Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (19)

19.

Кастингът за „Господин Неподходящ“ започна месец по-късно.

— Правя го само защото ти е баща — казваше Кловис на Луана по двадесет пъти на ден. — Проклет френски режисьор! Може да е спечелил наградата за режисьор на фестивала в Кан, и по дяволите, било е само някакво скапано филмче със субтитри и единствените, които са го гледали в Съединените щати, са били двама души и едно куче, което няма да направи живота ми по-лесен.

Кловис се бе съгласила да направи кастинг за филма, защото а) тя правеше кастинг за всичко, ако парите бяха и наполовина приемливи, и б) Джони й бе обещал, че тя ще се разправя само с него и няма да й се налага да прекарва време с някакво франсе. Тъй като бащата на Луана бе продуцентът и тъй като, както Кловис неизбежно бе открила, идеята за участието на Хектор О’Нийл беше нейна, от самото начало се разбраха, че Луана ще вземе активно участие в кастинга.

— Става — каза весело Кловис. — Баща ти ще идва днес следобед, за да съгласуваме действията си. По-добре да останеш.

Джони изкачи тесните стъпала на офиса в Сохо час по-късно от уговореното, което не се отрази добре на настроението на Кловис. По петите му вървеше Зюти, която влетя в стаята и скочи право в скута на Кловис, размахвайки опашка в лицето й. Тя така се стресна, че цигарата падна от устата й.

— Запали ми кучето — каза Джони обвинително, грабвайки Зюти.

— Нищо подобно. И така, какво ще пиете?

— Малко си тиха, ангелче. — Джони се наведе и целуна Луана. Прекалено много късни нощи? Гаджето не те оставя намира?

— Как можеш да казваш такива неща на собствената си дъщеря?

Кловис наля уиски в три чаши.

— Нямам гадже.

— Вярно ли е, Кловис?

— Мен ли питаш?

— Никой от онези красавци, които идват на прослушване, не те ли забелязва?

Луана се престори, че не го е чула и гушна Зюти. Защо ли Джони се държеше, като че знае нещо? Не е възможно да знае за Крис Перик (не че след първия път имаше нещо повече да се крие) или за някой от другите преди него, нали?

Кловис я спаси от по-нататъшен разпит. С уиски в ръка, тя бе готова за действие.

— И така, имаш Хектор О’Нийл. Подписа вчера. Като Конуей може да се каже, че бе световна звезда, но засега дотам. Значи трябва да намериш актьори за детектива и гаджето му. Сега ужасно ти трябва американец зарази това франсе режисьора. Ако искаш да зарибиш американски разпространител за този шибан филм, ще ти трябва многообещаваща американска актриса за момичето, полицайката, онази, дето си пада по Хектор.

— Защо многообещаваща?

На Джони му се искаше в подхода на Кловис да има повече „на нас ни трябва“ вместо „на теб“. Тя малко или много му подсказваше, че сам ще се оправя заради френския режисьор. Наистина му го натякваше, но какво можеше да направи той, когато половината пари идваха от Франция?

— Виж, Джони, правим кастинг за „Господин Неподходящ“, не за шибания „Индиана Джоунс“. Не говорим за първокласни имена като Джулия Робъртс или Мишел Пфайфър.

— Те не играха в „Индиана Джоунс“ — изтъкна Джони. — И за кого говорим тогава? — Той бе заел унила прегърбена стойка, все още облечен в палтото и с бейзболната шапка на глава.

— Ами Уинона е прекалено млада, Джина Дейвис — прекалено търсена и прекалено заета. Може ли да е черна, как мислиш?

— Какво? Кой дали може да е черен?

— Проклетата роля, за която избираме, ето кой.

— Но сценарият…

— О, не е черна в сценария. Това, което питам, е може ли да я промениш на черна в сценария? Тогава ще говорим Уитни Хюстън, Робин Гивънс…

— Лиза Бонет?

— Тя не е много известна в киното. Хората я свързват с „Шоуто на Козби“. Много по-позната е в телевизията.

— Съжалявам.

— За каква възраст говорим? Хектор е на тридесет и три или там някъде. Момичето вероятно е по-младо? Двадесет и седем или и осем?

— Какво ще кажеш за Наоми Кембъл? — каза Джони, отвявайки се изведнъж. — Мога да направя за нея каквото направих за Круз във „Вълкът“.

