Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (2)

2.

„Значи Джони си тръгна. Страхливец!“, мислеше си Поли, докато лежеше във ваната. Какъв жалък страхливец беше, да няма смелостта да й каже в очите. Кой въобще е чувал някой да се измъква от собствената си къща посред нощ като крадец? Типично детинско поведение от страна на Джони. Естествено, тя го бе предчувствала. Можеше да направи нещо, но така и не го взе на сериозно. В много отношения не бе взимала и Джони на сериозно. Във всеки случай, колко дълго щеше да издържи сам? Ще се върне.

Поли приключи с обличането. За щастие днес нямаше уговорка за обяд, нито срещи. Нищо, за което да се облича официално, затова избра чифт памучни прилепнали панталони на мънички черни цветя и черна горна дреха без ръкави, достатъчно дълга, за да прикрие подутия й корем, който издаваше снощния гуляй в „Сибо“.

В кухнята тя отвори хладилника и притисна два леденостудени портокала до очите си в продължение на двадесет и пет секунди, преди да ги разреже и изстиска на сок. Каза си, че това стяга кожата под очите и намалява торбичките и, разбира се, бе невероятно успокояващо, след като бе плакала. Защото след обвиненията и уверенията по време на банята, че той ще се върне до края на деня, се появиха сълзите. Каза си, че е от шока, и може би беше така, но откъдето и да го погледнеше, фактът, че Джони бе отишъл толкова далеч, че да се изнесе от къщата, неимоверно я натъжаваше.

Направи си каничка кафе и я понесе към кабинета си на поднос, като внимателно балансираше с една ръка, докато се навеждаше да вземе пощата от антрето. Секретарката й се появяваше едва в единадесет часа, като донасяше пакетите, пристигнали в пощенската кутия на Поли. Поли обичаше този един час на относително спокойствие, когато отваряше пощата и се подготвяше за деня.

Тя работеше в оранжерията, която преди това беше открита тухлена тераса и се намираше в единия край на къщата. Впоследствие тя бе добавила около четири метра остъкляване. Хората, които идваха при нея, влизаха през портата, озоваваха се в средата на градината и по пътечка стигаха до оранжерията. Поли влизаше откъм къщата през съседна на кухнята врата. През лятото подът, покрит с плочки, държеше хладно, а дългите тесни щори, пуснати на различна дължина по стъкления покрив и по прозорците, пазеха от слънцето в редките случаи, когато ставаше прекалено горещо. През зимата беше много топло благодарение на норвежката печка, свързана с кухненската стена с помощта на дебел змиевиден кюнец. Поли хвърляше в нея купища дърва, като често отваряше вратичката и ги мяташе в огъня по време на някоя прекалено дълга среща, когато искаше да се отърве от посетителите си. Гледката на бушуващите пламъци неизменно ги изнервяше, докато седяха на диваните, подредени от Поли в полукръг около печката. Веднъж, когато един от тях се бе заседял особено дълго, пръстите на Поли забарабаниха по ръба на малката дървена масичка.

— Никога не съм я харесвала — подхвърли тя небрежно. — Мислите ли, че ще свърши работа?

И погледна към печката. Пет минути по-късно вече се сбогуваше.

През стъклената врата на оранжерията се излизаше директно в градината и Поли имаше доста смущаващия навик най-внезапно да се втурне навън по средата на досаден разговор по телефона, за да наскубе малко лук или да нагледа марулите, оставяйки на секретарката си, госпожа Флауърс, да поеме слушалката и да обясни на човека отсреща, че Поли ей сега ще се върне и дали не биха могли да почакат секунда, защото я търсят по важна работа на другата линия.

Поли работеше на две маси от училищна столова, които бяха поставени една до друга по дължина и заемаха цяла една страна на оранжерията, от тухления край чак до остъкления, който гледаше към градината. По масите бяха разхвърляни безжични телефони, калкулатори, телбодове, дървени сандъчета за картотекиране, дълги жълти бележници и квадратни прозрачни кутии „Перспекс“, препълнени с химикалки, моливи, кламери и щипки. Там, където двете маси се допираха, винаги имаше ваза с красиво подредени цветя. Няколко стола бяха пръснати около масите, някои от тях бяха на колелца и Поли се придвижваше, въртейки се на тях, като вдигаше телефони и разнасяше наоколо клавиатурата си.

