Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (23)

23.

— Господи, изглеждате поразително — коментира госпожа Флауърс, поглеждайки Поли с възхищение, когато тя се върна в оранжерията, освежена от ваната и облечена за излизане. — Човекът трябва да е наистина специален. Непознат ли е? — попита тя предпазливо.

Поли бе звъннала на Граниа Хендерсън, нейната клиентка от „Милс и Бун“, за да я пита за Мейбъл Луси Флауърс. Граниа се чувстваше много виновна.

— Разбира се, че знаех коя е и знаех, че ще разбереш рано или късно, но тя ме накара да се закълна, че няма да говоря за това. Според мен си мислеше, че е в безопасност. В края на краищата съм единственият ти автор от „Милс и Бун“ и въпреки че се правиш на спец по популярната литература, никога не идваш на обедите на Асоциацията на писателите на романтична проза. Ако беше дошла, щеше да видиш госпожа Флауърс да се крие в ъгъла.

— Ами тя винаги казва, че ще отиде като мой представител. Сега знам защо. Тя е там като автор. О, Граниа, каква бъркотия! Защо според теб е издала всичко на Зоуи Никълс? Сигурно е знаела, че Зоуи ще го спомене пред мен. Смяташ ли, че трябва да подхвана темата пред нея?

— Поли, ще проявя ужасна недискретност, но не ми се нахвърляй, когато чуеш какво имам да ти кажа. Госпожа Флауърс ми показа една сага, която пише, и тя е просто ужасна. Тя и представа си няма. Не се разстройвай, че не ти е показала ръкописа. Тя много се страхува каква ще бъде реакцията ти. Отпратих я с предложението да поработи още върху книгата, преди да ти я покаже. Не мисля, че за момента трябва да казваш нещо. Нали не искаш да изгубиш една добра секретарка?

Госпожа Флауърс имаше основание да пита дали не излиза на среща със специален човек. Поли знаеше, че изглежда добре в сивата копринена горна част, дълга черна жилетка от плетена коприна, която прилепваше съблазнително към бедрата й, но скриваше изпъкналите им части, и черните италиански панталони с малка цепка точно над глезена. Петсантиметровите токчета на чехлите й подчертаваха съвършено краката й. Цялостният ефект бе шик, но по непретенциозен начин. Защо се бе докарала така? Щеше просто да вечеря с Джони в новия му апартамент. От гордост ли? Искаше Джони да види, че изглежда добре с или без него. Или всъщност искаше Джони отново да я забележи?

Докато караше към „Мейфеър“, тя се питаше защо ли Джони иска да я види. Думите „щастлив край“ проблеснаха в съзнанието й, но тя ги отпрати веднага, проклинайки госпожа Флауърс, Джони се бе обадил в началото на седмицата.

— Пол? Как си? Какво ще кажеш да хапнем в новия ми апартамент? Много искам да го видиш. Аз ще сготвя. Ще бъдеш поразена.

Поли пристигна и откри, че той живее в септично чист апартамент на първия етаж над магазин на Маунт стрийт. Мястото на Джони не беше в „Мейфеър“. Колкото и да си мислеше, че е придобил лустро, той грешеше, в „Мейфеър“ неговата груба енергичност изпъкваше още повече. Апартаментът бе като в хотелите. Сякаш Джони го бе наел за една нощ, а не за следващите три години или за колкото там възнамеряваше. Поли се хвана, че гледа в пепелниците, за да види дали на кибритените клечки е изписано името му. Тя натисна чисто новата дървена ламперия, за да провери дали няма да разкрие минибарче. Никога не бе й хрумвало, че на тези, които рисуват обикновено ужасните картини, висящи по стените на хотелските стаи, им се плаща, за да го направят, докато не прочете романа „Джерико“ на Дърк Богарт, където героят се занимаваше точно с това. Гледайки пъстрата колекция по стените на Джони, тя реши, че са от евтина разпродажба на несъществуващ вече хотел.

При влизането й в апартамента я бе посрещнала най-необикновената гледка. Джони подреждаше цветя, подскачаше наоколо, обут в джинси и кецове, опитвайки се пъхне отделни стъбълца във висока правоъгълна стъклена ваза, която стоеше на масата в антрето. Резултатът бе абсолютно аматьорски. Счупени лилии и стъпкана зеленина лежаха на пода в локва вода. Поли внимателно го избута настрани и се залови отначало. Бе необичайно трогната, когато го видя да се опитва да направи подобно нещо.

— Имам си прислужница — обясни той — и тя поръчва веднъж седмично цветя, за да се оживи проклетото място, а после ме оставя сам да се оправям с тях.

