Харолд Робинс
Първи умират мечтите (35)

Глава девета

Седях си във ваната, потънал в пяна, смучех цигара с марихуана и из главата ми се въртяха розови мисли, докато в банята не влезе Ейлин. Вдигнах поглед към нея.

— Не може да е станало време за вечеря. Коктейлът току-що свърши.

— Имаш си гости. Хулио и фон Халсбах.

— По дяволите! Прекалено съм замаян, за да си говоря с тях — потънах още по-дълбоко във ваната. — Кажи им, че ще се срещнем за вечеря.

Кимна и излезе. Миг по-късно се върна.

— Хулио настоява, че било важно.

— Отвратително. Виж дали може да дойде и чичо Джон. Идвам веднага.

Влязох под ледения душ. Главата ми се избистри след около пет минути. Избърсах се. После навлякох хавлиен халат. Излязох в дневната.

Когато се появих, чичо Джон вече си посръбваше обичайното мартини, облечен от глава до пети. Останалите пиеха текила. Заобиколих бара и си сипах чаша студена вода. Ейлин я нямаше. Облегнах се на бара.

— Е, Хулио, казвай.

— Верита ми съобщи, че е прегледала сметките и всичко било както трябва.

— Точно така.

— Какво смяташ да правиш?

— С кое?

— С предложението.

— Още не съм решил.

— Имаш всички данни. Какво още ти трябва?

Погледнах Лонерган. Лицето му беше непроницаемо.

— Всъщност нищо. Но изпитвам леко любопитство. Какво общо имаш ти с цялата работа.

— Аз съм швейцарската банка — отвърна Хулио.

Кимнах.

— Май не те учудва.

— Всичко се връзва. Просто не знаех, че имаш толкова пари.

— Работя много.

Погледите ни се срещнаха.

— И защо ги загробваш тук?

Изчерви се.

— Тук живее семейството ми. Бедни хорица. Ако хотелът беше тръгнал, и те щяха да имат сметка.

— Щеше да ти излезе по-евтино да им изпращаш по сто долара на месец.

— Ние сме горди хора — рече кисело той. — Не искаме подаяния.

— Няма подаяния между роднини — прекъснах го. Отпих от водата. — Имам чувството, че това място не е за мен.

— Щом разрешат хазарта, ще се превърне в златна мина.

— Хулио, познаваме се отдавна. Пързалял ли съм те някога?

— Не, лейтенанте, никога.

— Тогава и ти не ме пързаляй. И двамата сме наясно, че тая с хазарта няма да стане, преди да го разрешат в цяло Мексико. Да не мислиш, че от Акапулко ще ни позволят да ги изпреварим?

— Властите обещаха.

— Само обещания. Ще им повярвам, когато ги изпълнят. Самият губернатор каза, че чакал разрешение от федералното правителство. — Устата ми беше пресъхнала от марихуаната. Отпих още една глътка вода. — Без хазарт това място не си заслужава труда.

Хулио мълчеше.

За пръв път се обади старият граф:

— Имате чудесни планове за туризъм. Може би хотелът ще тръгне.

— Ако успея да ги осъществя. Но и цената е твърде висока. Най-много да успея да си покрия разноските.

— Искате да кажете, че предложението не ви интересува?

— Казах, че го обмислям. Ако имате други клиенти, можете да обсъдите въпроса и с тях.

Графът се изправи.

— Благодаря ви за откровеността, господин Брендън. Ще се срещнем, когато вземете окончателно решение.

— Точно така.

Дитер стана и последва баща си към вратата. Хулио не помръдна от стола.

— Ще остана още няколко минути — рече той. Изчака да излязат и се обърна към мен. — Е, лейтенанте, сега можем да поговорим.

— Не ми пробутвай тези измислици за семейството си, Хулио. За да вложиш четири милиона долара са ти били нужни по-основателни причини.

— Какви например?

— Например петнайсет самолета седмично. Всички летят на север.

Мълчеше. Вдигна чаша и отпи от текилата. Усмихваше се, но очите му останаха студени.

— Къде си го чул?

— Не можеш да забраниш на хората да говорят. Много добре ти е известно.

— Такива приказки могат да вкарат някого в гроба.

— И могат да ме разорят, ако купя този курорт.

— Хотелът няма нищо общо с пистата. Тя дори не е тяхна.

— Чия е?

— На местните власти.

Разсмях се.

— Значи фон Халсбах и оттам не взимат нищо? Наистина сте ги оставили на сухо.

— Те построиха хотела, не аз.

— А кой ги е убедил, че ще получат разрешение за хазарт? Тук имаш доста приятели. Забелязах го на коктейла.

— Щеше да им потръгне, ако не бяха приятелите на Дитер. Те провалиха всичко.

— Вече нищо не можем да направим.

Хулио се обърна към чичо ми. В гласа му прозвуча уважение.

— Какви са вашите интереси в тази сделка, господин Лонерган?

