Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (25)

25.

Когато самолетът на „Еър Франс“ за Ница излетя, Поли се залови да чете вестниците и видя материал за романа на Арома Рос, в който се споменаваше, че супермоделът ще бъде „подпомаган“ от журналистката Зоуи Никълс. Поли бе сключила възможно най-добра сделка за Зоуи, уверявайки се, че ще получи процент от приходите на издателството върху всичко, освен върху филмовите права, които не се контролираха от издателите. Зоуи се бе заловила за работа, така че може би щяха да покажат нещо на Панаира на книгата във Франкфурт. С Поли бяха прекарали една-две доста пиянски вечери, когато Зоуи се бе опитала да опресни знанията по френски на Поли за пътуването й до Лазурния бряг. В края на втората вечер Поли бе доверила на Зоуи с какво нетърпение очаква да прекара малко време с Джони и Зоуи я бе прегърнала и казала, че се надява всичко да приключи добре, но каквото и да се случи, Поли да направи всичко възможно да се забавлява. Поли не можеше да не си помисли как щеше да я смъмри Джоан за това, че е приела поканата на Джони.

Поли посегна към подноса с храна — ролце от шунка, корнишона, триъгълно парче сирене „Камамбер“, пластмасова чаша минерална вода и малка бутилка изстудено червено вино и погледна през илюминатора към облаците, които пробягваха покрай нея. Тя започна да мечтае. Джони ще е почернял. Само да погледнеше слънцето и веднага ставаше черен, а късо подстриганата му коса вече бе почти напълно бяла, така че тенът му придаваше дяволит вид като на морски капитан. Липсваше й нервната му енергичност. Липсваха й дори безкрайните му въпроси „Какво правиш, Пол?“ на всеки пет минути. Поне означаваше, че на него му пука за това какво прави тя, интересуваше го. Само да бе проявил малко повече интерес към агенцията й и да не бе толкова завладян от претенциозния си светски живот. И все пак я бе поканил на почивка. Беше жест и тя бе готова да го приеме. Можеше ли да означава, че иска да се върне при нея? Тя искаше ли той да се върне?

Изведнъж едва можа да удържи радостта си при мисълта, че ще го види отново. Подаде полупразния поднос на минаващата стюардеса и бръкна в чантата си за уокмена. Музиката щеше да отвлече вниманието й до края на полета.

Капитанът обяви, че ще кацнат в Ница след десет минути. Докато се усети, Поли бе слязла от самолета и смъкваше багажа си от конвейера. Замаяна, тя буташе количката към входа за „Пристигащи“, когато гол до кръста мъж с шоколадовокафява кожа и обърната назад бейзболна шапка върху късо подстриганата си коса се опита да я изтръгне от ръцете й. Тя изкрещя силно.

— Боже, Пол, съвземи се!

— Джони! Защо си тук?

— Поли, ще говоря много бавно. Чети по устните ми. Ти пристигна в Ница. На летището си. Дойдох да те посрещна. Става ли?

— Джони, това е чудесно. Просто не те очаквах.

— Но аз казах, че ще дойда да те посрещна.

— Да, знам, но си помислих, че ще пратиш някой колега, а не че ще дойдеш сам.

— Как е тя?

— Кой?

— Зюти. Как е? Липсвам ли й?

Няма „Как си, Пол? Липсвах ли ти, Пол? С нетърпение очаквах да те видя, Пол. Изглеждаш страхотно, Пол“.

— Зюти е добре. Ужасно й липсваш и някъде из багажа ми има един много миризлив кокал, който тя настоя да ти донеса.

— Много смешно. Поли, просто ми дай тази количка и ме последвай към колата. Може би е по-добре да седнеш и ти в количката, ако се чувстваш толкова слаба и аз ще те бутам заедно с чантите.

Тя го последва, гледайки задните му части да се движат в тесните джинси, изопнатите мускули по загорелия му гръб, широките рамене. Прииска й се да изтича зад него и да го прегърне, но не посмя. Беше абсурдно. Не знаеше какви бяха отношенията между тях. Все едно излизаше за пръв път със собствения си съпруг.

