Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (35)

35.

От известно време Поли се чувстваше виновна заради факта, че откакто връзката й с Хектор се бе развила, тя пренебрегваше авторите си. Бе се заела вечер да чете сценарии за филми, вместо книги и госпожа Флауърс започна съвсем недвусмислено да поставя купчина ръкописи пред нея всяка сутрин и да пита:

— Не сте забравили за тези, нали, госпожо Де Сото?

В началото, когато основа агенцията си, Поли имаше категоричното намерение да приема само онези автори, които харесваше, но скоро осъзна, че това беше наивно. И все пак постоянно се удивяваше как най-нелюбимите й автори успяваха да разберат точно кога е „на зор“ и избираха този момент да се обаждат вкупом. Една „новобранка“, написала не много стойностен роман, който тя, разбира се, смяташе за литературно явление, всеки ден се обаждаше и досаждаше на Поли.

— Поли-и-и, просто не мисля, че читателите ми ще харесат тази корица. Прекалено е непретенциозна. Не е онова, което те очакват. Ще бъдат разочаровани.

За Поли бе необяснимо как автор, който все още не е бил публикуван, може да има свои читатели.

Друг арогантен млад писател бе прелъстил своята рекламна агентка в хотелска стая в Манчестър по средата на авторското си турне, но докато стигнали Единбург, той изгубил желание. Агентката, след като вече се бе обадила на годеника си, за да развали годежа, сега бе оставена на сухо и давейки се в сълзи, отказваше да продължи турнето. Издателите настояха Поли да накаже автора си.

— Точно какво искате да направя? — попита Поли истеричната редакторка в Лондон. — Да се кача при тях и да ги завия да не изстинат?

— Той въобще не трябваше да спи с рекламната ни агентка. Толкова е непрофесионално.

— Малко късничко е за това — контрира я категорично Поли. — Освен това, не е ли обратното? Какво е правела тя в леглото с него, щом като си има годеник, който я чака в Лондон?

— Но тя не иска да работи повече с него и можем да го изгубим като автор — каза жално редакторката.

— Тогава се лишете от агентката и си запазете автора.

Зоуи Никълс беше глътка свеж въздух, когато се обади с актуална информация за наблюденията й над Арома Рос.

— Седях онзи ден в хотелския й апартамент и изведнъж тя си вдигна блузата нагоре и пъхна корема си в лицето ми и попита: „Харесва ли ти?“. Поли, кълна се, не знаех какво да направя. Тя има най-плоския и страхотен корем на света. Защо й трябваше моето одобрение? Тогава забелязах този малък диамант, пъхнат в пъпа й и можах да кажа само: „Уау, сигурно е боляло!“.

От време на време Поли си бе задавала въпроса дали е разумно да стане толкова близка с един от клиентите си. После излизаше със Зоуи на обяд или вечеря, прекарваше си много добре и се прибираше в такова приповдигнато настроение от постоянните хвалби на Зоуи за усилията, които Поли полагаше, че винаги загърбваше скрупулите си. Единствената област, която избягваха, без да се сблъскват, но и без да казват какво чувстват, за да избегнат точно това, бе темата за мъжете и връзките. Поли бе доверила на Зоуи за Хектор и чакаше одобрението й. В края на краищата, Зоуи не бе звучала много обнадеждаващо относно шансовете на Поли да се събере отново с Джони. Но Зоуи като че ли виждаше опасност във всяка връзка с мъж. Тя намекваше, че е преживявала прекалено много емоционални разочарования и че сега цени високо своето уединение, дори и то да означава живот, лишен от вълнения. Колкото и Поли да се опитваше да я убеди, че точно така се е чувствала и тя след напускането на Джони и че с времето нещата се променят, Зоуи не отстъпваше.

Клиентът, с когото личните й отношения станаха прекалено близки, бе Уинтроп Хамилтън. Тъй като беше толкова важен в живота на Луана, Поли се отнасяше с него много меко и с ужас очакваше деня, в който щеше да изникне проблем. Неизбежно този ден дойде.

Уинтроп си бе имал много големи неприятности с последните издатели. Готварската книга, за която ставаше дума, разделена на четири сезонни секции, бе попаднала в ръцете на крайно неопитна редакторка, успяла да постави пролетните менюта в зимния раздел и летните менюта в пролетния раздел на книгата. А което беше по-лошо, тя бе разменила няколко надписа под снимките и бе прекалено изплашена да си признае пред Уинтроп и да му каже да ги постави на правилните места. Вместо това бе огледала всяка снимка и бе проявила силно въображение, опитвайки се да отгатне кое какво може да е. Така известният шоколадов мус на Уинтроп се оказа описан като пастет от фазан. Поли си помисли, че е решила проблема, давайки книгата му за средновековни италиански рецепти на друг издател.

Но не беше така. Този път грешката не бе на издателя.

Редакторът звънна паникьосан.

— Поли, той донесе книгата. Тя е наистина божествена, но не можем да намерим никъде основния раздел рецепти.

— Кое?

