Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (37)

37.

Поли бе ставала свидетел на провала на някои автори след публикуване на книгите им. Рязкото разминаване с очакванията им често бе достатъчно, за да ги хвърли в дълбините на отчаянието. Седмици наред цареше истерия, издателите очакваха големи продажби, правеше се реклама, даваше се парти по случай публикуването, а после изведнъж книгата беше на пазара и след всичкия шум авторът трябваше да се прибере и да започне мъчително да очаква какво ще стане. И това бяха авторите, които издатели и преса приветстваха. Някои автори просто си седяха вкъщи.

Издаването на книгата на госпожа Флауърс й замая главата. Буквално. В деня, в който щеше да се състои вечерята по случай публикуването, тя се втурна на фризьор и се върна с боядисана в синьо коса и отвратителна прическа, която наподобяваше ореол, направен от стъклен памук за специални ефекти.

Вечерята, организирана от издателство „Одеон Букс“ в ресторант „Кристофър“ беше важно събитие, на което няколко конкурентно настроени, самодоволни литературни редактори се държаха надуто един към друг и покровителствено към авторката. В резултат на това госпожа Флауърс се изнерви и пи толкова много, че се наложи Поли да я измъкне преди края на вечерта.

Освен това, пресата избра да съсредоточи вниманието си върху историята за благопристойната стара дама, която пише за секс.

Но първият тираж на „Кристофър“ се разпродаде за по-малко от седмица. Госпожа Флауърс реши да замине на екскурзия.

При други обстоятелства Поли щеше да бъде изпълнена с радост, но всичко бе помрачено от смъртта на Джоан. За голямо свое учудване Поли научи, че Джоан й бе завещала къщата си. Когато отиде там за пръв път след смъртта на Джоан и седна на високото месингово легло — Джоан трябваше да използва малка стълбичка, за да се качва отгоре му — и се загледа в гардероба й, Поли заплака. Вратите бяха отворени и безупречните костюми и рокли с размер 8 висяха в редица като оловни войници. Отдолу бяха подредени обувки с високи токчета, поставени с върховете навътре, сякаш Джоан все още бе обута в тях.

Препълнените пепелници контрастираха ярко с абсурдната чистота навсякъде. Поли усещаше дима, чуваше дрезгавия глас на Джоан да пита грубо: „Е? Прави ли секс? Получи ли чек?“.

На долния етаж в кабинета на Джоан, на бюрото й до компютъра „Макинтош“ Поли намери напечатан ръкопис. Към него бе добавен факс.

„Скъпа Джоан,

Какво ще кажеш да приключим с това? Заминавам за Франция след около месец за снимки. Беше хубаво, но наистина беше само едно забавление. Да бъдем разумни хора и да го оставим в миналото като страхотен спомен.

Хектор“

Не пишеше дори „С обич, Хектор“.

Колкото до книгата, тя беше злобна. Поли бе очаквала, че ще е безкомпромисна, но не бе подготвена за чистата сярна киселина, която се бе изляла от дългите, лакирани в червено нокти на Джоан, докато е тракала по клавишите на компютъра.

Истинското разкритие дойде от Грейси Дилейни, набедена за детската любов на Хектор, която той среща едва след като пораства и заживява в Лондон. Най-поразяващата част беше, когато Грейси си спомняше как е помолена от Хектор да отиде и да намери баща му, как тя му е писала, умолявайки го да направи нещо за окаяния ветеран от Виетнам и как Хектор е пренебрегнал молбите й.

Поли се запита каква ли е истинската история за събирането на Хектор и Грейси. В главата й имаше сценарий, който упорито се натрапваше. Знаейки, че Грейси сигурно е казала всичко на Джоан, Хектор е хвърлил в действие целия си чар, за да се върне в живота й и заедно да покажат пред света, че се обичат, опровергавайки по този начин написаното от Джоан.

Книгата не беше завършена. Даже и някой друг да я довършеше, тя само щеше да нарани бедната Грейси Дилейни, която и да е тя. Поли откри, че не иска да нарани и Хектор. Тя беше възрастен човек. Бе пристъпила към връзката си с Хектор с широко отворени очи и не можеше да отрече, че бе извлякла много удоволствие от нея.

Поли взе ръкописа и отиде в дъното на малката градина на Джоан, където го запали. На всичкото отгоре, тя бе особено щастлива да създаде проблеми на Арти Алън-Джоунс, който щеше да се окаже с голяма дупка в пролетната си издателска програма.