Джони бе наел раздрънкано рено и караше като маниак в грешното платно на пътя, докато Поли стискаше очи и отправяше безмълвни молитви.

— Виждаш ли, Пол, жестоко време, синьо небе, да, да, да, да! Отсега нататък нищо друго, освен синьо небе. Светлината е страхотна! Движим се по график. Може би даже с един ден напред. Анри е страшен режисьор, знае точно какво иска. Започнахме чак на втората седмица. Екипът се нуждаеше от време, за да се опознаят взаимно, и разбира се, Анри никога преди не е работил с някой от тях. Нито пък аз, като си помисля. Имаме невероятен главен асистент. Използваме франсета за статисти, за да спестим разходи, и Спайдър, главният, може да говори перфектен френски. Трябва да го видиш как ги мести от място на място, нарежда ги, храни ги, не знам как го прави. По-агресивен е от самите франсета. Хектор е страшен. Появи се по-предната седмица. Всичките негови сцени ги снимаме в един дубъл, естествено. Той струва цяло състояние. Ако го държим тук през цялото време, бюджетът ще стигне до небето. Той ще остане още три седмици. През първата му седмица снимахме сцените, които Джулиан — която играе жената ченге — излиза на първа си среща с него. Нали помниш сценария, Пол?

— Помня книгата, Джони.

— Да, разбира се. Когато Каспар изпраща момичето…

— В книгата няма човек на име Каспар — възрази Поли.

— Не, не, Пол, Каспар Картие е онзи, който играе Франк, ченгето. Той е много популярен. Френски канадец. Франсетата с парите го обожават. Това е първият му международен филм. Ще го направи голяма звезда. Значи, имаме Каспар — той играе ченгето, което подозира, че този женкар, господин Неподходящ, ролята Хектор, може да е серийният убиец, който той издирва и го проследява до Южна Франция и пуска Джулиан — която играе жената ченге, в която се влюбва Франк/Каспар, но той още не й е казал — та той праща Джулиан да съблазни господин Неподходящ и да го примами, нали? Следваш ли ме? Значи снимахме тази невероятна сцена, в която Хектор води Джулиан на среща и Каспар ги следва, и можеш да го видиш как тотално се побърква на края на вечерта, когато Хектор целува Джулиан и на нея наистина й харесва — защото, разбира се, и тя си пада по него — и Каспар седи в колата си на улицата и не може да направи абсолютно нищо. Но най-страхотното, слушаш ли, Пол? Най-страхотното е, че снимахме всички сцени, в които Хектор вози Джулиан на вечеря, на същите места, където Кари Грант и Грейс Кели са участвали в „Да хванеш крадец…“

— Това не беше ли подпомогната прожекция? — Поли се опитваше да не мисли за това, как принцеса Грейс изхвърча от скалите с колата си, докато Джони отново навлезе в другото платно.

— Е, знаеш какво искам да кажа. Хектор води всички тази богати американки на вечеря и ги съблазнява…

— Истински американки? — Поли беше ужасена.

— Не, Пол, за бога, това е филм, забрави ли? Актриси, които играят ролите на богати американки, онези, които той съблазнява и убива после.

Поли се наведе напред нетърпеливо, тъй като бяха пристигнали пред хотел „Кап“.

— Страхотен хотел, Пол. Бил Козби е отседнал тук. Това е булевард „Джей Еф Кей“ и Джон Кенеди е отсядал тук с Джаки. Страхотно място за филмовия фестивал в Кан, много по-луксозен от „Карлтън“. Известните имена нямат край тук: Хемингуей, Джордж Бърнард Шоу, Съмърсет Моъм, Чаплин, Дъглас Феърбанкс, Рита Хейуърт, Орсън Уелс — едно време, разбира Скот Фицджералд е използвал това място за основа на книгата си…

— „Нежна е нощта“ — промърмори Поли.