В другия край на оранжерията яркочервени шкафчета бяха строени в редица, прекъсната по средата от празно пространство и подпряна в двата края дървена плоскост. Това беше бюрото на госпожа Флауърс, а празното пространство беше предвидено за нейните болни от артрит колене. Госпожа Флауърс изобщо не се въртеше. Тя определено и не помръдваше. Екранът на компютъра й беше застопорен и тя клечеше пред него, седнала на нещо като дизайнерско молитвено столче, което Поли й бе купила от мебелния магазин. Имаше опора за коленете и постоянно беше леко приведена напред.

— Архитектите ги използват — казваше тя на авторите на Поли, като ги предизвикваше да се изхилят или да отбележат, че тя не е архитект.

Госпожа Флауърс работеше за нея още откакто Поли бе напуснала мястото си в известна компания, за да основе собствена литературна агенция. Бяха й пратили госпожа Флауърс на временна длъжност по времето, когато тя бе решила да напусне.

— О, вземете ме при вас — примоли се госпожа Флауърс.

— Ами с удоволствие, но първо не мога да си го позволя.

— Сигурна съм, че можете. Луси Ричардс ще дойде при вас, и другите също.

— Де да беше така!

— Не, сигурна съм — кимна категорично госпожа Флауърс.

— Откъде сте сигурна? — полюбопитства Поли.

— Един ден разговарях с нея, но трябваше да почакам, за да се обади на някой по другата линия. Тя не закри съвсем слушалката и аз я чух да казва: „В момента говоря с офиса на моята агентка“. А другият човек сигурно е бил в течение и е споменал нещо за твоето напускане, защото чух Луси Ричардс да казва: „Да, знам, и аз чух слуховете, но едно ще ти кажа, ако Поли си тръгне, тръгвам с нея. Е, ако тя ме иска“.

— „Ако тя ме иска.“ Наистина ли каза това?

Първият роман на Луси Ричардс бе продаден в тираж от 15 000 екземпляра с твърди корици, а по-късно бяха отпечатани първите 200 000 копия с меки корици. След първия прочит Поли беше на мнение, че книгата е безвкусица, но бе принудена да признае, че след като я бе прочела на един дъх, значи можеше да се продаде. Разказът беше за дъщерята на министър от кабинета, аристократ, която по време на почивка в Южна Франция се влюбва в скитник по плажовете на Сен Тропе, забременява, ражда детето и в същия ден разбира, че скитникът е бил гей, ХИВ-позитивен и че бебето й е болно от СПИН. Когато баща й доста прибързано отказва да има нещо общо с нея, тя веднага продава историята си на таблоидите, намирайки истинската любов (още веднъж) в обятията на първия журналист, изпратен да я интервюира, който остава до нея, докато детето умира пред очите й. „История за любовта на 90-те“ — крещеше надпис от корицата на мекото издание. Филмовите права бяха продадени на човек, работил някога с Дейвид Пътнам, казваха дори, че Мадона проявявала интерес.

— Направо да им повярваш! — каза госпожа Флауърс, която знаеше това-онова. — Не си мислете, че тя дори я е прочела. По-вероятно е да участва някоя като онази, Шиниъд О’Конър. Искам да кажа, че тя би била най-подходяща за ролята на дъщеря на английски аристократ.

Така или иначе слуховете за Мадона бяха плъзнали в точния момент и това осигури 40 000 долара от американците. Луси Ричардс и няколко други печеливши автори действително бяха последвали Поли след напускането й.

Както и госпожа Флауърс. По онова време тя бе госпожица Флауърс, но Поли не можеше да не забележи, че всеки път, когато новата й секретарка вдигаше телефона, тя винаги казваше: „Госпожа Флауърс, моля“.

— Какво работи господин Флауърс? — запита я Поли една сутрин, в настроение да любопитства.

— Баща ми почина. Беше портиер^[1]. На Ливърпул стрийт — добави тя веднага, за да не си помисли Поли, че е работил като носач на рибния пазар в Билингсгейт или в хотел.

