Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (3)

3.

Хектор О’Нийл вдигна тост с чаша шампанско за супермодела — за нищо на света не можеше да си спомни името й, седнал до него. Реши, че трябва да е супермодел, щом пътува в първа класа. Чудеше се дали да си направи труда да я омайва с приказки чак до пристигането им в Лондон, където да получи в замяна едно чукане. След това щеше да поиска да се отърве от нея, а тя вероятно нямаше да схване намека. Те никога не схващаха. Реши да се пробва, а после щеше да се направи на заспал, ако тя се окажеше прекалено тъпа.

— Видях те на корицата на миналия брой на „Вог“. По каква работа си ходила в Лос Анжелос?

Как, по дяволите, се казваше? Не можеше да е чак такъв супермодел, иначе щеше да си спомни. Както очакваше, тя се изхили.

— В американския „Вог“ ли? Не съм била аз, а Синди Крауфорд. Малко приличам на нея. Всички така казват.

— Не, не, имах предвид английския „Вог“.

— Ами, и там не съм била аз. Не съм модел. Съвсем не. Актриса съм.

„Не, не си, скъпа, ако въобще си нещо, ти си МСА — Модел, Станал Актриса, при това начинаеща.“ Защо ли си губеше времето с нея?

— Разбира се, че си актриса. От снимки в Ел Ей ли се връщаш?

— Просто се срещнах с разни хора, нали разбираш. А ти?

— Срещи за новия ми филм с Конуей. Започвам снимки другата седмица.

— Кастингът вече е направен, а?

О, боже, тая никога нямаше да го остави на мира. Тогава го осени една мисъл. Дали не беше подготвено? Нищо чудно агентът й да й бе уредил да седне до него. Това да не беше началото на някакво изпълнение, с което да го накара да й намери роля във филма? И по-странни неща се бяха случвали. Ще почака още малко, за да не я обиди, а после ще си смени мястото.

— Това не е по моята част, скъпа, но мисля, че да. Всичко, което знам, е, че това е последният ми Конуей. Да, ти наистина приличаш малко на Синди. Като си говорим за „Вог“, искат да ми направят модни снимки с няколко стари парцала и едно от момичетата.

— О, хубаво.

— Сигурно.

— Ще ти вземат ли и интервю? Как му викаха? Подробно интервю. За да се доберат до истинската ти същност?

Тя се изкикоти отново. Започваше да го дразни. И то много.

— Не е в стила на „Вог“, скъпа.

И слава богу!

Никой от сегашния му живот нямаше да успее да го накара да даде подробно интервю. Никой никога нямаше да открие истината за произхода му. Какво облекчение, че се прибираше в Англия. Странно бе да мисли за нея като за родина, когато бе роден в Америка. Как мразеше да се връща в Щатите. Те винаги му напомняха за миналото, което искаше да забрави.

Фамилията Кенеди бе направила ирландците известни и Америка през годините, когато Хектор растеше. Той бе само на четири, когато президентът Кенеди бе убит, но вече на девет, когато убиха Боби, достатъчно голям, за да познае героя, когато го видеше по телевизията. Точно тогава Хектор реши, че и той ще стане ирландски герой — и ето го сега, пътуваше в първа класа, световна кинозвезда, съвършеният ирландски герой и поне доколкото знаеха другите, роден и израснал в Бостън, точно като Кенеди.

Само че не беше. Беше беден ирландец, отраснал в каравана, роден под името Джон Хектор Магуайър, в малък град близо до Питсбърг, Пенсилвания, чиито предшественици, ако все пак повярваше на празните приказки на дядо си, бяха келти от графство Мейо, дошли в Америка през седемдесетте години на деветнадесети век да си търсят късмета и накрая се оказали в мините. Вероятно щеше да прелети точно над мизерното място, в което бе отраснал. В паметта му се бе запазил споменът най-вече за дим, който се издига в сивото небе, прорязано от нащърбени пилони и високи комини. Димът идваше не само от комините, а и от парните локомотиви, които ревяха по железопътните линии, издигнати високо над земята, и от камионите, петролните танкери и къщите, обвити в кълба пушек.

