Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (4)

4.

Поли се запозна със съпруга си на едно парти. Тъкмо бе започнала работа като сътрудник в литературна агенция „Патрик Фишър и Дънбар“ с обещанието за повишение в длъжност младши агент след първоначален пробен период. Преди това беше секретарка на американски филмов продуцент, за когото все още четеше сценарии, и точно на неговото коледно парти, състояло се в подобно на пещера филмово студио за реклами, съвсем близо до Фулъм Роуд, тя срещна за пръв път Джони де Сото.

Тя все още беше нещо като разузнавач за продуцента, тършувайки из списъците с издателски къщи в търсене на по-специални идеи — книги, които той може да поиска да превърне и във филми. Щом прочетеше книгата, тя трябваше да предаде съдържанието й, което означаваше да напише идиотско описание на сюжета в пет реда (повечето от хората, които даваха парите във филмовата индустрия, едва можеха да изтърпят и толкова), последвано от по-дълъг, подробен преразказ, който можеше да излезе от три до петдесет и три страници. Всеки път, когато се въвеждаше главен герой, неговото или нейното име трябваше да бъде напечатано с главни букви. Накрая тя трябваше да напише кратък коментар с допълнителни предложения като „подходящо за Дъстин Хофман“ или „точно за Грета Скаки“, ако главната героиня претърпяваше хирургична операция и сцената се развиваше в Англия.

Поли бе наясно, че американецът въобще не обръщаше внимание на нищо от това, което тя казваше, и все пак винаги приемаше работата си на сериозно. Дългите саги за големи семейни родове изискваха особено внимание и именно енергичното писане на резюме за подобна сага бе причината да закъснее за партито. Дотолкова бе потънала в задачата да отбележи все нов развой в своеобразната история, че бе забравила кое време е. Когато пристигна в 8:45 с коса, все още мокра от душа, питиетата бяха на привършване.

Съпругата на американеца се спусна към нея в мига, в който тя прекрачи прага.

— Поли! Дойде най-после. А сега, мога ли да ти представя Джони де Сото?

„Ако е задължително“, помисли си Поли. Наистина ужасно име. Тя погледна човека, когото побутваха към нея. Беше здрав и набит, тъмнокос, късо подстриган, почти по войнишки, със сивеещи слепоочия. Имаше квадратно, усмихнато лице, нос, който издаваше свадливост, и раздалечени тъмнокафяви очи — от онези, които Поли описваше в коментарите си като „разтапящи“. Устните му потрепваха, готови всеки момент да се разпънат в усмивка. Носеше джинси, мокасини и бежов пуловер под лекото черно вълнено сако. Изглеждаше спокоен.

— Такова е, нали? — каза той, улавяйки ръката й.

— Какво „е“?

— Ужасно име. Беше изписано на лицето ви, както се казва. Не се притеснявайте. Сигурен съм, че всички реагират така. Всъщност името ми е Джани де Сото, но го промених на Джони.

— Вие сте италианец? — Не звучеше като такъв.

— Да, но съм роден тук. Баща ми е дошъл от Неапол и отворил магазин за сладолед в Сохо. Все още си стои. Някой ден ще ви заведа.

Поли беше учудена.

— Наистина ли? Та вие дори не знаете името ми.

— Е?

— О, казвам се Поли Атуел.

Някой го удари по гърба.

— Джони, стар дяволе, как си? Радвам се да те видя. Това е…

И той изчезна, обръщайки се назад с тъжна усмивка и повдигане на раменете.

Със силно раздразнение Поли откри, че мисли за него, докато беше с родителите си в Норфолк за Коледа. Когато се върна в Лондон в първите дни на новата година, тя прерови шкафовете си, докато не намери ролодекса, който бе използвала, докато работеше за филмовия продуцент. Откри визитката му на буквата „С“.

„Джони де Сото

ул. «Робърт Гардънс» 25

Лондон ЮИ7“

Странно, не беше я забелязвала преди. Предшественичката й бе добавила на гърба:

„Съпруга: Едит

Дъщеря: Луана“.

„Съпруга: Едит.“ „По дяволите! Забрави, каза си Поли твърдо, просто не мисли за това повече.“

Той се появи в „Патрик Фишър и Дънбар“ четири дни по-късно. Очевидно бе проучил някои неща.

— Той вътре ли е? — посочи с глава към кабинета на Патрик Фишър.

— Имате ли уговорена среща? — „Дръж се студено, бъди нахакана“, каза си Поли.

— Я стига. Искам само да го попитам дали мога да те заведа на обяд.