— Точно така. После тук идват хора като Де Ниро, Мадона, Сталоун, Шварценегер, Том Круз. Всички са били тук. Точното място, Пол.

Той хвърли поглед към нея, за да види дали е впечатлена. Поли се усмихна. Същият стар Джони. Поразен от известните имена, с които се свързва мястото, и напълно незабелязващ вълшебството, заобикалящо елегантната мраморна сграда, боядисана в кремаво с нейните бледосини капаци по прозорците, построена преди почти сто и петдесет години сред просторни прекрасни градини с изглед към залива Жуан.

Докато Поли изкачваше широките каменни стъпала, правейки нервни опити да изпъне измачканото ленено сако и панталоните, с които бе пътувала, не можеше да не се почувства малко като кинозвезда. Хладината на мраморното фоайе — с неговия под на черни ромбове върху бяло и със стълбата, извиваща се около малкия дървен асансьор — беше блажена. Поли потъна в едно от големите бели канапета и погледна навън към палмите и широкото авеню, което водеше от хотела към морето и към известния ресторант и плажен клуб „Еден Рок“.

— Хайде, Пол. Регистрирай се, преди да излезем.

— Да излезем? — Поли бе очаквала с нетърпение да се качи в стаята си, да си вземе душ и да се преоблече.

— Да, ще те водя на вечеря на едно малко местенце на „Жуан де Нин“.

— Ами багажа ми? Не мога ли поне…

— О, не се тревожи, Пол. Ще им кажа да го качат в стаята.

Поли взе решение, че като за начало е добре да се съгласява с Джони. Фактът, че дори бе помислил да вечеря с нея, да оставим настрана организирането, беше добър знак. Докато се регистрираше, тя попита с желание:

— Може би ще пийнем на терасата, преди да излезем?

— Луда ли си, Пол? Там взимат петнадесет лири за едно скапано кампари и сода.

— Ами тогава защо си отседнал на това място, щом не можеш да си го позволиш?

— Защото не плащам аз, ясно? Франсетата, които дават половината пари, се изръсиха за мен, Анри, Джулиан и Каспар.

— Ами Хектор?

За пръв път Джони се намръщи.

— Хектор настоя да наеме за себе си вила. Нагоре по булевард „Кап“. Шибани звезди! Хвана ме натясно. Не можеш с тях, не можеш и без тях. Филмът се уреди заради участието на Хектор, така че ще трябва да изтърпя последствията. Но питам те, какво му е на хотел „Кап“? Хектор, човече, казах му, щом е достатъчно добър за Том Круз, със сигурност е достатъчно добър и за теб. Трябваше да видиш как ме погледна. Както и да е, проклетникът има два почивни дни, така че за момента ми се махна от главата.

Докато пътуваха към Жуан, Поли се чудеше дали ще й говори за филмовия бизнес цялата вечер, но както й бе напомнено съвсем скоро, едно от нещата, заради които се бе влюбила в Джони още в началото, бе способността му постоянно да я изненадва.

Той я заведе на такова място, каквото тя обожаваше: невероятно малко бистро в тясна уличка към морето, където можеха да седнат отвън на масичка с карирана покривка и свещ по средата. Поли познаваше Южна Франция. Прудънс Атуел бе настоявала бащата на Поли да им позволява да избягат от ветровете на Норфолк поне за един месец всяка година и те непременно идваха на Лазурния бряг. Бяха наемали вили, обикновено собственост на приятели, и вечер често бяха сядали да хапнат на подобни места.

Джони поръча ликьор за Поли и скоч за себе си.