— Във всяка рецепта Уинтроп ни инструктира „използвайте основното тесто за спагети, както е описано на еди-коя си страница в раздела в края на книгата“ или основните съставки за подправяне на тази страница или основната рецепта за хляб на онази страница. Той ги споменава навсякъде в книгата, но е забравил да ги включи. Книгата няма център. Без липсващия раздел просто няма смисъл.

— И предполагам, че е трябвало да отиде за печат вчера? Попитахте ли Уин? — Поли се опитваше да прояви търпение.

— Разбира се. Не е толкова просто. Отишъл е на гости при приятели в Съфолк и те нямат телефон.

— А адреса имате ли го?

— Да, но докато му пишем… Текстът ни трябва днес.

— Дайте ми адреса. Ще отида днес следобед и ще му досаждам, докато не ми връчи раздела или пък не се върне в Лондон, за да го намери.

Денят се къпеше в августовското слънце. Беше идеално за пътуване из провинцията. Поли се обади на Луана.

— Съфолк? Мислех, че е отишъл в Уилшър. О, знам, отишъл е да види онази мила двойка, при която бяхме на гости.

— Без теб? — Поли беше предпазлива, но любопитна.

— Ужасно съм заета. Не можах да се измъкна. Пък и той никога не ме води в Уилшър. Там е неговото убежище. Предполагам, че ще го видя, когато се… Както и да е. Предполагам, че е променил решението си в последната минута. Той тръгна едва днес. Очаквам да ми звънне довечера и да ми каже къде е.

— Аз не мога да чакам толкова дълго — каза Поли и обясни причината. — Можеш ли да ме пуснеш в къщата му в Челси, за да хвърля поглед, преди да измина целия път до Съфолк.

— О, не мога. Той никак няма да хареса някой да му рови из нещата. Категоричен е в това отношение. Аз не мога да пипам нищо. Освен това, нямам ключ.

На Поли й се стори много странно, че Уинтроп държеше Луана далеч от голяма част от живота си, но след като Луана не изглеждаше особено разтревожена от това, Поли не го коментира.

Пътуването до Източна Англия й даде време за размишление. Какво да прави с Хектор? Гневът й заради аферата му с Джоан й бе дал възможност да го види от по-обективен ъгъл. Докато караше — прекалено бързо — през равнината към Нюмаркет, тя се залови мислено да прави списък „за“ и „против“ него. Той бе невероятно привлекателен и елегантен на външен вид, но както откриваше тя напоследък, вътрешно беше като дете. Нямаше определен вкус. Макар и малко късно, Поли си даде сметка, че красивата къща, която така я бе впечатлила, на булевард „Кап“ не беше на Хектор. Той я бе наел заедно с възхитителния интериор. Като компаньон му липсваше дълбочина, разговорите им ставаха доста еднообразни и понякога, все по-често, той я отегчаваше. Например, никога не я разсмиваше. Вярно, беше страхотен в леглото, но нямаше и понятие от представата за вярност. В миналото беше внимателен слушател и това наистина я ласкаеше, но както Поли бе осъзнала, това бе част от цялостния му план за прелъстяване. Сега той се разкриваше пред нея, местата бяха разменени и тя го изслушваше, но колкото повече слушаше, толкова по-малко се интересуваше. Бедният Хектор! Изглежда, че единственото нещо, което бе достатъчно интелигентен да разбере, бе, че е идеалният любовник завоевание. Звучеше чудесно, но беше най-добре да си остане така.

И все пак по някакъв начин й действаше благотворно. Беше й дал увереност дотолкова, че сега тя дърпаше конците в тяхната връзка. Можеше да си тръгне по всяко време и осъзнавайки това, разбра също, че ни най-малко не е влюбена в него.

При пристигането си в селцето, където Уин бе отседнал, Поли провери адреса. Не беше близо до мястото, където според Луана бяха ходили за уикенда. Къщата се оказа боядисана в розово дървена селска вила, ориентирана под прав ъгъл спрямо пътя. Поли паркира на алея отстрани до хамбара и се насочи към малката веранда на къщата.

Мъжът, който отвори, беше малко над двайсетгодишен, много спретнато облечен в бледозелена риза „Лакост“ и бели джинси. Среден на ръст, строен, с тънки ръце и крака. Косата на тила му бе къса, а отгоре се разделяше по средата с две къдрици над слепоочията. Кожата му беше гладка като на бебе и леко розова от слънцето. Той едва погледна Поли през кръгли бабешки очилца.

— Мога ли да ви помогна?

Беше американец.

— Боже — каза Поли, малко смутена, — да не съм объркала мястото? Търся човек на име Уинтроп Хамилтън.

Лицето на младежа светна.

— Това е мястото. Но го изпуснахте. Замина преди около час. Беше изпаднал в малка криза. Дал книгата си на издателите и изведнъж си спомни, че не им е дал част от текста. Върна се в Лондон до утре, за да оправи нещата.