Баща му работеше в стоманолеярния завод. Друга картина от детството му: баща му се прибира с приятелите си от работа, появяват се в редица на върха на хълма, с кутии за обяд и каски под мишница, силуети на хоризонта, зад които се издига дим. Те всички се обличаха еднакво: вълнени шапки, кожени шапки, бейзболни шапки, грейки върху карираните ризи, ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на джинсите, рамене, свити от студа. И никога не се прибираха по къщите си преди полунощ. Всеки ден Джон Хектор ги гледаше как неуверено се промъкват в бара, където от един от прозорците им намигаше червената неонова емблема на „Будвайзер“. Веднъж, когато майка му го изпрати да намери баща си, той влезе в бара и го видя да лежи дълбоко заспал насред билярдната маса, с измъкнат от панталоните бял потник, разпасани джинси за по-удобно, стърчащи нагоре обувки. Навсякъде около него върху зеленото сукно се търкаляха кутийки от бира.

През цялото си детство Джон Хектор така и не видя баща си да разговаря с жена. Джими Магуайър се притесняваше в компанията на жени, той беше непохватен човек, който губеше стеснителността си само когато беше пиян, а пиеше единствено с мъже, и то мъже, на които можеше да разчита, че няма да му кажат много повече от „Здрасти, приятел“, „Здрасти, човече“, да го попитат как се справя, да му кажат, че е скапаняк и да му позволят да им отвърне, че и те са същите.

Джон Хектор никога не го обвиняваше, че не се връща вкъщи. „Вкъщи“ представляваше каравана без колела. Момчетата, с които ходеше на училище, също деца на работници в завода, живееха в редици от боядисани в бяло дървени къщи, с веранди отпред, където хората седяха до късно, но семейство Магуайър беше прекалено бедно дори за подобно скромно жилище. Джон Хектор често гледаше майка си и се чудеше как ли се чувства в такава беднотия, след като бе родена в богато семейство. Беше на осем, когато майка му за пръв път го заведе във Филаделфия и му показа къщата на дядо му на Хенри Авеню. Това беше четириетажна къща, построена на собствена земя. Минимум четиринадесет стаи, а той трябваше да дели легло с майка си в караваната.

— Отидох на гости на леля Кити в Питсбърг и срещнах баща ти в един магазин — каза му Мери Магуайър. — Влюбих се в него и се омъжих. Дядо ти не ми е говорил оттогава. Баща ти не беше такава развалина. Пиенето го направи такъв. Ако бях знаела, че ще свърша в порутен дом на колела, омъжена за работник от стоманолеярен завод, който въобще не се прибира, щях да послушам баща си, разбира се.

— Той знае ли за мен?

— Да. Писах му. Казах му, че съм те кръстила на него. Това е името на дядо ти: Джон Хектор. Само че той е Джон Хектор Кенеди.

И точно тогава бе започнало всичко — мечтите му, че по някакъв начин е роднина на онези Кенеди. Бе видял къде е отгледана майка му и това му даде ново чувство на гордост, като знаеше, че произлиза от ирландци, които имат дантелени завеси в къщата си. Може да беше син на бедняк, но също така беше синът и на принцеса от Филаделфия.

Само че не беше.

Мисълта за къщата във Филаделфия присъстваше в съзнанието му всеки божи ден. Защо майка му не го вземеше със себе си и да избягат, да се върнат там, да се върнат при нейните корени, където й беше мястото, където беше неговото място? Всеки път, когато виждаше баща си да се появява на хоризонта с приятелите и да слиза по хълма към бара, където се напиваше до забрава, Джон Хектор искаше да го подразни с истината, но Мери Магуайър го бе накарала да се закълне, че никога няма да каже на баща си за това, което му бе показала. И така той прегърна тайната си като защита срещу студа и дима и започна да мечтае.

Беше на девет, когато написа първото писмо до дядо си. На евтина хартия, с лош правопис, никаква граматика, но посланието беше очевидно. Той е внук на стария човек. Майка му е Мери Магуайър. Живееха в ада. Моля, господин Кенеди би ли ги спасил?

Никакъв отговор.

Той писа пак. Пет пъти, преди някой да му отговори. Не беше Джон Хектор Кенеди. Беше съпругата му. Джон Хектор не можа да разчете красивия почерк на баба си. Той занесе писмото на енорийския свещеник, отец Доминик. Отец Доминик прочете писмото.

— Коя е тази дама Нора Кенеди?

— Баба ми — отвърна Джон Хектор.

— Не, синко, не мисля така.

