Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (13)

13.

Джони се нанесе в новия си офис в седмицата, в която в строителите завършиха оранжерията на Поли. Поли бе много доволна да се отърве от него. Докато беше вкъщи, се чуваше само „Хуанита това“, „Хуанита онова“, така че на Поли й призляваше само при звука от името на Хуанита и спря да пита как напредва той с търсенето на идея за филм. Доколкото можа да разбере, Хуанита му бе намерила няколко офиса на Шопинг стрийт в Челси и той се бе разположил там заедно с Рейчъл, която беше открита да припечелва някоя пара, пишейки рекламни материали. Един обяд с Джони и тя се съгласи с всичко заради обещанието, което Поли знаеше, че е абсурдно — да бъде копродуцент на всеки филм, който Джони в края на краищата ще направи.

Поли имаше номера на офисите на Джони, в случай че й се прииска да му се обади, но за своя изненада откри, че минаваха седмици и месеци, но тя нямаше особено желание за това.

Колкото до Джони, той рядко си правеше труда да излезе на задната врата и да провери как върви новият й офис.

— Не мога да разбера защо искаш да работиш в проклетата градина — беше единственият му коментар. — Мислех си, че откакто започна успешна кариера, ще опиташ тук и там, докато те грабнат от Ай Си Ем или „Морис Офис“, за да станеш истински играч. Виж, Пол, мислех си, защо не се обадиш на Хуанита? Двете можете да обядвате в „Сан Лоренцо“ някой ден. Като среща между стари училищни дружки. Ще е хубаво, нали?

Поли разбра от този отрязък от диалог, първият, който Джони отправяше към нея от известно време насам, че не е тръгнал да прави глупости с Хуанита, не че някога бе имала такива подозрения. Начинът, по който все още се сгушваше до нея всяка вечер и мърмореше идиотски неща почти заспал, я убеждаваха, че колкото и да се опитваше да си създаде имидж на твърд човек пред хората, обичта все още беше другото му име.

Поли не беше жена, която излиза да обядва — освен ако не беше по работа, и му каза това. Нито пък щеше да припка из Лондон всяка вечер на разни шикозни вечеринки, организирани от дамите, които имаха този навик. Ходеше на представяния на автори — само на нейни автори — и когато се прибираше, обикновено беше толкова изморена, че вдигаше краката си и гледаше телевизия, докато вечеряше, преди неизменно да се върне на бюрото си в горната всекидневна за още час работа.

Поли и новата й сътрудничка, госпожа Флауърс, се нанесоха в оранжерията. За да не полудее, докато чака строителите да завършат офиса й, Поли се нахвърли да градинарства и сега, когато можеше да види плодовете на своя труд от бюрото си, тя си помисли, че никога не бе била толкова щастлива. Новият й безжичен телефон й даваше възможност да обикаля навън и да плеви, докато води преговори. Чудеше се какво би казала амбициозната Пат Уолш, ако знаеше, че тя току-що бе предложила аванс от 43 000 лири на човек, който бе до колене в кал, вместо да седи в ъглов офис на черно бюро с високотехнологична италианска лампа.

Поли организира парти по случай откриването на новия офис. Нарече го „Агенция Атуел“, тъй като Джони вече имаше Пи Ди Ес — „Поли де Сото Продъкшънс“. Целият издателски свят дойде и докато се разхождаха доволни из градината й, вдигаха чаши с шампанско и поглъщаха домашно направените воловани и пирожки с мляно месо на госпожа Флауърс, Поли разбра, че е успяла. Присъстваха хора, които допреди две години не биха приели да говорят с нея. Те не бяха сред поканените, но новината за нейните хитови автори — Лорънс, Луси Ричардс, Ребека Прайс и всички останали — бе предизвикала любопитството им и те бяха дошли без покана на партито й. Сигурен знак за успех.

Имаше един човек, който въобще не се забавляваше: Джоан. Проблемът бе, че нямаше работа и когато Поли я представяше и хората я питаха къде работи, тя нямаше какво да им отговори. Никой не се интересуваше от нея — за пръв път Поли бе център на внимание, а Джоан не бе свикнала с това. Тръгна си след час, като се извини с напълно абсурдна среща за вечеря.

Поли виждаше, че Джони се гордее с нея. Също като Джоан и той не знаеше кои бяха тези хора, но за разлика от нея не го притесняваше и се наслаждаваше на ролята си на половинката на успялата агентка. Не след дълго тефтерът му бе изваден от сакото и той усилено записваше номера и както Поли успя да разбере, сюжети на книги от различни възторжени редактори, които на следващото редакторско събрание да заявят, че „филмовите права на тази или онази книга току-що бяха продадени…“, толкова наивен бе светът на издателите, че един продуцент трябваше само да каже, че проявява интерес и редакторът си мислеше, че филмът вече е уреден.