— Пол, наистина се радвам, че дойде! О, не, гледай, пак започна да рониш сълзи. Господи, твоите слъзни канали трябва да са най-претоварените на света. Вероятно ще почнат да искат заплащане за извънредна работа. О, не ми обръщай внимание, не спирам да мисля като продуцент. Хайде, дай си лапата…

Той се пресегна през масата и хвана ръката й, потупвайки я утешително. Поли започна да се киска и сълзите й преминаха в неясно гъргорене. Винаги им казваше лапи. Винаги се бе обръщал към нея като към куче. Понякога тя се чудеше дали в ума му не е равностойна със Зюти, но не можеше да отрече, че това й харесваше. „Мъжете, разсъждаваше тя, често са по-любвеобилни към кучетата, отколкото към жените.“

— Изплюй камъчето — нареди Джони, — разкажи ми всичко. Уморена и емоционално разстроена ли си или нещо действително не е наред? Добре ли си? Агенцията върви ли?

Поли беше смаяна. Да не би Джони да е посещавал вечерни уроци, за да се научи как да бъде нов човек?

— Доста добре — отвърна тя. — Всичките ми редовни клиенти вървят добре и имам двама-трима нови автори, които изглеждат обещаващи.

— Лорънс напредва ли с новата си книга?

— О, боже, напълно забравих да му се обадя, преди да тръгна. Не знам какво ми става. Дори и на Джоан не се обадих.

— Е, това е разбираемо. Изпечена стара чанта, не знам защо въобще поддържаш връзка с нея. Буквално можеш да видиш как си точи ноктите, когато зърне някой, когото има изгледи да изчука. Тя е бедствена зона, Пол, ще видиш. Знаеш ли, тя ми звънна и направо ме прати по дяволите.

— Кога?

— След като те напуснах. Нарече ме с всякакви имена. Каза, че и без това никога не съм те заслужавал. Ти така ли мислеше, Пол?

— Не, разбира се, че не.

— Но предполагам, че и ти си била доста разгневена. Така и не сме разговаряли за това.

Той обърна глава. Правеше се, че гледа надолу по улицата към водата, но тя знаеше, че с ъгълчето на окото си наблюдава каква ще е реакцията й. Моментът беше доста напрегнат. Мъжът ти те напуска и много месеци по-късно небрежно отбелязва: „Така и не сме разговаряли за това“.

— Не бях особено разгневена. Съжалявам, че те разочаровам, Джони. Предполагам, че го очаквах. Ти и Хуанита…

— Аз и Хуанита? Какво за мен и Хуанита?

— Тя имаше такова влияние над теб.

— О, помислих, че искаш да кажеш, че сме имали връзка.

— Е, имахте ли?

— О, не ставай смешна! Тя ми беше бизнес партньор. Трябваше да прекарваме много време заедно. Както и да е, щом дори не си била разгневена, когато си тръгнах, какво значение има какво сме правили с нея?

— Казах, че не бях особено разгневена или изненадана. Това не означава, че не бях разстроена. Помня, че се питах дали всъщност някога си ме обичал. Ти си имаше ясно очертан маршрут за посоката на твоя живот още от самото начало. Бог ми е свидетел, че майка ти дори ме предупреди за това. „Поддържай темпото му — каза ми тя — не му позволявай прекалено да избързва или ще избяга.“ Това, което не разбирам, е защо според теб аз бях подходящият човек, който да бъде до теб.

— Виж — каза Джони, гледайки я гневно над карираната покривка — винаги съм бил честен с теб. По време на медения ни месец, ако си спомняш, казах, че искам да продуцирам филми и искам да си до мен. Не знаех, че имаш тези безумни планове да правиш собствена агенция.

— По онова време нямах никакви планове. Просто се случи и няма нищо безумно в това. Агенцията ми в момента е една от най-добрите в Лондон и…

— Да, знам това, Пол. Имаш доста добра репутация. Направи това, което искаше, и успя. Не че съм искал да те спирам. Спри да ме изкарваш лош.

— Джони, някога не ти ли е хрумвало, че докато искаше да съм до теб, докато се бореше да уредиш филма, може би аз също исках ти да си до мен, докато аз се борех да уредя агенцията си? Подкрепата е истинска, когато се движи в двете посоки.