Свещеникът беше любезен. Съобщи му новината деликатно. Нора Кенеди била объркана заради момчето, което пишело до съпруга й. Те нямали дъщеря на име Мери Магуайър. Единственият човек, когото тя познавала с това име, била малката дъщеря на прислужница, работила при тях допреди няколко години.

Истината била проста. Дядото на Джон Хектор не живеел на Хенри Авеню. Той бил безработен строител в Ист Фолс — бедняшката имигрантска част на Филаделфия. Жена му Ани работела като миячка на съдове на Хенри Авеню, за да издържа семейството си. Малката Мери Магуайър била едно от осемте деца и при първа възможност избягала в Питсбърг, където срещнала Джими Магуайър — и тук беше единственото вярно нещо в историята й — в един магазин. Дори не могла да си промени името след сватбата, а причината баща й да не й говори е, че бил прекалено пиян да забележи, че я няма.

Но за разлика от баща си малката Мери Магуайър била видяла с очите си нещо — начина, по който живеят богатите, въпреки че тя самата никога не била живяла така, и в памет на това кратко впечатление от един друг свят дала на сина си името на заможен човек от висшето общество, живеещ на Хенри Авеню, и съчинила тази детска фантазия заради него, за да държи на разстояние ада, в който била попаднала.

Веднага щом Джон Хектор разкри измамата й, майка му се предаде. Не можеше повече да играе тази игра с него, не можеше да се преструва, че един ден всичко това ще свърши и тя ще го изпрати в света, където в действителност им е мястото. Тя беше само едно бедно ирландско момиче, омъжено за беден ирландски нехранимайко, и от двамата беше се пръкнал Джон Хектор. Сега тя осъзна, че завинаги ще си остане сред този дим, а детето се превърна в тежест, която я теглеше назад. Можеше да намери утеха в пиенето като съпруга си, но бе открила нещо по-добро. Мери Магуайър бе започнала да пуши трева.

Тя премина на трева под влиянието на прекъснал студент от Филаделфия, който я бе срещнал пред супермаркета и й бе казал, че прилича на Джоан Бейз. Мери Магуайър почти не бе чувала за Джоан Бейз. По-скоро й допадаше Патси Клайн, все пак от няколко седмици тя излизаше всяка вечер в компанията на хипита, които се събираха около лагерен огън в покрайнините на града и пееха апатично протестни песни, докато някой дрънкаше на китара, а тревата се подаваше от ръка на ръка.

Джон Хектор нямаше нищо против. Цялата каравана бе на негово разположение. Живееше с консерви студен боб и гледаше телевизия всяка вечер, докато накрая заспиваше пред екрана. Иронията бе, че когато през януари 1968 броят на получилите повиквателни за Виетнам нарасна на 30 000, Джон Хектор знаеше от видяното по телевизията за увеличаващото се безсилие и ескалацията на войната повече и от баща си, който се напиваше всяка вечер и щеше да бъде един от мобилизираните, и от майка си, надрусана край огъня, правейки се на противничка на войната.

През лятото на 1969, когато Джими Магуайър беше на безопасно разстояние от делтата на Меконг, Мери Магуайър остави Джон Хектор при един съсед и потегли с хипарската си компания към музикалния фестивал в Удсток. Когато се върна, бе домъкнала със себе си млад англичанин с руса коса до раменете и акцент, който Джон Хектор не можеше да разбере.

— Джон Хектор — каза небрежно майка му, — това е Тони. Той ще ни измъкне оттук. Ще ни заведе в Англия.

— Ку-ку! — трепкаше насреща му моделът, станал актриса, мърдайки пръсти пред лицето му. — Събуди се. Какво ще кажеш да пийнем нещо и да се опознаем по-добре?

Хектор сложи ръка от вътрешната страна на голото й бедро. „Не спях, глупава краво, просто си затворих очите, за да си помислиш, че спя.“ Той стисна леко меката розова плът.

— Слушай, сладурано, относно кастинга за филма. Нищо не мога да направя в това отношение. Всъщност ще бъда напълно откровен, не мога да направя нищо друго за теб, освен това, свързано с мястото, където се намира ръката ми в момента. Какво ще кажеш?

— Не съм такава — каза тя, станала изведнъж морално благопристойна.

Да бе!

— Както искаш. Аз се връщам към спането.