможно ли е да изпитваш към този мъж истинска любов?

Дениз прошепна:

— Не знам, братко. Досега чувството ми беше само физическо. Знам, че той не ме желае толкова силно, колкото го желая аз, но това не намалява страстта ми, дори когато говоря сега, ме обзема похот и изгарям от желание.

— Готова ли си да предадеш желанията си на кинетичния проводник?

— Да, братко.

— Тогава се приближи, сестро.

Дениз бавно се надигна. Очите й бяха притворени, като в полусън. Обърна се и тръгна към брат Джонатан, разкопчавайки ризата си. Когато го доближи, я съблече, а миг по-късно събу и джинсите си. Простря се гола на пода пред него.

— Сестра Мери и сестра Джийн ще държат ръцете и краката на сестра Дениз. Другите ще се обърнат с лице към нея, за да се молим заедно.

Две от момичетата се изправиха и се приближиха към Дениз. Всяка я целуна по устните. Едната седна по турски до главата й и хвана ръцете й, а другата се отпусна в краката й, обгръщайки глезените. Огледах останалите. Лицата им бяха замислени, не изразяваха любопитство. — Очевидно тази гледка им беше позната.

Брат Джонатан се размърда и видях до него нещо, което приличаше на малък трансформатор. В ръката си държеше подобие на стъклен жезъл, не по-дълъг от един фут. Черен кабел свързваше жезъла с трансформатора, усърдно настройван от брат Джонатан. Чу се прашене и от жезъла заискри синя светлина. Във въздуха се разнесе лек аромат на озон. Светлината в жезъла се усили, хвърляйки странен блед отблясък върху лицата ни. Пращенето стана по-силно.

Брат Джонатан вдигна жезъла над главата си.

— Господи! В името на твоя син Исус Христос те моля да се вслушаш в повика на нашата сестра по грях, когато те зове чрез силата на енергията, с която си ни вдъхнал живот.

— Амин — този път отговорът беше по-звучен.

Брат Джонатан бавно отпусна жезъла. Очите на Дениз бяха затворени, тя не помръдваше.

— Готова ли си, сестро?

— Готова съм, братко — прошепна.

Докосна дясната й ръка с жезъла. Шумът на пращенето се усили, ръката й потръпна и замря. Бавно го прокара към рамото й, след това по другата ръка. Дениз помръдна едва когато жезълът стигна гърдите й. Отначало леко се гърчеше, после тялото й започна диво да се мята към жезъла, сякаш всеки момент щеше да получи оргазъм. Накрая започна да стене и аз разбрах какво усеща. Миналата нощ в леглото стенеше по същия начин.

Зърната на гърдите й скочиха, когато жезълът ги докосна, а тя не спираше да се мята. Сега разбрах защо бяха необходими двете момичета. Ако не бяха те, нищо нямаше да я задържи.

— Господи! — изкрещя. Жезълът се движеше по корема й и тя гърчеше бедра към него, сякаш беше жив орган. — Не мога да спра. — Проплака. Сега приближаваше влагалището й. Искам го! — изпищя.

Брат Джонатан задържа жезъла над влагалището. Лицето му беше безстрастно. Тя продължаваше да се гърчи и да крещи.

— Господи, не мога да спра! Не мога да спра! — Лицето й се кривеше в агония, докато мяташе глава. Исусе! Това е прекалено! Прекалено! — Гласът й премина в пронизително скимтене. Изведнъж тежко се отпусна назад с пребледняло лице и затворени очи.

Брат Джонатан бавно прокара жезъла по краката й, докато достигна стъпалата. После докосна трансформатора. Светлината в жезъла бавно угасна и той го остави настрани. Тя лежеше неподвижно. Чуваше се само дишането ни.

Брат Джонатан погледна двете момичета и те се върнаха на местата си в кръга.

Дениз отвори очи.

— Свърши ли?

Кимна.

— Да. Ще можеш ли сама да се върнеш в стаята си?

Тя седна и посегна към ризата си.

— Мисля, че съм добре. — Той я подкрепи, докато си обуваше джинсите. — Благодаря ти, братко Джонатан — каза най-накрая. — Благодаря и на вас, братя и сестри. Обичам ви.

— Обичаме те, сестро — отвърнаха в един глас.

Брат Джонатан се изправи, сложи ръце на раменете й и я целуна по устните.

— Помни, сестро, тялото е само плът. Живот ни дава душата, а любовта обединява и двете.

Тя кимна, обърна се и без да ме погледне, отключи и излезе.

Брат Джонатан ми хвърли съчувствен поглед.

— Благодаря ви, братя и сестри. Срещата ни свърши. Мир и любов.

— Мир и любов — отговориха и един по един напуснаха стаята.

Изправих се и изчаках всички да си тръгнат. Брат Джонатан коленичи до трансформатора и го покри.

— Това нещо наистина ли действа?

— Мойсей е говорил с Господа с помощта на пламнал храст.

— Не е едно и също.

Гласът му беше спокоен.

— Всяко нещо, което помага на хората да говорят с Бога действа.

— Благодаря ти, братко Джонатан.

— Мир и любов — пожела той.

На прага си погледнах часовника. Наближаваше шест. В момента за мен беше по-важно да говоря с Лонерган, а не с Господа.