Поли не разпитва повече, но имаше чувството, че не знае цялата история на госпожа Флауърс и зад външността на работлива и изпълнителна жена с типичните за средната възраст ситно накъдрена коса, старомодна чантичка а ла Маргарет Тачър, копринен шал, завързан около врата, и практични ниски кафяви обувки, се спотайваше една по-чувствителна романтична душа, някой, който все още хранеше надежда…

Поли имаше още малко време преди пристигането на госпожа Флауърс. Дали да звънне на десетината приятелки и да им съобщи за случилото се? Тя помисли за миг. Реакциите им бяха ужасно предсказуеми. Първо щяха да изпаднат в истерия. В края на краищата за тях това би било пълна катастрофа. Щяха да се чувстват неудобно от онова, което смятаха, че е унизително за нея. И след точно седем минути щяха да станат неспокойни и нетърпеливи да затворят, за да могат веднага да съобщят новината на други.

„Не, каза си Поли, на никого няма да се обадя. Бракът си е мой и това може би е краят му. Просто ще си седя и ще гледам колко време ще им трябва, за да научат.“

Това не се отнасяше за Джоан.

Поли беше свикнала с Джоан Брок, откакто бяха тринадесетгодишни новобранки в пансиона. Оттогава Джоан все си беше дребничка и мургава с лъскава къса коса, която обрамчваше издълженото й лице, докато Поли имаше едра натура и забавени реакции. Джоан винаги се втурваше нанякъде, а Поли подтичваше и Джоан гледаше да направи така, че в сравнение с нея Поли да изглежда направо непохватна. И все пак, както обикновено пътищата на аутсайдерите се пресичат, Поли и Джоан станаха най-добрите приятелки. Само че Поли всъщност не беше аутсайдер. Тя просто изпитваше съжаление към „еврейчето“, както наричаха Джоан зад гърба й. Никой не беше сигурен дали Джоан наистина бе еврейка, но очевидно баща й беше бежанец, сменил името си. Той бе станал милионер и обичаше сляпо синовете си, но пренебрегваше единствената си дъщеря — факт, който караше Джоан непрестанно да се стреми да спечели вниманието му. От двете Поли бе по-умната, но Джоан бе находчивата и хитрата и живееше, за да прави каквото си иска.

След като завършиха училище — никоя от двете не постъпи в университет — те пристигнаха горе-долу по едно и също време в Лондон, където Джоан се хвърляше на врата на всеки свободен мъж, докато Поли гледаше стеснително отстрани. Джоан бе успяла да си хване добра партия — търговец на антики, завършил колеж в Итън. Ожениха се и бяха вписани в регистъра на Челси — на сватбата имаше изпомачкани кадифени костюми и неизискани шапки, поставени върху цветя в косите, и абсолютно никаква следа от мама и татко. Поли беше шаферка. Естествено, на снимките излезе огромна и тромава, извисявайки се над дребната булка.

Бракът продължи пет години, през които Джоан разбра, че не може да има деца, а бившият колежанин от Итън реши, че иска наследник и се разведе с нея. Но по онова време Джоан се бе добрала до работа във „Вог“ и бе прекалено заета да се издига със зъби и нокти в йерархията на „Конде Нает“ и да бъде елегантна и модерна, за да помни за съществуването на Поли, освен един-два пъти годишно по време на изнервящ „осведомителен“ обяд.

После Джоан бе уволнена от „Конде Нает“, изгонена „Вог“ и изхвърлена в необятното пространство на нещатната журналистика. Оттогава тя телефонираше на Поли поне четири пъти седмично, обикновено рано-рано сутрин. Беше сигурна, че Поли ще бъде до нея, за да я подкрепя, точно както й бе помагала и в училище.

— Прави ли секс? Получи ли чек?

Животът на Джоан в момента се въртеше около това да си намери работа (главната й цел бе да списва рубрика, но очевидно главната цел на редакторите на вестници и списания бе да й отказват), а също и мъж. По едно време заяви, че ще напише романа, който, както заяви на Поли, ще задмине по нецензурност Джули Бърчил. Отказа се след четвъртия параграф.

— Не съвсем. Джони го няма.