— Е, радвам се, че има кой да се грижи за теб.

— Да. Аз също. Ивана.

— Ивана?

— Това не е истинското й име. То въобще не може да се произнесе. Чехкиня е, затова й казвам Ивана.

— Тя има ли нещо против?

— Не съм я питал. Тя ми готви вечеря и я оставя в хладилника. Ела и погледни, Пол. Едно и също всеки ден. Две свински пържоли и варени картофи. Никога не ги докосвам. — Той отвори хладилника в кухнята, покрита с фаянсови плочки и хром, и посочи редица от чинии „Пайрекс“ за готвене на фурна. — Виждаш ли: понеделник, вторник, сряда…

— Това ли ще вечеряме?

— Разбира се, че не. Аз готвя, нали ти обясних — каза гордо той.

— Но това е такова разхищение! Не можеш ли да й кажеш да не ги приготвя?

— О, всичко влиза в употреба, ще видиш. Освен това, харесва ми идеята, че някой се грижи за мен.

Поли се въздържа да го упрекне, че дори не я бе целунал за добре дошла, нито бе казал колко добре изглежда и че ако искаше някой да го съжали, бе сбъркал адреса. Все пак странно, по-точно така се почувства тя. Страшно й се искаше да отиде вкъщи, за да донесе цял хладилник с питателна домашно приготвена храна за него. Но не можа да не направи коментар относно интериора.

— Какво му е? — Джони веднага застана нащрек. — Не обвинявай мен. Хуанита се разправяше с всичко. Намери мястото, подреди го, нае Ивана и готово. Аз само трябваше да се нанеса — и ето ме. А сега, храната! Върви седни и се отпусни с питието си, докато аз намеря едно малко нещо в кухнята.

„Малкото нещо“ се оказа пиле по киевски от „Маркс Спенсър“, последвано от сладолед „Де Сото“.

— Знаеш ли „Маркс и Спенсър“, Поли? Страхотна храна!

Поли се усмихна. Довери се на Джони и той ще купи супер скъпа храна за микровълнова. Наистина беше много мила мисълта как се мотае из „Маркс и Спенсър“, а после се клати с храната към къщи, за да яде сьомга en crouste^[1] или рибен пай всяка вечер, преди да се свие пред телевизора с безкрайни кофи от семейния gelati. Тя се запита какво ли щеше да каже майка му, ако знаеше, че я кара на замразени ястия.

Тя си наля чаша вино и започна небрежно да прелиства „Хелоу!“. Спря на огромна статия за Хуанита Уайт и опули очи. Добре беше, че Джони все още не бе я нагостил, иначе сигурно щеше да повърне.

„Пет години след трагичната смърт на сър Гордън Уайт неговата прекрасна съпруга ни кани в чудесния си дом… и ни разказва как постепенно започва отново да се радва на живота.“

Поли разгледа пастелния декор в къщата на Хуанита в Челси и веднага забеляза влиянието на посредствения й вкус в апартамента на Джони. Последните няколко страници показваха Хуанита в Париж, застанала под Триумфалната арка, пред „Шанел“, на улица „Риволи“, на брега на Сена и за ужас на Поли, на вечеря с Джони, описан като „нов приятел, върнал блясъка в очите на лейди Уайт“. Не може да се каже нов приятел, помисли си Поли, освен това е по-вероятно новият блясък да е дошъл от нова пластична операция.

Под снимката пишеше: „Джони де Сото, копродуцент с лейди Уайт на предстоящия филм «Господин Неподходящ», в главната роля Хектор «Конуей» О’Нийл. Господин Де Сото е с постоянно присъствие в календара на лейди Уайт още от момента, в който предложи любезната си състрадателна подкрепа по времето на смъртта на нейния съпруг“.

— Глупости — промърмори Поли.

— Какво е това, Пол? Сега само ще трябва да нахраня Зюти, а после ще хапнем и ние. Зюти! Къде се криеш? Ам-ам!

Чу се бясно дращене под едно от канапетата и Зюти се изстреля навън, торнадо от червено-бяла козина, търчейки по паркета с разперени лапи във всички посоки, отчаяно нетърпелива да стигне до храната си. Поли дори не бе разбрала, че е там.

— Кажи здравей на Пол — каза строго Джони, държейки пластмасовата й купа високо във въздуха. — В края на краищата, ще трябва да се държиш много добре с нея, нали?

— И защо ще трябва да се държи много добре с мен? Джони, за бога, дай си й вечерята. Ще се убие.

Зюти подскачаше наоколо на задните си лапи, правеше пируети, скачаше във въздуха, губеше равновесие при приземяването и падаше.

