Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (24)

24.

С наближаването на деня, в който щеше да замине за Южна Франция, вълнението на Поли се усилваше все повече и повече според личната й скала по Рихтер. Всичко започна, когато отиде в „Харви Никълс“ да си купи цял бански. Въпреки упоритото натякване от страна на Джоан, тя бе имала разума да не се появява в бански от две части, откакто преполови трийсетте.

— За бога, Поли, разбирам да си раждала. Стомахът ти сигурно е плосък като палачинка. Защо се безпокоиш да го покажеш?

Разбира се, Джоан също не бе раждала, но тя беше слаба и ходеше от време на време да пазарува в детски магазини, за да намери нещо по мярка.

Поли бе ходила с нея на почивка на Ибиса и се бе почувствала страшно неловко, за голямо учудване на Джоан, когато Джоан без време се бе съблякла пред всички и се пече гола, а буквално несъществуващите й гърди заприличаха на мънички шоколадови пирамидки. Поли не бе обърнала внимание на присмеха на Джоан, отказвайки да изложи гърдите си на слънцето. Не можеше да понесе мисълта, че когато стигне четиридесетте, цялата тази мека скъпоценна тъкан ще бъде изгоряла на петна втвърдена кожа. Ако имаше нещо, което подлудяваше Джони, това беше меката й кожа.

Поли стоеше в тясната кабинка и се опитваше да се вмъкне в черен бански на „Калвин Клайн“, който изглеждаше толкова семпъл и елегантен, когато висеше на закачалката, без да е изпълнен от шестдесет и три килограмовото й тяло. Сети се за Джоан, чувствайки се виновна, че не й се бе обадила. Чудеше се какво я бе разстроило. Каквото и да беше, досега щеше да го е преживяла. Животът бе много прост за Джоан. Всеки ден тя се събуждаше с очакване за чекове и секс, не непременно в този ред, и никога не разбираше приоритетите на Поли, които бяха храна, обич и работа — вероятно точно в този ред.

Поли се напъха в банския и се опита да го изпъне нагоре, за да покрие големия си бюст. Няма начин. Тя се обърна, за да провери как е отзад, и потръпна. Онези бледооранжеви нишки по бедрата й целулит ли бяха или, както обикновено, се дължаха на въображението й? Какъв бе смисълът да има хубави крака, дълги и оформени, щом винаги се паникьосваше, когато ги видеше голи? Версията на Джоан на старата максима „Мъжът трябва да види майката на една жена, преди да се ожени за нея“ беше „Мъжът винаги трябва да види една жена по бански, преди да си легне с нея“ и това звучеше смислено. Ако някой мъж я видеше в пола и високи токчета, Поли имаше повече от шанс, но ако видеше голите й бедра — забрави! А огледалата в „Харви Никълс“ уж трябваше да създават по-приятна представа за външния вид. И все пак всички винаги й казваха, че има много хубава фигура. Може би беше време да започне да им вярва.

Но после дойде проблемът със снимката в паспорта й. Поли бе забелязала съвсем навреме, че срокът на паспорта й изтича. В паниката да си набави нов за четиридесет и осемте часа, които й оставаха, тя бе излязла бързешком, за да се снима в една от кабинките. „Джоан щеше да припадне“, помисли си тя, опитвайки се да не мига, докато светкавицата щракваше в очите й. Веднъж Джоан имаше нужда от нов паспорт, преди да замине за Ню Йорк със задачата да направи профил на известна писателка лесбийка, която се бе опитала да я сваля на петата минута от интервюто. Коментарът на Поли, че, доколкото разбира, Джоан обикновено е доволна, когато я свалят, не бе приет добре. Но Джоан бе уредила специална фотосесия за снимката за паспорта си. Прическата и гримът й бяха отнели почти два часа. Резултатът я бе направил да изглежда като дванадесетгодишната Натали Ууд. Поли не бе разбрала за какво е цялото суетене. Със сигурност Джоан не възнамеряваше да изглежда добре заради служител на имиграционните власти на летище „Джей Еф Кей“? Кой друг виждаше снимката на паспорта ти? Само ти.

Но когато получи своя нов паспорт, допълнен със снимката, направена десет години след старата снимка, Поли разбра. Беше самият факт, че действително я виждаш и се изправяш лице в лице с доказателството за степента, до която лицето ти се е променило, независимо колко си опитвал да не я забелязваш. Поли седеше и гледаше двата паспорта, отворени на бюрото пред нея. Не че имаше бръчки, но цялото й лице се бе отпуснало за десет години. В стария паспорт сякаш майстор на кукли държеше с невидими конци лицето й повдигнато, а в новия бе отпуснал конците.