— Е, какво трябваше да направя? Да хукна към офиса си, после до Париж на среща за намиране на пари, а после да хукна към къщи, за да седна до теб, докато ти продаваш нечий първи роман в стил магически реализъм на проклетия Джонатан Кейн? Искала си да бъда едновременно на деветдесет и две места?

— Не, Джони. Просто исках повече да се задържаш вечер вкъщи, за да изравняваме темпото, да говорим за това какво правим и двамата.

— Но аз постоянно ти се обаждах и те молех да дойдеш на вечеря, постоянно те молех да дойдеш и да се запознаеш с всичките ми приятели, с хората, с които работех. Исках да бъдем двойка в по-голяма степен, исках хората да се запознават с теб и да ни канят на разни места заедно. Ти беше тази, която винаги искаше да си стоиш вкъщи.

— Там е работата. Стоях си вкъщи, защото винаги беше едностранчиво. Все трябваше аз да излизам и да се срещам с приятелите ти. Никога не ставаше въпрос ти да дойдеш и да се срещнеш с моите автори или моите приятели.

— Като сладката и чаровна Джоан Брок? Добре, добре, това го зачеркни, Пол, беше удар под кръста.

— Исках да сме заедно, Джони. Не през цялото време, но от време на време. Заедно, сами, и единственото време, когато това се случваше, бе прекалено късно нощем, когато ти бе прекалено уморен, за да правиш каквото и да е, ако ще си говорим за неща под кръста. Но не че имах нещо против това, Джони. Само ако се бе прибирал вкъщи, да легнеш до мен и да поговориш с мен, както преди, за нас, дори само за теб и твоите проблеми, щях да слушам. Но когато се изнесе, възможността за това също си отиде, колкото и да бях готова да опитам. Ти отрече съществуването на обичта и споделените изживявания, които бяхме имали в миналото. Тогава започнах да се питам дали някога си ме обичал. Разбираемо е. Не разбираш ли?

Тя очакваше, че Джони незабавно ще започне тирада в своя защита. За пръв път изразяваше толкова продължително и на глас мислите си относно отношенията им. Обикновено той я прекъсваше, налагайки й своето ограничено виждане, но за пореден път той я изненада.

— Права си, Пол — каза тихо. — Всичко разруших. Сигурно няма да ми повярваш, но наистина мисля за това понякога. Помня какво преживяхме заедно. Но грешиш, когато казваш, че никога не съм те обичал. Обичах те. Истинската теб. Но никога не взех предвид това, че може би не искаш живота, който аз искам. Имах нужда от теб в онези ранни дни, когато започвах. Имах нужда от теб повече, отколкото ти от мен. Аз се нуждая от подкрепа. Не мога да функционирам сам. Предполагам, че не съм достатъчно силен. Може да си искала подкрепата ми, но всъщност не си се нуждаела от нея. В това е разликата. Ти беше съвсем способна да се справиш и сама. Ако наистина искаш да знаеш, мисля, че си тръгнах, защото имах нужда да се опра на теб, но ти не беше подготвена да ме подкрепяш по двадесет и четири часа на ден и аз знаех, че никога няма да бъдеш, така че се махнах. Майка ми е била права. Прекалено бързо се движех. Винаги е било така. Никога не изчаквам другите. Никога не съм гледал на теб като на човек, при когото мога да се прибера и на когото мога да разчитам вкъщи. Просто винаги забелязвах, че ти си противничката на купоните, която все си седи у дома.

— А ти нямаш нужда от това?

Джони я погледна и Поли беше съкрушена от тъгата в кафявите му очи.

— Истината, Пол, е, че нямам представа от какво имам нужда вече. Помня онази Поли, за която се ожених. Обичах я и ако все още си нея, значи все още те обичам. Но ще е прекалено да очаквам ти да ме обичаш все още.

Още един екстремен момент. Тя усещаше напрежението в него, докато очакваше отговора й.

— Джони, има толкова много неща, заради които те обичам, които никога няма да бъдат засенчени от промените в теб. Оказахме се много различни един от друг, хора, които се правеха, че не знаят значението на думата компромис. Може би е било писано да се разделим, но има част от теб, която винаги ще обичам, независимо от всичко. Знаеш това.