— Заповядай тогава. Виждаш ли, Пол, Зюти яде пържолите и картофите на Ивана. Не отиват на вятъра. Ти харесваш Зюти, нали?

— Да, предполагам.

— Ами това е страхотно, защото тя наистина те харесва.

— И как тогава не издаде и звук, когато пристигнах? — Поли ли почваше да подушва нещо много подозрително.

— Изглеждаш страхотно тази вечер, Пол.

— Джони! — предупреди Поли. Защо не й го каза, когато влезе.

— Добре, добре. Ще ти кажа за какво става дума. Започваме да снимаме във Франция след около три седмици.

— Знам.

— Ами, не мога да взема Зюти.

— О, господи, Джони!

— Тя наистина те обожава.

— Глупости! Тя обожава всеки, който я храни, както всяко друго куче. Колко дълго ще отсъстваш?

— Около месец, може би една-две седмици отгоре.

— Защо не може Луана да се грижи за нея?

— Луана? Луана не знае как да се грижи за куче.

— Но знае да се грижи за актьори, нали?

— О, разбирам. Каква е разликата? Ха-ха! Впрочем, напоследък виждала ли си я? Изглежда страхотно.

— Ами кажи й го и може би ще се съгласи да се грижи за Зюти.

— О, млъквай, Пол. Сериозно. Отскочих до офиса и моето сладко момиченце беше там.

— За бога, не я наричай така. Тя мрази това обръщение. Значи онзи другият проблем е затихнал?

— Какъв друг проблем?

— Вечната нимфа на Централен Лондон?

— Не съм чувал повече за него.

— Защото, нали разбираш, мисля, че тя си има някой.

— Наистина ли? Кой?

— Не знам, но тя непрекъснато намеква, че се среща с някого. Джони, какво е това?

— Салата. Мислех, че я харесваш. Ти само с това се хранеше, когато живеехме заедно.

— Първо трябва да я извадиш от опаковката. Всъщност ти въобще не трябва да купуваш опакована. Трябва да купиш марули и цикория, да ги измиеш и нарежеш и да ги сервираш добре подправени.

— Без майтап? Е, ще отворя пакета и ще ги нарежа, ако ти направиш подправката. И какво каза тя за този човек?

— Нищо конкретно. Всъщност май го пази в тайна, но я видях онзи ден и тя ми показа подаръка, който му е купила. Джони, беше златен автоматичен молив. Не беше от евтините. Явно доста се бе измъчила, докато го избере, и искаше моето одобрение. Моето предположение е, че той трябва да е доста по-възрастен, иначе защо ще иска мнението ми и защо ще взима златен молив, а не последния диск на Ар Енд Ем? Другото, което ме заинтригува, бе, че когато я попитах дали той има рожден ден, тя каза, о, не, просто си е изгубил стария и тя иска да му подари друг.

— Звучи сериозно. Предполагаш ли, че ще го видим скоро?

На Поли й стана приятно, че говори в множествено число. Звучеше, сякаш все още бяха двойка. Носът на Зюти се притисна в скута й.

— Виждаш ли, обожава те.

— Джони, тя иска остатъка от пилето ми.

— О, толкова си цинична. Искам да я вземеш, Пол, защото по цял ден си там. Тя е свикнала да идва в офиса и да е с мен през цялото време. Страх ме е да си помисля какво ще каже Кловис, ако Луана се появи с нея там, а иначе животното би полудяло, ако Луана го остави цял ден в тясното си апартаментче. Може би ще си прегризе опашката или нещо такова.

Поли знаеше, че ще трябва да се предаде.

— Госпожа Флауърс обича кучета — започна да капитулира тя.

— Наистина ли? Това е идеално. Тя може да се грижи за нея, докато ти отсъстваш.

— Сега пък какво искаш да кажеш? Не съм планирала да заминавам.

— Не. Аз съм планирал да заминеш. Помислих, че може би искаш да си починеш малко. Снимките са в Южна Франция. Антибите. Онази част, в която господин Неподходящ прелъстява всички богати жени в хотел „Кап“ и ги пречуква. Началните кадри от филма. Ченгето дори още не го е открило. Защо не дойдеш за няколко дни, един дълъг уикенд, нещо такова? Ще ти се отрази добре. Това е моят начин да ти благодаря, че намери „Господин Неподходящ“. В края на краищата, ако не беше накарала Лорънс да напише книгата, никога нямаше да имам моя филм. Нямам нищо против да си го призная сега.

Милият Джони! Тя почувства странен прилив на обич към него, но после си спомни списанието „Хелоу!“ и с усилие се въздържа.

— Предполагам, че мога да се измъкна за няколко дни през юли — каза тя възможно най-небрежно.