Погребението на Джоан беше кошмар.

Никой не дойде, освен Поли и верният Виктор, криминалният репортер от Нотингам, който бе влюбен в Джоан от двадесет години. Нито един от редакторите, за които Джоан бе писала безброй статии, не се появи. Родителите й отдавна бяха починали, а тя бе единствено дете и нямаше деца. Дори бившият й съпруг не си бе направил труда да дойде. Стоейки в мрачната малка църква, Поли изпита увереността, че Джоан знае, че никой не е дошъл да се сбогува с нея. Поли просто не можеше да понесе този патос. Бедната Джоан. Тя никога не се предаваше, събуждаше се всяка сутрин с очакване на чекове и секс в неопределена последователност и никога не бе разбирала приоритетите на Поли, които бяха храна, обич, работа, вероятно точно в този ред.

Когато ковчегът на Джоан бе поставен в гроба, се чу ровене и топка червено-бяла козина се хвърли към дупката.

— Зюти! Ела тук, за бога.

Джони бе пристигнал. Късно, но все пак бе дошъл и бейзболната шапка беше сложена както трябва поне веднъж, в знак на уважение.

Не че някога бе изпитвал някакво уважение към Джоан, както той побърза да заяви.

— Заради теб дойдох, Пол. Помислих, че можеш да имаш нужда от малко подкрепа. Аз самият не можех да я понасям, но знам, че означаваше нещо за теб. Бог знае защо.

— Джони, измъкни Зюти оттам, преди да са погребали и нея. Нали разбираш, погребението свърши. Малко безсмислено бе да идваш.

Поли знаеше, че звучи заядливо. Не можеше да се въздържи. Джоан я нямаше. Нямаше да има вече обеди, на които да се съревновават. Нямаше да има кой да й казва как да се държи, да я тормози да си намери мъж и да се потруди повече над стила си.

— Не се вълнувай, Пол. — Джони я прегърна.

— Извинявай, Джони. Тя толкова ще ми липсва. Знам, че според теб беше една крава и в много отношения си прав, но по някаква причина аз се нуждаех от одобрението й. Тя беше важна за мен. Беше груба и трудна за общуване и предполагам не беше толкова умна, за колкото се мислеше, но притежаваше онова, което наричат проницателност. Не ме интересува дали е била кучка. Винаги бих предпочела кучка пред някоя малка глупачка, която ще ме отегчи до сълзи.

Джони я гледаше с интерес.

— Това е малко прекалено за теб, Пол. Мислех, че си от онези, които се грижат за другите и ги изслушват.

— Ами помъдрях. Добре е да се доверяваш на хората в живота си, но не трябва да разчиташ на тях. Можеш да разчиташ единствено на себе си. И все пак, в известен смисъл аз винаги можех да разчитам на Джоан. Поне беше постоянна. Никога не изневеряваше на себе си.

— Как дойде тук?

— С онази голяма черна кола. Джоан е оставила пари за погребението си. Ужасното нещо е, че е оставила достатъчно пари поне за петдесетина поканени, а виж колко дойдоха.

— Кой е онзи смешен образ, който се отдалечава?

— Това е Виктор. Джоан твърдеше, че той я обича и аз никога не й повярвах, но сега вярвам. Никога не съм виждала мъж да плаче така.

— Ще те закарам вкъщи. Не можеш да седнеш сам-самичка в онова „Бентли“ или би искала Зюти да ти прави компания? Тя наистина…

— Да, знам, тя наистина ме обожава, въпреки че през половината време не ме забелязва. Не, можеш да ме закараш, Джони.

— Какво стана с Едит? — попита Поли колебливо, докато наближаваха еднопосочния път към Шепърдс Буш.

— Тя е в болница, в клиника. Полицията ми се обади по средата на нощта в края на миналата седмица. Първо Джоан, после Едит.

— И Едит ли е претърпяла катастрофа?

— Не точно. Открили я да броди по Олд Комтън Роуд в два през нощта по нощница. Беше толкова не на себе си, че успяхме да я заведем директно в болница, а после намерих лекар да я прегледа и да я приеме за лечение. Не знам какво ще стане оттук нататък. Не, сега се безпокоя за Луана.

— Още ли скърби за Уин?

— Ни най-малко. Срещнала е друг.

— И?

— Тя е лудо, страстно, истински влюбена в него.

— Разбира се, че е така. Защо нещо ще се променя? Срещал ли си го?