— Да — каза той, изправи се и застана зад нея, погалвайки я по врата. — Хайде, да се връщаме в хотела. Сигурно си доста уморена.

Някак бяха поръчали храна и я бяха изяли. По някое време Джони бе поръчал бутилка розе и бяха изпили и него. Той уреди сметката, докато придържаше Поли близо до себе си, сякаш се страхуваше, че може да му избяга и веднага щом влязоха в колата, той сложи главата й да легне в скута му, както бе направил, когато се връщаха от Сиена по време на медения им месец. Когато завиха по булевард „Джей Еф Кей“ и минаха през портите на хотела, Джони я побутна по косата.

— По-добре да се изправяш. Това не е точно от онези хотели, където гостите пристигат, докато им духат.

Поли седна прилично и се изчерви, когато портиерът й отвори вратата на колата. Джони я грабна за ръката и те изтичаха по стълбите към мраморното фоайе и нагоре по витата стълба. Той не светна лампите в стаята, нито провери съобщенията си, а просто я хвърли на леглото.

— Не мърдай! — заповяда.

— Къде ми е кокалът? — изсмя се Поли, заравяйки се в леглото. Тя гледаше, докато той се събличаше, и откри, че не можеше да се въздържи да не слезе от леглото, за да погали неговия малък, гол задник, съвсем бял на фона на почернялото му тяло. Застанала зад него, тя протегна ръка, за да докосне еректиралия му пенис. Той се обърна и се притисна към ленените й панталони, свали ципа им, погали я и плъзна пръстите си в нея. Стояха заедно на лунната светлина и се възбуждаха взаимно, езиците им се редуваха да изследват устата на другия, ръката й се движеше нагоре-надолу по пениса му, увеличавайки напрежението, докато той не изпъшка, а тя се изви под пръста му, галещ клитора й.

Свършиха почти едновременно, но не съвсем, първо Джони, секунда-две след него и Поли, и той я върна на леглото, където легнаха един до друг, леко задъхани.

Изминаха една-две минути, преди да осъзнае, че той спи. Беше си оставила сакото в колата. Измъкна се тихо от ленените панталони, разкопча копчетата на блузата и махна сутиена си. Нежно повдигна спящата глава на Джони на голите си гърди и го обви с ръце, преди и тя да заспи.

 

 

Първата й мисъл, когато се събуди, беше: пак сме заедно.

Но Джони бе успял да се измъкне, без да я събуди и бе отишъл на снимачната площадка. На бележка на възглавницата пишеше просто: „Ще се видим довечера“.

Поли стана, препъвайки се от леглото и се запъти към банята, за да наплиска лицето си, разпознавайки със замъглени очи нещата на Джони, пръснати по мивката. Огледа се и не видя и следа от багажа си. Звънна на рецепцията и помоли да го качат горе.

— В коя стая сте, госпожо? — попита носачът, сякаш не знаеше. Да не би да усещаше следа от сарказъм в гласа му?

— Стая 502. Стаята на господин Де Сото.

— Ами разбирате ли, госпожо, господин Де Сото ни инструктира да занесем чантите в стаята на госпожица Атуел — 602, на горния етаж.

Господин Де Сото и госпожица Атуел. Две отделни стаи.

— Ще сляза да взема ключа — тросна се Поли и едва се удържа да не тръшне слушалката.

 

 

Гледката от ъгловата й стая към залива бе поразяваща. Точно над тази на Джони, стаята й бе идентична, с изключение на това, че нямаше тераса и вместо раирани пердета и обикновени бели покривала за креслата, тя имаше розово-зелена пъстра дамаска, без която спокойно можеше да мине. Подредените в средата на малката масичка цветя се оказаха от управата. За части от секундата тя се бе почудила дали не са от Джони.