— Значи „да“ на Зюти? „Да“ на една малка почивка? „Да“ на малко сладолед „Де Сото“?

Какво ще ми навреди, мислеше си Поли, докато пътуваше към къщи. Не беше я попитал: „Мога ли да се върна при теб, Пол?“. Просто я бе поканил да изкара малка почивка с него.

Беше изненадана от нетърпението, с което очакваше тази почивка.

 

 

Луана се срещаше с Хектор вече три пъти седмично, спря да я взима от офиса. Вместо това й се обаждаше и й казваше къде да се срещнат. Беше й обяснил, че според него трябва да пазят в тайна срещите си, че е по-професионално, ако постъпят така за момента.

Той отпътува за Франция и щеше да отсъства шест седмици. Луана не знаеше как ще успее да го понесе. Беше съкрушена, че не я покани да го посети във Франция, но предполагаше, че това е свързано с настояването му за конфиденциалност. Само Кловис да не беше казала в деня преди неговото заминаване: „Докато Хектор О’Нийл не реши да прецака всичко, като се нахвърли на Джулиан Рейнард прекалено скоро, този филм има доста добър шанс да стане хит“.

 

 

Карла де Сото кимна на госпожа Флауърс, която, тръгнала да обядва, излезе от оранжерията и се запъти към страничната порта.

— Поли, как се казва тази жена? Все забравям.

— Ти си я срещала само веднъж. Защо ще помниш? Флауърс. Госпожа Флауърс.

— Фиоре. Ла синьора Фиоре. Разбира се.

— Това може да се окаже нелошо име за нея. Забрави за Мейбъл Луси. Лучия Фиоре. Никак не е лошо.

— Поли, за какво говориш?

— О, не ми обръщай внимание. Ела в кухнята, докато правя обяда. Ще те нагостя със спагети. Не знам откъде тази дързост у мен. Може би е излишно усилие, но салатата със сос от синьо сирене е просто божествена. Само малко го разбиваш с миксера.

Карла, която висеше в своята кухня над сосове, къкрещи с часове, и не се занимаваше с миксери, тактично смени темата.

— Значи Джони те покани там?

— Нали не си го накарала ти?

— Поли, не бъди черногледа. Познавам сина си достатъчно добре, за да го оставя сам да решава.

— Според теб какво означава?

— Възможно е да ти предлага само една почивка, както ти е казал. Или е възможно да иска да провери какви са шансовете с теб и мисли, че е добре да го направи в Южна Франция, където е топло и романтично.

— Където да може да ме размекне?

— Имаш ли нужда от размекване, Поли? Толкова ли си твърда? Не мисля така. Мисля, че си прекалено мека с Джони. Предупредих те. Казах ти „поддържай неговото темпо“, нали? Но той избяга.

— Мислиш, че го преследвам ли? Смяташ, че не трябва да отида?

— Разбира се, че трябва да отидеш. Остави го да плати за една хубава почивка, защо не? Но не бъди прекалено мека с него. Трябва да станеш наистина твърда, Поли. Не прекалено. Il dente, като тези спагети. Вкусни са. Може би ще започна да използвам миксера.

— Джони казвал ли ти е някога нещо… за мен… за нас?

— Разбира се.

— Но няма да ми кажеш какво.

— Разбира се, че няма — каза Карла, забавлявайки се страхотно да бъде влудяваща. — Всичко, което мога да ти кажа, е, че според мен си струва да отидеш. След това, кой знае? Може ли още с малко нарязана салата отгоре. Това му трябва.

„Онова, което на мен ми трябва, помисли си Поли, докато наблюдаваше свекърва си да седи в семплата елегантна ленена рокля и скъпи обувки, е да приличам повече на теб, да решавам какво искам и да мога да си го поискам.“

 

 

Малка покрита кола за пренасяне на мебели бе паркирана пред къща в Роланд Гардънс, където стройна брюнетка следеше, докато двама мъже се мъчеха с кутии и малки мебели.

— На последния етаж е — каза им тя.

— Естествено — измърмориха те.

Отне им почти час да качат всичко, коментирайки през цялото време.

— Няма вече много от тези.

— Малко е тесничко мястото, ако не възразявате, че го казвам. Надявам се, че не сте платили много за него. Защо въобще ви трябваше да продавате онова хубаво място до морето?

Жената не им обърна внимание. Когато си заминаха, тя разопакова няколко кутии, после си взе вана и се кисна един час. Загръщайки се в стар халат, тя се хвърли през леглото и взе телефона.

— Изненада! Аз съм Едит. Реших, че е време да се върна в Лондон.