— Аз съм само наблюдател. Търговията ви не ме интересува. Знаете, че не участвам в сделката.

Хулио отново се обърна към мен.

— Ако купиш курорта, каква е моята далавера?

— Никаква. Швейцарската банка може да остане, но не искам наблизо да се въртят самолети.

— Ще ми струва доста пари.

— Не мога да реша нищо, преди да съм чул отговора ти.

Хулио се изправи.

— И двамата трябва да помислим.

— Прав си. — Когато излезе, се обърнах към чичо. — Е?

— Не знам. Сигурно върти по един милион седмично. Няма да се откаже лесно.

— Хулио е много разстроен — осведоми ме Верита, когато седнахме да вечеряме. — Мисли, че не го харесваш.

— Харесвам го. Просто не искам да имам нищо общо с търговията му.

— Не го покани да вечеряме заедно.

Изведнъж разбрах. Фасадата. Интересуваше го фасадата. Все пак бяхме стари приятели и бяхме служили заедно.

— Къде е той?

— В стаята си.

— Обади му се и го покани да слезе. Кажи, че не съм го поканил изрично, защото съм приел, че е естествено да вечеря с нас.

Кимна и стана от масата.

Ейлин ме погледна.

— Какво става?

— Нищо.

Изгледа Лонерган.

— Защо не му кажеш да се задоволи със списанията, чичо Джон? Този курорт не му трябва.

— Не слуша от малък. Едва ли се е променил.

Верита се върна.

— Веднага слиза, много се зарадва.

Появи се след пет минути, сияещ, издокаран в бял тропически костюм.

— Извинете ме, че закъснях.

Няколко минути по-късно към компанията ни се присъединиха Дитер и Мариса. Предложиха ни поредната разкошна вечеря. Станахме от масата с препълнени стомаси.

— Довечера на плажа ще има забава и мексикански танци. Ако искате, елате — предложи Дитер.

— Не съм на вашите години — отклони поканата Лонерган. — Смятам просто да си легна.

Погледнах го. В Лос Анжелос никога не си лягаше преди пет сутринта, а сега едва наближаваше полунощ.

— Добре ли си? — попитах.

— Чудесно. Просто не съм свикнал с толкова много слънце и чист въздух. — Пожела ни лека нощ и пое към бунгалото.

Дитер ни поведе към плажа. Бяха запалили огън, а по пясъка имаше постлани одеяла. До огъня, оркестър от пет души свиреше „Кукарача“. Събрахме няколко одеяла и се настанихме. Започнаха да идват и останалите гости.

Дитер извади златна табакера.

— Ще запалите ли?

Беше нещо страшно силно, за нула време се озовах на седмото небе. Погледнах момичетата. И на тях им действаше по същия начин. На Дитер също. Но Хулио спокойно си смучеше цигарата. Сякаш не му действаше.

Танцьорите започнаха. Бяха любители, повечето от персонала на хотела, но явно се забавляваха. Пляскахме с ръце в такт. Изведнъж Мариса скочи и затанцува с тях, после стана Верита, а след минутно колебание към танцьорите се присъедини и Ейлин. Хулио ги наблюдаваше с усмивка. Верита се наведе и го дръпна на крака.

Хулио и Верита танцуваха толкова добре, че всички останали спряха и ги наобиколиха. Изтегнах се на одеялото.

Дитер седна срещу мен.

— Сигурно ни мислите за глупаци, господин Брендън. Смятате, че не знаем какво става тук.

Погледнах го, но не отвърнах.

— Просто сме безсилни. Помнете, че сме пришълци и една погрешна дума може да ни лиши от всичко, което имаме.

— Вече сте мексикански граждани. Ако вие се боите, какво остава за мен?

— Не е едно и също. Вие сте гринго. Дори да не обичат американците, тук уважават парите, които можете да донесете. Няма да посмеят да ви навредят. Освен това, вие имате чичо си.

— И какво от това?

— Той е важен човек в Лос Анжелос, нали? Мисля, че е единственият, човек, към когото Хулио изпитва уважение. — Запали нова цигара. — Тук Хулио е важна клечка, но чичо ви е още по-важен. Носи се слух, че Хулио не би се задържал в Лос Анжелос, без одобрението на чичо ви.

Хулио сияеше, увлечен в танц с Верита. Хората, които ги гледаха, приличаха на него. Той наистина си беше у дома.

Но Лонерган си беше легнал. Внезапно проумях, че поведението му се беше променило с пристигането на Хулио. Беше се затворил в себе си, като шеф, който не иска да се сближава с прислугата. Припомних си думите му: — Дали Хулио щеше да ти помогне, ако не те закрилях?

Хвърлих поглед към Дитер.

— Какво знаеш всъщност?

— Знам достатъчно, за да ти кажа, че Хулио никога няма да се откаже от пистата заради теб. Единственият човек, който може да го спре с чичо ти.