Когато свърши с разопаковането, Поли вече бе убедена, Джони й бе запазил отделна стая, защото е бил толкова несигурен за реакцията й към него, колкото и тя за неговата. Вечерта вероятно щеше отново да събира багажа си, за да го пренесе долу, в стаята на Джони.

Тя отиде да се поразходи сред боровете покрай тенис кортовете. Малки бели спортни колички с надпис „Еден Рок“ на тях профучаваха покрай нея. Влизането в „Еден Рок“ бе включено в цената на стаята — значи трябва да е 4000 франка на нощ, помисли си Поли — и реши да прекара деня там, на басейна и на терасата, построена в скалите, надвиснали над морето. Тя весело си поръча „Негрони“, надявайки се, че струва поне двадесет лири, и го прати на сметката на стаята на Джони. После се зае да получава тен. Имаше късмет. Кожата й покафеняваше само след няколко часа на слънце.

Тя се върна в стаята си към 5:30 и се обади в офиса. Госпожа Флауърс докладва, че няма проблеми. За щастие не спомена за романа си. Поли се накисна във вана с „Флорис“, питайки се къде ли ще я заведе Джони за вечеря. Облече убийствено тясна рокля от черна коприна, която имаше стратегически поставени дипли на стомаха. Ровейки из кутийката си с бижута, тя откри малките черни обеци, които той й бе подарил на втората им среща, когато я бе накарал да си пробие ушите. Щеше ли да си ги спомни? После си направи свободен кок ниско на тила и прикрепи от двете страни на главата си гребенчета от полирана черупка на костенурка. Лицето й вече започваше да потъмнява и бялото около светлокафявите й очи изпъкваше, правейки ги да изглеждат по-големи. Сложи лек пласт кафяви сенки и тясна линия прах за почерняне на клепачите, за да изглеждат по-плътни. Накрая направи две минавания със спирала, сложи малко бледа пудра на носа си и леко червило „Нощна роза“ на „Ланком“ на устните си, силно попито. Крайният резултат бе свежият, естествен вид, който знаеше, че Джони винаги бе харесвал.

Накрая взе парфюма си „Дюн“ на „Кристиан Диор“ и обилно се напръска. Беше готова. А сега, какво трябваше да прави? Тя се обади в стаята на Джони. Никакъв отговор. Е, беше само 7:00. Може все още да не са свършили снимките. Наистина трябваше да изчака да се чуят, преди да се приготви, но искаше да изчака, изглеждайки възможно най-добре.

В 8:30 все още седеше там, привършвайки броя „Венити Феър“, който обикновено се въргаляше из къщата в продължение на месец, преди да има време да го прочете. Тя звънна в стаята му отново. Звънна и на рецепцията и помоли да му предат да й се обади, когато се появи, но й казаха, че той вече се връщал, качвал се е до стаята си и отново е слязъл.

„Разбира се, помисли си Поли, той ме чака долу в бара.“ Тя почти изтича по стълбите като момиченце, представяйки си как той я чака във фоайето, облегнат на перилата, поглеждайки към нея, казвайки нещо от рода на: „Ей, Пол, какво те забави толкова?“.

Не го виждаше никъде. Не можеше да се върне в стаята си, а и не искаше да седи сама в бара, затова излезе да се разходи надолу по булеварда към „Еден Рок“.

„Ще вляза и ще си поръчам още едно «Негрони» и ще го пиша на сметката на неговата стая, помисли си тя, чувствайки се лоша. Това ще го научи да не закъснява.“

Той седеше на маса на терасата. Беше с гръб към нея и бе прегърнал този, с когото пиеше. Не, беше повече от пийване. На масата пред тях имаше чинии с храна. Джони бе започнал да вечеря и докато се приближаваше, Поли видя, че бе в компанията на Хуанита Уайт.

Поли се канеше да извика, но името му заседна на гърлото й. Гняв, разочарование и дълбока болка се превърнаха в твърда буца и тя почувства сълзите да се надигат във внимателно гримираните й очи. Черното по клепачите и спиралата започнаха да се стичат по лицето й. Когато се обърна и се затича към градината, тя чу гласа на Джони в главата си, както много пъти преди: „Отново рониш сълзи, а, Пол?“, и тогава две протегнати ръце я спряха и тя се остави да припадне на широки гърди в бяла фланелка.