— Ами защо не попиташ мен? — каза Поли, попадайки право в капана.

Той я заведе в „Ланган“ и каза „Здравей, Майкъл“ на Майкъл Кейн, докато минаваха покрай масата му. Майкъл Кейн кимна едва-едва. Поли се почуди дали той имаше и най-малка представа кой е този Джони де Сото.

Яде спаначено суфле със сос от аншоа, защото Джони каза, че обезателно трябва да го опита, макар да забеляза, че той избра за себе си salade aux lardons^[1]. Той не говори много, докато ядяха първото ястие, само продължаваше да я гледа. Изведнъж изстреля:

— Имаш най-съвършените уши!

— Така ли? — каза Поли, озадачена и малко смутена. — В какъв смисъл?

— Прилепнали до главата, малки, с деликатна ушна мида особено в долната месеста част. Защо не ги продупчиш?

— Страх ме е. Предполагам, че ужасно ще боли.

— Глупости! Продупчи ги.

Той потъна в мълчание отново, докато пристигна пържолата на Поли. Накара я да си поръча пържени картофи за гарнитура, макар тя да протестира, че се опитва да отслабне. Той хапна няколко пъти от поредната поръчана салата, бутна я настрана и започна да засипва Поли с въпроси, докато тя се бореше с пържолата си.

— Разкажи ми за себе си. Откога работиш в нашия бранш?

„Беше по-лошо, отколкото на зъболекар“, помисли си Поли. „Там изчакват, докато ти напълнят устата с бормашини, скоби и тампони, и тогава започват да завързват разговор. Освен това, допълнителната работа като четец на повикване за продуцент, който не я вземаше на сериозно, едва ли представляваше работа в киното.“

— О… — Тя сви рамене, докато се справяше с последната хапка. — Сега съм в света на книгите. Ами ти?

— Аз ли? О, аз тъкмо започвам. Имам една идея за филм и…

— Ти си продуцент?

— Да, продуцент съм, тоест, искам да бъда. Не, това го пропусни, аз съм продуцент.

— Кои филми си продуцирал? Гледала ли съм някой от тях?

— Ами, там е работата. Всъщност все още нищо не съм направил, но имам една идея и съм в процес на доразвиване. Казва се „Краят“, ще бъде „Челюсти 2“ и…

— Не направиха ли вече „Челюсти 2“?

— Не, искам да кажа, че ще е страшен като „Челюсти“. Става дума за една двойка, която купува къщата на мечтите си и се и установява там, за да прекара щастливо старините си и внуците да им идват на гости — или може би двойка млади хора, все още не сме решили. Както и да е, те имат много земя или голяма градина, или нещо подобно и всеки ден изследват все по-голям периметър от мястото. Един ден те ще отидат до края на градината и когато стигнат там, ще открият спотайващото се зло.

— Какво зло?

— Все още не сме финализирали злото, но повярвай ми, ще бъде по-страшно от акулите.

— Акули в дъното на градината?

— О, млъкни. Не ме взимаш на сериозно. Най-важното е, че ние, публиката, ще знаем за съществуването на злото, извънземните или каквото е там, защото ще го усещаме през целия филм. Напрежението ще е убийствено.

— Но защо искаш да правиш „Отрочето на челюсти“, когато вече си имаме „Челюсти“? Защо не опиташ нещо ново и различно?

— Ти опитай да кажеш на хората с парите, че искаш да направиш нещо напълно различно от това, което току-що е станало един от най-големите и печеливши филми на всички времена. Ще ти се изсмеят в лицето. Филмът ми ще бъде различен. Знам това. Но трябва да се преструвам, че ще бъде нещо, което им е познато. Така че съм намерил един човек, който пише сценария в мазе, някъде в Челси…

— И му плащаш дребни грошове…

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Е, това ще е големият му пробив. Ще стане известен „Краят“, а аз ще бъда човекът, който му е дал тази възможност. Дължи ми го.

— А имаш ли разработка, която да представиш?

Той я погледна с възхищение.

— Наистина има разлика да говориш с някой от нашия бранш. Когато кажа на някое от момичетата, с които излизам, че имам разработка, те си мислят, че говоря за курс лечение^[2] с пеницилин. Да, имам разработка и водя преговори с финансисти, нали разбираш, капиталисти, които обичат рискованите сделки и т.н.

— Да, разбира се. — Поли кимна сериозно. Звучеше смешно, но в същото време имаше нещо изключително привлекателно и неговия ентусиазъм и оптимизъм.