— Не, но знам всичко за него. Той работи в рекламата. Има много успешен бизнес. Изглежда добре дори според моите стандарти, отнасящи се до това кой е достатъчно добър за моето сладко момиченце.

— Но?

— Женен е. Истински женен, каквото и да си мисли тя. Всичко ще свърши със сълзи.

— При Луана винаги се стига до сълзи. Съжалявам, че ти го казвам, Джони, но според мен тя си го проси.

— Какво си проси?

— Да бъде жертва. Не мисля, че преди е ходила с женен мъж. Трябваше да се случи.

— Господи, какъв ли ще бъде следващият?

— Убиец с брадва.

— Сега според мен ще трябва да ме поканиш на питие, за да ми помогнеш да превъзмогна шока.

Поли не успя да отвори входната врата. Джони взе ключовете от нея и опита отново, но тя не поддаде.

— По дяволите! — каза той изведнъж. Пръстите му бяха покрити със засъхнала боя. — Поли, можеше да ми кажеш, че си си боядисвала вратата. Затръшнала се е, преди да е изсъхнала. Нищо чудно, че е залепнала. Не ми казвай, че…

— Арнолд Пинър! — извикаха те в един глас.

— Носиш ли си ключа за задната врата, Пол?

Тя поклати глава отрицателно.

— Не се тревожи, аз имам.

— Мислех, че съм ти взела ключовете.

— За предната, да.

Без да мисли, тя го заведе в малката всекидневна на първия етаж. Той обикаляше наоколо, докато тя му сипваше питие, правейки дразнещи забележки за това как е оставила стаята. Накрая седна.

— Та беше ли малко разстроена, когато Хектор замина за Пенсилвания?

— Защо ще съм разстроена?

— Защото между вас имаше нещо.

Поли също седна. Доста внезапно.

— Откъде разбра?

— Познавам те. Знам как се отразява на кожата и очите ти добрият секс. Започна във Франция, нали?

Поли кимна, без да го поглежда.

— Ти имаше ли нещо против?

— Не беше моя работа с кого спиш. Аз бях този, който си тръгна. След това не можех да диктувам с кого да правиш секс. — Той започна да удря възглавничките между тях. — Но защо, за бога, избра Хектор О’Нийл? Този човек е невероятно скучен.

— Знам.

— Знаеш? Тогава какво те накара да се забъркаш с него?

— Ти не ме искаше. Той беше там.

— Това ли е? И кой казва, че не съм те искал? Не разбираш ли, че от деня, в който те напуснах, съжалявам за това? Или по-скоро от нощта. Не ти ли хрумна, че може би съм направил ужасна грешка?

Толкова типично за Джони. Да се опитва да я кара да се чувства виновна за неговите грешки.

— Значи никога не е имало нищо между теб и Хуанита?

— Имаше — и все още има — много между мен и Хуанита. Нарича се бизнес партньорство. Въпреки че обмислям идеята да изоставя и нея по средата на нощта. Тя е безнадеждна, когато става дума да се избере добър сценарий.

— А ти, разбира се, си експерт. — Поли не можа да се въздържи.

— Не, но ти вероятно си. Защо не се присъединиш към нас, Пол? Като странично занимание към агенцията ти, ще търсиш книги за филмиране, ще четеш сценарии. В края на краищата, това правеше и когато те срещнах за пръв път.

— Оттогава малко съм напреднала. — Това ли беше всичко, което иска от нея? Някой да му чете сценариите?

— Знам това, Пол. Ти напредна много. Всъщност не знам откъде взимаш енергията. Честно! Мисълта да продуцирам друг филм ме изпълва с ужас. Стар човек съм вече, Пол. Имам нужда някой да се грижи за мен.

— Наистина ли?

— Да. Абсолютно. Защо седиш толкова далече? Хайде, дай целувка.

Зюти ги прекъсна. Искаше да яде.

— Предполагам, че и ти искаш? — попита го Поли.

Той седна изправен и замоли, имитирайки Зюти, а тя го удари с възглавничка по главата. Той заподскача зад нея в кухнята, подлудявайки я.

— Какво е това? Не прекалявай със солта. Трябва да мислиш за натрия, който поемам. Може ли да хапна от този пастет? Ще направиш ли салата? Какво има за десерт?

Той се нахвърли върху храната, яде допълнително и не свали поглед от нея, докато тя не му даде всичко, което беше останало.

— Беше страхотно, Пол! Сега ще гледам новините.