— Искаш да кажеш, да й потрошиш цялото тяло? Какво друго си направил за Круз в какво беше там? И въобще, какво стана с този филм? О, това е твърде трудно. Да се върнем на ролите.

— Деми Мур? — каза Джони с надежда.

— Си Ей Ей ще ти създадат такива проблеми, че не си заслужава дори да помисляш за нея. Елън Баркин, но тя вече е играла ченге. Освен това мъжът й, Гейбриъл Бърн, ще се ядоса, че си взел за главната роля неговия ирландски съперник Хектор, Джоуди Фостър е възможност, предполагам, но дали е достатъчно сексапилна? Какво ще кажеш за Анди Макдауъл?

— Ами детективът? — попита Джони.

— Предполагам, че ще трябва да бъде французин, за да си получиш твоя дял от парите, някой от онези двуезични американски актьори, които имат френски паспорт и работят по квотата…

— Кристофър Ламбер — предложи Луана.

Едва ли си струваше да го казва, той беше такъв очевиден кандидат. Запита се как ли е в леглото. Ето пак започна. Кинозвезди, работници на бензиностанции, политици по телевизията, няма значение кои бяха. Разбира се, някои веднага ги отписваше. Никога не я бяха привличали червенокоси. Колкото до нея, те просто бяха отблъскващи. Всичките онези лунички и бледа кожа.

Приятелките на Луана я бъзикаха и я наричаха „робиня на секса“ и тя смяташе, че вероятно са прави, но просто не може ли се удържи. Никога не бе имала това, което другите наричаха „връзка“. Всъщност, когато се замислеше, мъжете, с които бе спала два пъти, бяха много малко. Затова се опитваше да не мисли за това. Беше на деветнадесет години и се забавляваше, на кого му трябваше емоционално обвързване? Тина Търнър правилно го казваше: „Какво общо има с това любовта?“. Тя от край време беше луда почитателка на Тина. Цялото онова подтичване и грачене. Обаче Луана не можеше и да си помисли да пусне Тина на мама. Тя мразеше всякакъв вид шум.

Още от малка Луана бе разбрала, че майка й е различна. Тя се променяше всеки ден. Луана знаеше, че каквото и друго да се случи, не трябва да я разстройва. Научи се да стъпва на пръсти около Едит и по никакъв начин да не я безпокои. Докато други майки бяха като фурии в кухните си, приготвяйки семейните ястия, Едит готвеше „органичните“ си каши, докато всички бяха навън, и ги оставяше в хладилника за ядене — в случая на Луана и Джони, за изхвърляне. Останалото време прекарваше сама в една стая със затворена врата и Луана знаеше, че любопитното почукване няма да бъде радушно прието.

Когато Едит напусна Джони и се премести в обширно, сумрачно жилище от другата страна на реката в Батърси, на Луана и липсваше баща й. „Прекалено много щъка. Нуждая се от спокойствие и тишина“, беше единственото обяснение на Едит. Луана плачеше, преди да заспи всяка вечер, тихо, разбира се. Липсваше й начинът, по който баща й се майтапеше с Едит, ходещ из стаята с пръст на устните си в преувеличено съгласие със заповедта за тишина, намигайки на Луана, докато Едит казваше молитвата, а когато тя свършеше, той скачаше от стола и изтичваше от стаята, извиквайки към тях: „Забравих да измия мърлявите лапи на господин Де Сото!“. Но поне Луана посещаваше Джони доста често, а когато Едит внезапно тръгна да обикаля света, за да намери себе си, Луана прекара месеци с баща си на Нотинг Хил. Джони поръчваше пица буквално всяка вечер, пренебрегвайки инструкциите за хранене на Едит, притискаше Луана до себе си и я питаше по десет пъти на седмица: „Кое е моето прекрасно сладко момиче?“. И когато баща й я запозна с Поли, новата му приятелка, която като че ли искрено се интересуваше от нея, Луана си помисли, че е в рая, въпреки че известно време не го показваше.

Раят се срути, когато Едит се спусна като полудяла Мама Гъска и я отведе да живее в Корнуол. Тя се опита да се престори, че това няма нищо общо с появата на Поли, но Луана знаеше, че немислимото се е случило. Крехкият свят на Едит бе разрушен и тя се готвеше да избяга.