Той хвърли поглед към часовника си.

— Боже! Ъъ, искаш ли кафе?

Искаше, но след като беше ясно, че ще го пие сама, отказа.

— Бих те придружил, но до три трябва да съм на Уордуър стрийт.

— Няма проблеми.

Разделиха се пред ресторанта. Не я целуна, дори не си стиснаха ръцете, просто скочи в едно минаващо такси и й помаха за довиждане през задното стъкло.

Валеше дъжд. Поли тръгна обратно към офиса. Какъв беше смисълът от този обяд? Трябваше да го попита за семейството му. „Съпруга: Едит. Дъщеря: Луана.“ Защо един мъж ще води някое момиче на обяд — а от всичко излизаше, че не е единствената, когато на визитката му бе написано подобно нещо?

Той се обади след седмица.

— Е, оправи ли ги?

— Кое?

— Ушите. Продупчи ли ги, както ти казах?

— Не.

— И кога ще се наканиш?

Покани я на вечеря за след седмица при условие, че дойде с продупчени уши.

Тя ги продупчи в „Хародс“ и си купи нова черна пола от „Агнес Би“ на Фулъм Роуд. Беше 12-ти размер, а тя обикновено вземаше 14-ти, но успя да се пъхне в нея. Поли беше едро момиче. Не дебела, просто едра. Джони де Сото не беше висок мъж. Въпреки това Поли сложи обувки с почти осемсантиметрови токчета, когато отиде на среща с него в „Ла Пул о По“ на Потъри стрийт. Тя харесваше „Ла Пул о По“. Човек си поръчваше огромни бутилки вино и плащаше само изпитото. Имаше топлата, успокояваща атмосфера на френска детска стая, съвършеният ресторант в мрачна зима. Тя вече знаеше какво ще яде: агнешко бутче с леща.

— Продупчи ли ги? — Той стана да я поздрави, издърпа стола й и после прокара пръсти през косата й, откривайки ухото. — Добро момиче — каза, когато видя малките златни топчета и се наведе напред, за да я целуне по страните.

— Наистина болеше — каза Поли, докато сядаше.

— Ама разбира се, че е боляло. Ти какво очакваше?

— Но ти каза…

— Няма значение какво съм казал. Ето ти наградата.

На малката черна кутия беше изписано „Арджента“. Поли беше виждала „Арджента“, беше минавала оттам много пъти. Това беше бижутериен магазин на Фулъм Роуд. Тя отвори кутийката и отметна хартията.

За неин ужас първоначалната й реакция издаваше огромно разочарование. Но пък какво бе очаквала на втората среща от някого, когото едва познаваше, който имаше съпруга на име Едит? Диаманти? Обеците бяха мънички. Черни топчета със златен обков. Изключително елегантни.

— Ще ти стоят страхотно, когато се подстрижеш — й каза той.

 

 

Две седмици по-късно, късо подстригана в „Молтън Браун“ и с новите обеци на ушите си, Поли си позволи да спи с Джони де Сото. По настояване на Джони гледаха „Момчетата от Бразилия“ на видео и ядоха китайска храна.

— Боклук! — недоволстваше Джони. — Пълен боклук. Как е могъл Оливие да си позволи да се снима в такъв боклук?

— Аз мисля, че беше брилянтен. Прототип на героя му е онзи човек, как му беше името? Онзи, който…

— Симон Визентал, ловецът на нацисти. Не казвам, че Оливие игра лошо. Само че историята беше толкова невероятна. Грегъри Пек, който търчи по света, убивайки бащи, и всичките тия идентични деца. Нелепо.

Поли не можеше да не се запита кое точно щеше да направи „Краят“ толкова невероятен, когато Джони най-сетне го реализираше, но реши, че сега не е моментът да го пита. Вместо това каза:

— Страшен разказвач е Айра Левин.

— Кой, за бога, е Айра Левин? Нямаше човек на име Айра Левин във филма.

— Той е авторът на книгата, по която е сниман филмът — обясни търпеливо Поли. — Бил е само на двадесет и пет, когато е написал първата си книга „Предсмъртна целувка“. Ето от това можеш да направиш филм. Пълна е с напрежение.

— Знам „Предсмъртна целувка“. Разказва се за един, който преследва наследница, но тя забременява от него, което означава, че ще бъде лишена от наследство, затова той я оставя и започва да преследва сестра й. Вече я филмираха, с Робърт Уагнър и Джоан Удуърд, забравих кой беше режисьорът…

— Наскоро ли?