Тя зареди миялната машина и се качи горе, където го откри легнал на леглото й пред гърмящия телевизор. Тя взе един ръкопис и се качи на леглото до него. Все едно, че никога не си бе тръгвал.

Докато ръкописът не беше взет от ръцете й и оставен на пода.

— Толкова много ми липсваше, Пол — прошепна той. — Ти трябваше да ме помолиш да се върна още в деня, след като си тръгнах, само че стана изпечена кариеристка и предполагам, че въобще не си си помисляла за мен. Не разбираш ли, че очаквах да получа някакъв сигнал от теб.

— Какъв сигнал? — Гласът на Поли беше заглушен, когато Джони притисна лицето й към гърдите си.

— Сигналът, който ми даваш сега.

Той я пусна за секунда, а после хвана лицето й в двете си ръце и започна да я целува безспирно, докато тя се измъкна от бельото си и насочи дистанционното към телевизора, за да го изключи.

Тъй като той нямаше желание да я пусне и за миг, Поли разкопча джинсите му вместо него и ги издърпа надолу. Усещаше как влажния връх на възбудения му пенис се издува отпред. Езикът му все още галеше вътрешността на устата й, установявайки с нейния равномерен ритъм. Те лежаха вкопчени. От време на време Поли започваше да разтваря краката си, но той не й позволяваше, възбуждайки я още повече, докато накрая тя не можеше повече да издържа и с едно настоятелно движение метна крака си на гърба му и го притегли вътре в себе си.

След това той заспа до нея. Зюти се сви на топка между тях, покривайки носа си с косматата лисича опашка, а тя лежа будна в състояние на паника. Джони беше свършил почти веднага, което означаваше, че за разлика от нея, вероятно не бе правил секс от дълго време, но въпреки това бе оставил у нея усещането за онзи Джони, когото познаваше.

Можеше да бъде сигурна, че ще прехвърли на нейния гръб отговорността да го помоли да се върне. Въпреки че той я бе напуснал, естествено тя трябваше да отстъпи. Той може да казва на шега, че е направил грешка, като я е напуснал, но по-скоро би умрял, отколкото да си го признае на сериозно. Е, и тя можеше да играе тази игра. Щеше да стане преди него на сутринта, потънала в работа и разговори в оранжерията, ако той дойдеше да я търси. Нека се поизпоти малко.

Освен това, наистина ли искаше той да се върне? Щеше да е вбесяващ както винаги, може би и повече. Ако се съгласеше да чете сценарии за него и да му помага в каквото и да е професионално отношение, тя отлично знаеше, че той ще се възползва от това. Животът й няма повече да си бъде неин до момента, в който не дойдеше следващият му проект за продуциране. Дори и да не се мотаеше наоколо през деня, той пак щеше да й се обажда постоянно, за да разбере какво прави в момента, питайки за това, предлагайки онова. Ако не обичаше толкова много оранжерията, тя щеше да предложи на Джони да му върне къщата и щеше да отиде да живее в къщата на Джоан. Но знаеше, че животът й там, с всичките спомени за Джоан, щеше да я съсипе. Хрумна й да я предложи на Джони. Не, не можеше. Ами Луана? Тя имаше нужда от прилично място за живеене? А и ако Джони действително се прибереше, той така или иначе нямаше да има нужда от къщата. Но ако се върнеше, заедно с него щеше да се появи и всичкият му багаж. Струваше ли си?

Тя получи отговор, когато се събуди и откри, че той бе изпълзял от леглото по средата на нощта и се бе измъкнал още веднъж, за да не му се налага да го обсъжда.

Беше съкрушена.

 

 

Арнолд Пинър звънна на входната врата в осем часа на другата сутрин, докато Поли пиеше кафе в кухнята и притискаше ледени портокали на очите си, за да спаднат подутините — резултат от двучасовия плач.

Поли отиде до вратата и после си спомни, че тя не може да се отвори. Докато се навеждаше към отвора за писма, за да говори с Арнолд, се чу хрущене и вратата бе отворена с крик. На среща й стоеше Арнолд, който изглеждаше много доволен от себе си.

— Господин Де Сото ме помоли да дойда и да оправя нещата. Така е добре, госпожо.

Зад него стоеше Джони, заобиколен от купища багаж. Държеше Зюти. Подаде я на Поли.

— Зюти настоява, че не може да живее без теб. Тормози ме от сто години. Накрая не издържах, и ето ни. О, господи, Пол, нали не започваш да рониш сълзи пак!