— Е, това е страхотно, щом няма да се пречка, защото искам да дойда днес на обяд, вместо утре. Появи се нещо.

Джоан променяше всички планове. Не се съобразяваше с абсолютно никой. Беше от онези хора, за които мисълта, че могат да останат дори половин секунда сами и да си блъскат главата, беше толкова страховита, че всеки ден предприемаше какво ли не и често пъти след това се оказваше невъзможно да го изпълни. Поли бе свикнала и имаше благоразумието да не вписва уговорките с Джоан с химикалка, а държеше молив с гумичка в бележника си с цел експресна промяна на плановете. Нейната доведена дъщеря Луана въобще не одобряваше това и я наричаше Поли Баламата, защото бе прекалено внимателна.

— Не, Джоан, изслушай ме за миг. Няма го. Вече не живее тук. Той…

— Искаш да кажеш, че те е напуснал! Но това е абсолютно и напълно прекрасно. Най-добрата новина. Коя е тя?

— Какво имаш предвид?

— Заради коя те напусна?

— Заради никоя, доколкото знам.

— О, трябва да има жена. Някоя малка повлекана от офиса му, много по-млада от теб. Кога за последен път сте правили секс? Бас държа, че е преди месеци. И така, мога ли да дойда днес на обяд?

— Не мисля, Джоан. Не днес. Имаш ли нещо против?

— Но какво ще правя? Нямам уговорка за обяд днес. Ще се побъркам. Както и да е, искам да чуя всичко за това защо те е напуснал. Той беше един супер неудачник, наричаше се скапан филмов продуцент, но какво въобще е продуцирал? Поли, добре, че се отърва от него. Знаеш това, нали?

Това ли щяха да й казват всички? Колко добре, че се е отървала от него? Поли осъзна, че не това искаше да чуе. Джоан никога не бе харесвала Джони, но това не бе причина да злослови по негов адрес при първия удобен случай.

— Джоан, трябва да вървя. Госпожа Флауърс всеки момент ще дойде.

— Не разбирам защо си взела на работа тази старица, дето я тресе менопаузата. Лошо е за имиджа ти.

— По-скоро ми се струва, че госпожа Флауърс отдавна е преживяла менопаузата. Аз, от друга страна, в не много далечното бъдеще…

— Мъжът ти те напуска и ти веднага обвиняваш менопаузата. Прекалено негативно си настроена, за да разговаряш, скъпа. Като се стегнеш, ми звънни. Не започвай да се самосъжаляваш. Направил ти е услуга. Сега ще ти намерим някой страхотен мъж. Трябва да се махам от този телефон и да си осигуря компания за обяд. Чао.

Поли изпи кафето си, приятно разсеяна от пристигането на госпожа Флауърс, която влезе през вратата откъм градината, носейки пакети с ръкописи. Госпожа Флауърс размаха своя „Дейли Мейл“ към Поли.

— Интересни работи за вашия господин Де Сото в рубриката на Найджъл Демпстър. Нещо за усамотена вечеря между него и „постоянната му придружителка“, онази лейди Уайт, обсъждали новия филм… и виж, онзи Хектор О’Нийл отново е в новините. Скъсал с приятелката си точно докато се снимал в новия си филм. Казва, че за последен път играе Конуей, така че, предполагам, ще трябва да го сменят, както направиха с Шон Конъри в ролята на Джеймс Бонд. Но тогава не е било същото, нали госпожо Де Сото? Погледнете Хектор О’Нийл! Ирландец, нали? Нещо такова. От такъв мъж-мечта ще излезе чудесен съпруг на някое момиче, ако се задоми. Жалко, че вие вече сте намерили своя господин Подходящ, госпожо Де Сото.

На Поли й стана ясно, че няма да се измъкне. Трябваше да каже на госпожа Флауърс, че Джони си е тръгнал. Трябваше да каже на всички. Същата вечер Луана й се обади и Поли бе изненадана от реакцията на доведената си дъщеря:

— Какъв глупак е баща ми!

„Да, твърдо каза на себе си Поли, какъв глупак!“ Всяка сутрин щеше да се събужда с вопъл: „Какъв глупак!“.

Но в действителност нямаше да мисли така.