Джони я бе видял, Джони я бе последвал. Тя го изчака да погали косата й, както правеше винаги, когато я утешаваше, и тъй като той не го направи, тя вдигна очи към…

— Хектор!

Лицето му бе жестоко, язвително и съкрушително красиво.

— Точно така. Срещали ли сме се? Спрях те, защото ми изглеждаше отчаяна, но не те ли познавам отнякъде?

„Да, само че тогава нямах течащ по лицето си грим, помисли си Поли. Сигурно представлявам страховита гледка.“ Тя си спомни тихия му глас, който бе прошепнал в ухото й: „Ако някога ми се удаде възможност да те целуна, ще направя всичко възможно да не я пропусна“.

— Да, на последната премиера на Конуей.

— О, да — каза той, въпреки че явно все още не можеше си спомни подробности.

— Бях там със съпруга си, Джони — твоят продуцент. Джони де Сото. Аз съм Поли де Сото. Поли Атуел. — О, боже, защо ломотеше така?

— Разбира се. Чух, че ще идваш. А сега, добре ли си? Да не ти е лошо?

— Не, искам да кажа, не точно. Току-що преживях малък шок. Изведнъж се почувствах малко странно.

— От жегата е. Тя може да въздейства така. Може би е добре да дойдеш и да седнеш в „Еден Рок“ за секунда.

— Не!

Хектор се усмихна. Въпреки объркването си, Поли усещаше, че неудобството й го забавлява и че той знае причината за него.

— Ами, мога ли да те придружа обратно до хотела? Отседнала си в хотел, нали? — Тя кимна. — С Джони ще вечеряте ли там тази вечер?

— Не. Джони има уговорка за вечеря с Хуанита Уайт.

— А, да. Хуанита долетя днес, за да види как върви малката й инвестиция.

— Малката й инвестиция?

— Нашият филм. „Господин Неподходящ“. Вложила е доста от парите на Горди Уайт в него. Джони постъпи хитро, като се сети за нея.

„Щом е знаел, че ще идва, защо ме покани по същото време“, запита се Поли.

— Слушай — каза Хектор, като я пусна и леко сложи ръка на кръста й, за да я изпроводи по булеварда към хотела, — защо да не те закарам до моята вила? Готвачът ми може да ни приготви нещичко.

— О, не, не бих могла. — Отговорът й бе спонтанен и типично по английски, резервиран. Точно обратното на онова, което тя наистина искаше, и той го знаеше.

— Да, би могла. Би ли искала да се качиш до стаята си, преди да тръгнем? Колата ми е отпред.

„И оправи по някакъв начин тази мацаница по лицето си!“ Поли се вмъкна в стаята си и хукна към банята. Щеше да й отнеме поне двадесет минути да се гримира отново както трябва. Не можеше да го кара да чака толкова дълго. Тя почисти грима си, наплиска потъмнялото си лице със студена вода и го остави така.

Той я чакаше на края на стълбите точно там, където по-рано вечерта се бе надявала да намери Джони.

— Изглеждаш прекрасно без грим — каза той, взимайки ръката й. — Нямаш нужда от него, а косата ти е чудесна. Толкова здрава, толкова блестяща — и с едно бързо движение той махна гребенчетата и развали кока, оставяйки косата й да се разпилее по раменете. — Така е по-добре. Обичам косите. — Той се наведе и подуши косата й бързо. — Обичам мириса на прясно измита коса. Хайде, да вървим.

Беше наел мерцедес със сгъваем покрив и седнала до него, докато той караше бавно по булевард „Кап“ към Антиб, Поли се чудеше дали някога пак ще се почувства толкова бляскава, возейки се в открита кола до кинозвезда в сладкия, ухаещ на въздух на Лазурния бряг.