— Не, още през петдесетте. Права си, страхотна история.

— Е, защо не направиш римейк?

— Честно да ти кажа, чух, че вече има един, който е пред завършване. Пък и къде е тръпката да правиш римейк?

— Къде тогава е тръпката да направиш още един филм от типа „Челюсти“, когато такъв вече е правен?

— Казах ти. Ще го направя различен. Гледала ли си „Завръщане в Пейтън Плейс“?

— Да съм гледала какво?

— Знаех си. Най-великият сапунен сериал, създаван някога, ще го дават късно тази вечер. Ще го гледаме в леглото.

Апартаментът му беше на последния етаж на сградата и нямаше асансьор. Той не светна лампата, когато влязоха, а хвана ръката й, повеждайки я нагоре по стълбите в тъмното до петия етаж, като спираше на площадките, за да я прегърне и да зарови глава в шията й.

Беше изненадана от скромните размери на апартамента: само една стая под покрива, която водеше към малка кухня, спалня като кутийка с пространство само за голямото легло и вградените гардероби и баня, в която тя едва можеше да се обърне. Ергенски апартамент. Никакви следи от семейството.

Както бе предчувствала, той бе внимателен любовник, изпълнен с нежност. Първо й напълни ваната и изля вътре нещо със сладък мирис от шишенце на „Флорис“.

— Съблечи се в спалнята. Остави си нещата там. Тук, както виждаш, няма място.

Помогна й да влезе във ваната и клекна до нея напълно облечен.

— Не се стеснявай. Имаш невероятно тяло. — Той се облегна назад, за да й се полюбува. — А сега с кой сапун да те измия?

Той направи пяна и започна да я разнася по цялото й тяло, като остави малко върху зърната на гърдите й. Когато тя излезе от ваната, той я уви в голяма хавлиена кърпа и я подсуши.

— Хайде в леглото. Филмът всеки момент ще започне.

Сигурно поне половин час той я галеше, целуваше и масажираше, докато тя се размекна и се чу да го умолява да я люби.

Докато гледаха филма, се сгуши до него и той галеше косата й непрестанно. Чуваше сърцето му да тупти под главата й и откри, че трудно се съсредоточава върху филма. Внезапно реплика, в която имаше думата „съпруга“, прогони сънливостта й.

„Съпруга: Едит.“

— Джони?

— Хмм?

— Женен ли си?

— Не.

— Разведен?

— Не.

— Какво?

Поли се надигна и седна. Той се опита да я придърпа обратно, но тя се възпротиви.

— Какво става?

— Никога не си бил женен?

— Не точно.

— Тогава коя е Едит?

— А, някой ти е казал за Едит.

— Не…

— Тогава как…

Поли му обясни за ролодекса. Той се засмя.

— Ах ти, ела тук. — Той я притисна до себе си и главата й се издигаше и снишаваше на гърдите му, докато той продължаваше да се смее. — Приятно ми е да чуя, че си направила това. Потърсила си визитката ми, защото си се интересувала от мен. Това ми харесва.

— А Едит?

— Едит беше… е… майка на детето ми.

— Луана?

— Ха! И нейното име ли го имаше там?

Тя мълчеше. Чакаше.

— Е, добре. Ще ти разкажа за Едит. Тя беше моята… Бяхме заедно четири години. Имахме дете, но не се оженихме.

— Защо?

— Тя не искаше. Признавам, предлагах й няколко пъти, но тя не искаше. Накрая ме напусна.

— Къде е тя сега?

— В Батърси. На юг от реката.

— А Луана?

— Предимно при нея. Понякога идва при мен в къщата, която имам на Нотинг Хил Гейт.

— А този апартамент какъв е?

— Ами тук само…

— … си водиш еднодневки?

— Ти го каза…

Удари го с юмрук. Той я ухапа — нежно. Започна да го гъделичка.

— Какво стана накрая? — прошепна тя, след като бяха правили любов и почти заспиваха.

— С Едит и мен?

— Не, с филма…

— О, тя остава в Пейтън Плейс и казва сбогом на Джеф Чандлър.

— Както Едит е казала на теб…

На сутринта, докато се пречкаха един на друг, опитвайки се да си направят закуска едновременно в малката кухничка, Джони каза:

— Няма да се връщаме тук. Това беше апартаментът на Едит, преди да се роди бебето. Така и не се наканихме да го продадем. Тя сигурно даже не знае, че все още имам ключ. И кога ще се запознаеш с Луана? По-добре да е скоро, ако ще се местиш при мен.