Група от двайсетина упорити елемента все още нагъваха воловани и пирожки към десет часа. Поли чу далечния звън на звънеца и изпъшка.

— Аз ще отида — каза Джони.

Когато той не се върна, Поли се измъкна от един от по-опиянените й автори и отиде да го търси. Запътвайки се към антрето, тя чу гласа на Луана.

— Но трябваше да дойда, тате. Къде на друго място мога да отида?

— Никъде не трябваше да ходиш. Едит ужасно ще се притеснява — чу го Поли да отвръща.

— Няма, тате. Там е цялата работа. Повече не мога да издържам. Тя е луда. Постоянно заплашва, че…

Поли пристъпи напред и Луана изтича към нея.

— Поли, съжалявам, че пристигам, без да ви предупредя. Моля те, позволи ми да остана.

— Разбира се, че можеш да останеш. Стаята ти винаги те чака, но защо не ни се обади, че ще идваш?

— Избягала е.

— Какво?

— Избягала е от къщи.

— Защо?

Луана погледна Джони. Той я прегърна през раменете и я отведе горе.

— Време да лягаш, сладка моя. Сутринта ще решим какво да правим с теб. Поли трябва да се грижи за партито си, нали, Пол?

Джони дори не смяташе да го обсъжда. През останалата част от вечерта той пиеше уиски и отказваше да бъде въвлечен разговор. Беше станал много спокоен и тих, какъвто бе винаги, преди да избухне. Язвително учтив. Отговаряше на всички въпроси на Поли: „Какво се е случило? Едит да не е заминала? Какво не можеше Луана да издържа повече? Защо бе избягала от къщи?“, но нито веднъж не даде конкретен отговор.

Накрая той стана.

— Поли… — Поли, не Пол. Опасен знак. — Казвал съм го преди и пак ще го кажа. Моля те, не ме питай за Едит и не искам да разпитваш и Луана. Едит е част от миналото ми. Ти си моето настояще. Това би трябвало да ти е достатъчно.

— Защо трябва да ми е достатъчно? Защо е тази тайнственост около Едит?

— Тази тайнственост е, защото тя иска да бъде оставена намира и аз уважавам това. Не искам тя да бъде разстройвана. Ясно ли е?

Сега беше бесен. Беше абсолютно притихнал. Поли усещаше как гневът му към нея се надига. Тя напусна стаята и се върна на партито.

— Поли-и-и — извика Луана от прозореца на стаята си, — още ли си там долу? Ела и ми разкажи за Хектор О’Нийл. Сигурно си го срещнала на премиерата на Конуей. Той е толкова жесток! Поли…

 

 

Явно Луана бе получила инструкции. Тя ставаше нервна всеки път, когато Поли споменаваше Едит.

— Обещах на татко. Мама е болна. Не, всъщност сега е добре, но просто трябва да внимаваш. Моля те, Поли, да не говорим за нея, моля те!

И Луана беше толкова трогателна — подобно на Джони, така че Поли никога не можеше да й откаже. Все повече обикваше доведената си дъщеря. Луана бе изпратена обратно в Корнуол два дена след партито, но след две седмици се върна. Завинаги. Без обяснения. Без съобщение от Едит. Нищо.

И Луана не беше словоохотлива.

— Това е, което винаги съм искала да направя, знаеш ли Поли. Татко се опитва от цяла вечност да убеди мама. Всеки път, когато дойде, той говори за това. Най-накрая я накара да се съгласи.

„Всеки път, когато дойде.“

Поли не може да повярва. За да стигнеш от Лондон до Корнуол, трябваха поне пет-шест часа. Сигурно я е лъгал, когато казваше, че отива в Париж или където там казваше, че отива. Поли беше достатъчно благоразумна да не повдига въпроса пред него.

 

 

„Господин Неподходящ“ зае първо място в американския списък на бестселърите и Хуанита Уайт прочете книгата, тъй като „Венити Феър“ й подсказа да го направи. Всъщност тя четеше един от безкрайните профили на серийни убийци във „Венити Феър“, където „Господин Неподходящ“ се споменаваше между другото.

Хуанита каза на Джони, че непременно трябва да направят филм. Джони пък каза на Хуанита да говори с жена му.

Изведнъж положението стана: „Поли, скъпа, наистина трябва да се виждаме по-често. Какво ще кажеш за обяд другата седмица в «Каприз»?“.

„Майната му на «Каприз», помисли Поли с телефон до ухото. Ако иска да преговаря за филмовите права на «Господин Неподходящ», защо не тук и сега?“ Седнала на плетен стол до норвежката печка в оранжерията, удивлявайки се на чистата красота на покритата със сняг градина, Поли изигра докрай ролята на закоравял агент и заведе Хуанита до химическото чистене.