Едит продаде апартамента в Батърси и се оттегли в запустяла корнуолска ферма, четвъртита и мрачна, с каменна фасада, покрита с бръшлян, зад стена, потънала в лишеи. Къщата бе построена там, където тесният прашен път свършваше, на открито, на върха на скалата, и през зимата стаите буквално замръзваха, с изключение на кухнята, която някой някъде през петдесетте бе модернизирал без всякакво въображение. По-късно, когато започна да чете романите на Дафне дьо Морие, Луана кръсти мястото „Странноприемница Формика“ заради нелепата пластмасова атмосфера на кухнята.

В Корнуол Едит без време се залови за бутилката. Луана беше наблюдавала постепенното падение на майка си през преждевременно сериозни детски очи, големите глътки водка, скрита в чаши сок, изстискан от „органични“ портокали.

От мига, в който се преместиха в Корнуол, Луана беше започнала да усеща, че колкото до Едит, тя вече не съществуваше. Самата Едит почти не излезе от стаята си през първите шест месеца. Ходенето на гости в Лондон при баща й и Поли се превърна в най-голямото събитие в живота на Луана. Накрая всичко, което Луана правеше, имаше за цел да привлече вниманието на Едит, дори това да означаваше да унищожи скъпоценната тишина и да надуе до дупка „Г-л-о-р-и-я! Глория!“. Носеше бейзболната си шапка по двадесет и четири часа на ден. Едит въобще не забеляза. Луана обърна шапката с козирката назад, тръгна на училище със скъсани джинси и кубинки, вместо с училищна униформа, и каза на Едит, че иска да стане китаристка и да свири с Брус Спрингстийн или Принс. Едит отвърна, че започва да пише книга и моли Луана да не я безпокои шест месеца. Единственият момент, когато прояви вял интерес, беше по време на лятото, когато тя започна да разправя, че ще става пътешественичка от Ню Ейджа. Караше Луана да я придружава по разни романтични събирания и да седи с кръстосани крака във влажни поля в очакване на зората. Луана се съгласи с надеждата, че майка й може да има нужда от нея. Луана не можеше да накара никой да разбере, че има толкова много за даване: на майка си, на баща си, на който и да е, но, изглежда, никой нямаше нужда от нея.

Докато не срещна Роджър Мейнуеъринг. Беше през лятото на 1988 година. Тъкмо бе навършила петнайсет и бе прекарала толкова много време на открито, бродейки по скалите, далеч от потискащата „Странноприемница Формика“, далеч от майка си, че кожата й бе покафеняла и тя приличаше на див сицилиански контрабандист с вързаната върху черната й коса кърпа. Живееше в чифт лепнали черни три четвърти панталони от ликра и много широка бяла фланелка, която връзваше на възел отстрани. Никога не си направи труда да ги замени с бански, когато отиваше да плува в морето. Резултатът беше, че подгизналият памук се залепваше за острите й малки гърди, без да оставя нищо за въображението, докато тя се изкачваше по стръмната скална пътечка, внимателно вървейки покрай къпините, и налетя на Роджър.

Той беше на почивка с майка си. Живееха в Хемъл Хаус. Работеше в банка. Придружи я нагоре по пътеката и я попита дали всеки ден плува там по това време? Уговориха се да срещнат на другия ден. Луана изпадна в блажено състояние заради факта, че най-после някой, изглежда, харесваше компанията й и не й направи впечатление, че само той говореше и въобще не я разпитваше за нея самата. На третия ден, когато той спомена колко е красива, тя получи конска доза адреналин, по-силна от всеки рокендрол наркотик. Той целуна устните й на четвъртия ден, гърдите й на петия, и отдолу на шестия. А на седмия не й даде миг почивка. Замина си седмица по-късно, но последваха много други летни роджъровци. Изведнъж тя вече не беше самотна. В замяна на тялото й мъжете бяха готови, както изглеждаше, да се интересуват от нея и тъй като бе пренебрегвана през първите петнадесет години от живота си, това беше всичко, което Луана изискваше от когото и да било. Интересът си е интерес и сексуалният интерес не бе по-лош от другите.

Две години по-късно тя не можа повече да издържи при Едит и избяга да живее при Джони и Поли и тогава баща й я накара да седне и й каза истината за майка й, причината да го напусне, обяснението за нестабилното й поведение и защо всички те трябва много да внимават да не я разстройват.

