Харолд Робинс
Първи умират мечтите (36)

Глава десета

Отпуснах се на одеялото и увлечен в ритъма на музиката, се понесох сред звездите. Нощното небе беше пурпурночервено, а звездите проблясваха, като лампички на коледна елха. Опитвах се да си проправя път между тях и се чудех дали наистина съществува Дядо Мраз.

В ухото ми прозвуча гласът на Мариса.

— Приятелката ти е много хубава.

Претърколих се по корем.

— И тя ми каза същото за теб.

Подадох й цигарата си. Дръпна си няколко пъти и ми я върна.

— Тъжно ми е — сподели тя.

— Защо? Тук си живеете чудесно.

— Всичко е много измамно, нали?

— Истината е там, където я виждаш. Дори никой друг да не я забелязва на същото място, това не я прави по-малко истинска.

Усмихна се.

— Имаш отговор за всичко.

— Бих искал да е така. — Седнах. — Животът щеше да е по-лесен.

Взрив от смях привлече вниманието ни. Към компанията се бяха присъединили манекенките, Боби, екипът и Кинг Донг. И те подскачаха около огъня.

Боби се строполи на одеялото до мен.

— Щом чуха музиката, вече не можех да ги задържа.

— Няма значение. Нека се забавляват.

— Утре няма да успея да ги вдигна в седем.

— Спокойно — протегнах му цигарата.

Дръпна дълбоко.

— Как върви?

— Горе-долу.

— Реши ли какво ще правиш?

— Още не.

— Ако става дума за пари, баща ми каза, че ще помогне.

— Не е там работата.

Обърна се към Мариса:

— Искам да ми позираш за една серия.

Изглеждаше смутена.

— Предлага да те снима — поясних и аз.

— О! — усмихна се. — Не вярвам да се получи.

— Имаш чудесно тяло — настояваше той. — Ще изглеждаш като богиня.

— Едва ли. Ще се притеснявам.

— Кажи й, че сме търпеливи — подкани ме Боби.

— Сигурен съм, че го знае.

— Издател си, а не ми помагаш. От нея ще излезе страхотен плакат.

— Ако вършех и твоята работа — прекъснах го — щях да се казвам Боб Гучоне.

Дръпна си още веднъж, върна ми цигарата и се изправи.

— Ако не можеш да им попречиш, последвай ги. Музиката е фантастична.

Танцуваха бавна салса. Протегнах ръка към Мариса.

— Ела.

— Почакайте. — Дитер беше извадил ампула и малка лъжичка. — Първо се заредете малко.

Още преди да свършим, останалите се струпаха около нас. Лъжичката и ампулата минаха от ръце в ръце и когато ги върнаха на Дитер, ампулата беше празна, а всички — добре заредени. Дитер изпрати за още кокаин и празникът наистина се развихри.

Музикантите ускориха темпото. След около час от всички ни струеше пот и бяхме на ръба на изтощението.

Върнах се при одеялото и седнах. Възрастта си казваше думата.

Манекенката Саманта започна първа. Захвърли си сутиена и полата.

— Не издържам повече — изкрещя и се затича към водата. — Който влезе последен, губи.

Миг по-късно се разсъблякоха и останалите манекенки и всички се втурнахме в лудешка надпревара към океана. Сред целия този шум, оркестърът изведнъж спря да свири. Настана зашеметяваща тишина.

Вдигнах поглед. И мъже, и жени се бяха втренчили в Кинг Донг, който си сваляше панталоните. Голото му тяло изтръгна шумна въздишка.

Очите на Дитер светнаха. Ченето на Хулио увисна. Момичетата също мълчаха. Безмълвни, очаровани, неспособни да отместят поглед. Огледах се. Който твърди, че големите членове не въздействали на жените, греши.

Гласът на Хулио наруши тишината.

— El toro!

Всички се разсмяха.

— Не мога да повярвам — прошепна Дитер с обожание. Запъти се към него, но Кинг Донг вече навлизаше във водата. Тялото му разпори вълните. Видяхме как момичетата се тълпят около него с писъци и кикот, докато не се потопи.

Ейлин се отпусна на одеялото до мен.

— Разтрепериха ми се коленете.

Ухилих се.

— И твоите ли?

— Много съм възбудена. Едва не получих оргазъм, докато го гледах. А мислех, че съм видяла всичко.

— Онова са снимки, а това тук е реалност.

— Чудя се как ли изглежда, когато е възбуден.

— Никога няма да разбереш — рекох.

— Защо?

— Докато се изправи наполовина, изсмуква цялата кръв от тялото му и той припада — обясних, запазвайки сериозно изражение.

— Смешно — замахна, сякаш да ме удари. После се разсмя.