„Само ако можеше да чуеш това, Джоан, мислеше си тя. Джони води преговори една седмица.“

— Всичките тези проклети пари за това мършаво копеле! — мърмореше тя в съня си.

И все пак сега той наистина започваше отново работа. Трябваше да намери сценарист. Поли имаше благоразумието да не предлага веднага Лорънс. Тя изчакваше благоприятния момент. Естествено, Джони даваше от парите на Хуанита за некадърен сценарий след некадърен сценарий, докато Хуанита не се появи отново.

— Момчето, което представляваш, скъпа. Джони май смята, че би могъл да напише сценарий по собствената си книга. Ти как мислиш?

— Разбира се, че би могъл — за подходящата сума… — каза Поли и незабавно заведе Хуанита до химическото.

— Ще вземеш парите й, но не искаш да бъдеш приятелка с нея! — обвини я Джони.

— О, а какво според теб правиш ти? Взимаш парите й и вечеряш с нея. Това те оправдава, така ли?

— Просто ми се иска да се грижиш повече за мен, да организираш вечери, такива неща.

— Мислех, че Хуанита прави малките си соарета заради теб. Достатъчно време прекарваш на тях.

— Ами защо не идваш и ти?

— Защото ме отегчават. Все едно да чета „Харпърс и Куийн“ на глас цяла нощ. Имам по-добри неща за правене. Съжалявам, Джони.

— Но, Пол, хората започват да питат за теб. Имам предвид, че когато отидох на партито на Софи Уорнър миналата седмица — Хуанита ме заведе, за да пуснем връзки…

— Мразя тази фраза — „да пуснем връзки“! Ето, Джони, това е разликата между нас. Ти излизаш и пускаш връзки, а аз си седя вкъщи и участвам в играта от уютната си всекидневна.

Джони не се предаваше.

— Хората знаят коя си, все пак. Казват ми: „Женен си за Поли Атуел, нали?“. Между другото, кога си върна старото име, Пол? Както и да е, те искат да си там, искат да видят коя си.

— О, значи сега съм някой, а?

— Да, точно така. Можем да станем истинска лондонска двойка. Искам всички да знаят за теб. Ще ни канят навсякъде.

— Там е работата, Джони. Не искам да ме канят навсякъде само за да бъда видяна. Искам да се занимавам с работата си да се грижа за авторите си и за Луана и да се виждам с хора, които наистина означават нещо за мен.

— Означават нещо за теб? Къде е моето място?

— Където искаш, Джони. Това, което трябва да разбереш, е, че моето място не е там, сред цялата тази тълпа, и никога и да бъде.

— Но аз имам нужда от теб, Пол.

— Точно в какъв смисъл?

— Имам нужда от някой, с когото да споделям всичко. Не те разбирам. Ето ни на косъм от успеха, а ти искаш да стоиш вкъщи всяка вечер.

— Не всяка вечер.

— Е, повечето вечери. Седиш си сама и аз никога не знам какво правиш.

— Чета ръкописи, работя. Знаеш, че трябва да чета вечер. Колкото до това, че не знаеш какво правя, ти винаги ли си там, където казваш, че си?

— Това пък какво трябва да означава?

— Напоследък да си пътувал пак до Корнуол?

Той реагира така, сякаш тя въобще не беше казала това, просто продължи:

— Не знам как по друг начин да го обясня, Поли. Не мога да се справям сам. Някои хора просто не могат. Искам да си там с мен, до мен, това е всичко.

— Джони, не мисля, че има значение кой е до теб. Ти просто се нуждаеш от някого. Който и да е. Какво й е на Хуанита? Тя изглежда готова да слуша захласнато всяка твоя дума. Защо никога не ти хрумва, че аз се нуждая от някой тук, вкъщи, който да бъде с мен вечер от време на време? О, боже, сега пък къде отиваш, Джони? Върни се! Не изчезвай така. Чакай…

Когато входната врата се затръшна след него, тя изведнъж си спомни думите на майка му: „Просто спазвай темпото му. Не го оставяй да се измъкне, Поли. Не го дърпай назад. Остави го да бърза напред и спазвай темпото му“. Докато лежеше в леглото, заобиколена от ръкописи, върху които не можеше да се концентрира повече, Поли откри, че гледа телефона в очакване да звънне, в очакване да чуе гласа на Джони насред шума от някой ресторант, молещ я да се присъедини него.

Беше ли я изпреварил прекалено много и тя беше изостанала? Или — възможно ли бе да е точно обратното? Може би тя бе прекалено напред, а това не му харесваше?

Получи своя отговор съвсем скоро. Следващата седмица той напусна посред нощ.