И това бе лицето, което ще покаже на Джони в Южна Франция.

Както можеше да се очаква, Поли се бе заловила да опакова багажа си в последната минута на сутринта преди пътуването, когато госпожа Флауърс извика от долния етаж, за да попита дали може да й „каже две думи“.

— Опасявам се, че вие ще трябва да се качите, госпожо Флауърс — извика Поли, опитвайки се да прикрие надигащата се паника. — Закъснявам. Не съм свършила с приготвянето на багажа, а таксито ще дойде след двадесет минути. Включете телефонния секретар в офиса и елате горе.

— Да ви донеса ли чаша кафе?

— Не! Нямам време. — По дяволите. Поли знаеше, че звучи ненужно грубо, но госпожа Флауърс винаги имаше навика да избира неподходящия момент. И все пак тя беше безценна в толкова много отношения, че Поли не изпитваше никакви опасения да я остави да управлява офиса за десет дни.

Госпожа Флауърс се добра до спалнята на Поли с чанта за покупки в ръка и веднага започна да се опитва да й помогне да опакова, като взе купчини с дрехи и прилежно ги подреди в куфара на Поли. Поли бързо ги извади. Тя си имаше собствена система за стягане на багаж, водеща началото си от дните, когато икономката в пансиона я бе инструктирала как да подрежда куфара си. Твърдите неща — обувки, книги, дамски чанти — на дъното, като пространството между тях запълваха чорапите и бельото. Следваше един пласт леки дрехи като нощница, фланелки, къси панталонки на купчини, и накрая, прострени най-отгоре, за да не се намачкат, поли, сака, панталони, рокли. Проблемът на Поли оттогава винаги беше, че куфарите й бяха около четвърт от големината на огромния ученически куфар и мястото никога не й стигаше.

— Седнете ей там, госпожо Флауърс, моля ви — каза тя твърдо. — И така, какво има?

— Ами, малко е трудно да избера откъде да започна и знам, трябваше да го спомена по-рано, но по една или друга причина…

— Вие пишете книга, това ли е? — Поли нямаше време да я чака да стигне до същественото.

— Значи знаете за това? Винаги съм се питала.

— Както обикновено се случва, разбрах едва наскоро. Честно казано, почувствах се доста смутена. Мисля, че трябваше да споменете, че сте писателка, когато дойдохте да работите за мен. В края на краищата няма нищо срамно — каза Поли, докато тъпчеше в дупките между обувките „Мармайт“ и „Джонсънс Бейби Ойл“, както и всички други неща, които се опасяваше, че няма да намери във Франция.

— Ужасно съжалявам. Исках да ви кажа още в началото, а после все отлагах. Помислих, че ще ме помолите да напусна, а аз толкова обичам работата си при вас.

„Стига излияния, оставете ме да доопаковам“, каза си Поли. Започваше да се изнервя.

— Нямам нищо против, но защо ми го казвате сега?

— Ами, доскоро работех над една по-дълга книга. Много различна. Надявах се, чудех се…

Поли си спомни прекалено късно за предупреждението на Граниа: „Просто е ужасна. Тя си няма представа“. Обърна се, за да види как госпожа Флауърс изважда от хартиената чанта голям и тежък ръкопис.

— Това ли е книгата ви? — попита Поли глупаво, действително чувствайки се като хваната в капан.

— Просто си помислих, че може да имате време там да я прочетете, или поне една част от нея. Страшно бих искала да разбера мнението ви.

Поли не можеше да повярва. Каква дързост! Тя заминаваше на почивка, далеч от работата си. Защо ще иска да мъкне някакъв голям ръкопис със себе си? И все пак времето течеше и трябваше да избира дали да спори с госпожа Флауърс и да изпусне самолета, или да вземе книгата.

— Дайте ми я, госпожо Флауърс. Ще видя какво мога да направя. А сега наистина трябва да побързам. Може би ще се върнете в офиса?

Госпожа Флауърс остана, докато види с очите си, че Поли прибира ценния ръкопис в куфара си, а после излезе, извинявайки се безспирно за причиненото от нея неудобство.

Веднага щом чу вратата на оранжерията да се затваря, Поли извади ръкописа от куфара и го пъхна под леглото. Стига толкова.