Забелязах, че Мариса ни гледа със странен поглед. Протегнах й ръка. Тя я пое и аз я притеглих към себе си. Изглеждаше напрегната. Наведох се и я целунах. Устните й бяха меки и влажни.

Отдръпна се.

— По-добре да се прибирам.

— Мислех, че си с мен.

Хвърли поглед към Ейлин.

— Нали приятелката ти е тук.

— Нищо не се е променило. Нали всички сме приятели?

— Точно така — намеси се Ейлин. — Приятели. — Нежно докосна лицето на Мариса. — Приятелите споделят. Приятелите обичат.

Очите на Мариса широко се разтвориха.

— Не знам. Аз никога… — Поколеба се, изведнъж по тялото й премина тръпка. — Замаяна съм. — Рязко се изправи. Стоеше и се поклащаше леко. — Отивам си в стаята. — Успя да изкачи две стъпала, но се олюля и започна да пада.

Улових я, преди да се свлече на пясъка и внимателно я настаних върху одеялото. Беше пребледняла, над горната й устна блестяха капчици пот. Проверих пулса й. Беше наред.

Ейлин изглеждаше уплашена.

— Просто е припаднала. — Успокоих я аз.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Един мокър компрес няма да й навреди.

Ейлин се затича към водата, развързвайки шалчето си. Нямаше да помогне много, но Ейлин щеше да се почувства по-добре. Мариса имаше нужда само от сън.

Успяхме да я пренесем в бунгалото. Сложих я на кушетката. Забелязах някаква бележка на малката масичка. Взех я.

„Гарет,

Мисля, че ще се чувстваш по-удобно, ако се преместя в централната сграда. Ще се видим сутринта.“

— Можем да я оставим в другата спалня — рекох. — Чичо Джон се е изнесъл.

Ейлин започна да я съблича, а аз се върнах в дневната и си сипах едно питие. Наркотикът се беше изпарил. Бях се приземил и се чувствах странно трезвен и напълно буден. Така действаше кокаинът.

Излязох с чашата на двора и се отпуснах в един шезлонг. Дочух смеха на манекенките, докато се прибираха към бунгалата и ясния глас на Боби, който даваше нареждания за следващата сутрин. Отново настъпи тишина. Отпих. Празникът беше свършил.

Ейлин излезе и се приближи към шезлонга.

— Спи.

Не отговорих.

— Ще взема сутрешния самолет.

Вдигнах поглед към нея.

— Не трябваше да идвам. Тук нямам работа. Моята задача е списанието.

— Нямаш причини да се чувстваш така.

— Мога да се справя с момичетата в Лос Анжелос, но когато заминаваш, полудявам. Все си мисля, че ще намериш някое момиче, в което наистина ще се влюбиш.

— Не се безпокой — отвърнах безгрижно. — Ако ми се случи, ти ще го научиш първа.

Не беше в настроение за шеги.

— Затваряй си устата — изръмжа ядосано. — Изобщо не искам да научавам първа. Съобщи го на майка си. Тя ми пили на главата, че е крайно време да се ожениш. „Вече е на трийсет и седем — казва — време му е да улегне“.

Бях изумен.

— Наистина ли си го изкарва на теб?

— Да.

— Защо никога не ми го е казвала?

— Откъде, по дяволите, да знам? — рече язвително. — Майка ти се страхува от теб. Твърди, че никога не сте могли да разговаряте. Ако още веднъж си отвори устата, ще й кажа, че изобщо не е моя работа какво правиш.

Улових ръката й.

— По-спокойно.

Изведнъж омекна и я притеглих на шезлонга. Погалих лицето й, по бузите й се стичаха сълзи.

— Не е чак толкова лошо — успокоих я аз.

— Напротив — отсече тя и се изправи. — Този път наистина го направих, нали? Наруших всички правила. Минах границата.

Докоснах с пръст устните й.

— Тихо, дете. Не знаех, че съществуват правила как да се обичаме.

Взря се в мен и опря чело на гърдите ми.

— Гарет — прошепна, — защо стана толкова сложно? Защо вече не е просто, както преди?

Не отговорих.

Гласът й беше тих.

— Помниш ли как беше, когато за пръв път подготвяхме списанието? Все не ни достигаше време и се преместих при теб, в апартамента над редакцията. Бяхме само двамата.

— Да — продължих да галя бузата й. Но си мислех, че спомените са странно нещо. Много лично. Всеки от нас беше запомнил само онова, което му се искаше. Изключваме като излишни нещата, които ни се струват без значение.

Що се отнася до нея, тя бе права. Бяхме само двамата. Но беше забравила. Там беше и Дениз.