— О, тате, за бога, през цялото време знаех за мама.

— Е, каквото и да правиш, не казвай на Поли.

Когато баща й напусна Поли, Луана изпадна в паника, да не би да я пратят обратно в Корнуол. Тя никога не звънеше на майка си, освен когато баща й или Поли я подтикваха. Забеляза, че Поли винаги се мотаеше някъде наоколо, явно с надеждата да разбере нещичко, но Луана внимаваше и поддържаше разговорите с майка си спокойни. Ако майка й изпаднеше в някой от истеричните си пристъпи, Луана затваряше. Веднъж тя се опита да прошепне: „Той няма да се върне при теб, мамо. Само защото е напуснал Поли, не означава, че се връща при теб. Ти го каза, помниш ли?“.

Поли не можеше да контролира любопитството си.

— Да не би тя да седи там, в Корнуол, чакайки го да се върне, когато ме напусна? — попита тя Луана.

— Е, ти да не би да седиш тук, на Нотинг Хил, чакайки го да се върне? — Луана отвърна на удара по-грубо, отколкото искаше. — Поли, знаеш, че обещах на татко да не обсъждам мама с теб. Това е проблем на татко. Не се забърквай. Повярвай ми, така е по-добре за теб. Ако можех, щях да ти разкажа всичко за нея. Да не мислиш, че не искам да поговоря с някого за нея? Чувствам се като зверче, притиснато от двете ви. Когато бях в Корнуол, тя искаше да знае за теб. Сега ти искаш да знаеш за нея. Защо просто не зарежем темата. Моля те, Поли!

Като се изключи призракът на Едит, който витаеше между Поли и Луана, те си живееха много добре заедно. Първите няколко месеца Луана бе положила много усилия да си изработи поведение. Стана ясно, че Поли е абсолютна балама, която изглеждаше щастлива да й даде ключ за външната врата и да се грижи винаги да има вкуснотии на разположение. Поли никога не чувала за рейв или „Есид Хаус“. Не знаеше за съществуването на Стив Стрейндж, както откри Луана, когато се опита да намери обща тема с Поли, питайки я дали преди е ходила в „Блиц“. Когато Поли си призна, че по-скоро е привърженичка на стария романтизъм, отколкото на новия, Луана изостави всякаква надежда. Все пак с факта, че никога не я питаше какво прави, когато не учи в колежа, втората й майка спечели любовта на Луана и в замяна тя се съгласи да я придружава на кино от време на време, въпреки че и от двете страни трябваше да се правят големи компромиси, когато се стигаше до избора на филм. Луана искаше екшън, колкото повече насилие, толкова по-добре. Поли изгледа „Смъртоносно оръжие 2“, „Рамбо 3“ и „Черен дъжд“ с ръце пред очите си. В случаите, когато позволи на Поли да я замъкне на „Турист по неволя“, „Морис“ на Мърчант Айвъри или на един от онези бавни, разнежени блудкаво-сантиментални френски филми, по време на които втората й майка обичаше да плаче, Луана прекарваше доста време в дамската тоалетна и Поли се молеше да не се друса. После Луана заряза колежа, за да работи за Кловис, и уморена да прави секс в различно легло всяка нощ, изнесе се от къщата и си нае апартамент.

Луана наблюдаваше баща си, който прелистваше бързо страниците на сценария и вдигна ръка, за да възпре Кловис, която напълно се бе отнесла в обмисляне на кастинга за „Господин Неподходящ“. Луана се опита да си представи Поли в леглото с Джони. Доколкото можеше да прецени, Поли бе приела самотния живот с отворени обятия от момента, в който Джони си бе тръгнал. Това бе абсолютно непонятно за Луана и тя не спираше да търси признаци, че втората й майка е на път да се сбръчка и да повехне пред очите й в резултат на такова лишение. Бедната стара Поли! Луана знаеше, че наистина трябва да се обади и да се извини, че не бе дошла онази вечер.

— Обади се на майка си, не забравяй — каза Джони.

— Ще се обадя. Обещавам. Просто съвсем забравих, кълна се, татко. Ще я заведа да гледа някой от онези лигави френски филми, които харесва, от онези, които я карат да подсмърча.

— Всичко кара Поли да подсмърча — каза Джони, усмихвайки се малко тъжно. — Не, имах предвид майка ти. Обади се на Едит.