— Страхотно. Изминах целия път до Съфолк точно затова. Е, поне всичко ще се оправи. Може ли да използвам телефона ви, за да звънна на издателите му и да ги успокоя? Между другото, аз съм Поли де Сото, агентът му. О, разбира се, вие нямате телефон тук, нали?

Младежът с детински вид изглеждаше изненадан.

— Естествено, че има телефон. Защо да няма? Аз съм Джед Уортън. Радвам се да се запознаем. Уин ми е говорил за вас. Влезте и се обадете.

Това бе типична английска провинциална къща с кът край огнището и дървени греди. На места таванът бе прекалено нисък и Джед едва можеше да стои изправен. Големи басмени кувертюри на цветя покриваха канапетата от двете страни на камината, а дългите кадифени завеси бяха събрани с помощта на шнурчета с пискюли. Розите в сферичната стъклена купа бяха красиво подредени.

— Седнете тук, а ето го и телефонът. Кафе? Питие? Току-що направих лимонада.

Поли кимна утвърдително, докато набираше. Говорейки с редактора на Уин, в същото време тя изучаваше снимките в сребърни рамки, поставени от двете страни на купата с рози. И на двете Уин и Джед бяха на плажа. На едната Уин бе прегърнал Джед.

— Както изглежда, Уин е оставил бележка, че нямате телефон — каза Поли, когато Джед се върна с кана лимонада.

— Не мога да си представя защо би направил това, освен да не е само заради хората, които го търсят по работа, а той иска да не го безпокоят.

Поли се канеше да каже, че не го е дал дори на приятелката си, но нещо я спря.

— Вие с Уин роднини ли сте? — Тя взе една от снимките. — Майка му е американка, нали?

— Срещнахме се в Америка — каза Джед, — но не сме роднини.

— Къщичката е много приятна. Ваша ли е, или сте я наели за лятото?

Джед приличаше на учудена марионетка, вдигаше и пускаше ръце, като едновременно с това клатеше глава.

— Не разбирам. Откъде ви хрумна, че къщата е моя? На Уин е. Той я нае.

— За какво му е? — Поли беше толкова изненадана, че забрави за учтивостта. — Той има къща в Лондон и място в провинцията в Уилшър.

— За да можем да сме заедно.

— Да не би да работите с него върху нов проект? Нещо, за което би трябвало да знам? Мога да помогна.

— Единственото, което би трябвало да знаете, съжалявам, че така ви го изтърсвам, сигурно ще ви шокира, е, че с Уин сме любовници.

Когато Поли не каза нищо, той продължи:

— Толкова е типично за Уин да ме пази в тайна. Сигурен съм, знаете, че той е един от хората, чийто живот е строго категоризиран. Много хора го правят, но когато си част от такъв живот, може да е доста болезнено. Познавам го, откакто бях в Йейл. Срещнахме се в Хамптън, когато той прекарваше лятото с майка си. Аз бях там с родителите си. Заминахме за Файър Айланд заедно и след това се срещахме в Ню Йорк. Често. Не знам нищо за живота му в Англия, но от шокираната ви реакция изглежда, че не си е признал. Когато му казах, че ще идвам в Англия за лятото, той веднага нае тази къща и ме настани тук. Дори нямам възможност да дойда в Лондон.

— Той излиза с доведената ми дъщеря в Лондон.

— Колко мило. Излиза с момичета, особено когато майка му е наоколо. Все си въобразява, че ще се ожени, но така и не го прави. Как според вас се чувствам аз от това?

На Поли й стигаше толкова. Искаше да се махне от това уютно малко скривалище, от тайния живот на Уин и от този вежлив младеж, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Мога да си представя как се чувстваш и съжалявам. Ако Уин не бе забравил да включи онези страници в книгата си, вероятно никога нямаше да се срещнем. Може би е било писано да стане. Ще му кажете ли за идването ми тук?

— Мисля, че ще му кажа. Омръзна ми да ме крие.

— Направете го, Джед, защото аз ще кажа на доведената си дъщеря. Трябва да го направя. Кой знае, може би отсега нататък Уин ще бъде само за вас в един живот без строга категоризация.

— Да, но дали ще ми хареса?

Поли се засмя. Този млад човек й харесваше. Очевидно му се налагаше да прави много компромиси и все пак проявяваше чувство за хумор, което бе повече, отколкото можеше да се каже за Уин.

Но как щеше да каже на Луана?

 

 

Луана действително го прие много тежко и съвсем малко живна, когато Джони й предложи да я заведе в Париж за френската премиера на „Господин Неподходящ“, за да я разведри. Поли си помисли с нежност колко сърдечен можеше да бъде Джони понякога. Представи си как в Париж кара Луана да се чувства неловко заради него, решен да говори на отвратителния си френски. Джони сигурно бе единственият италианец, който говореше френски с възможно най-лошия английски акцент. Започваше всяко свое изречение с думата alors^[1], на която винаги произнасяше последната буква^[2].

Но не неговият френски го провали. Луана се обади на Поли веднага след завръщането си.

— Прекарах ужасно — жалваше се тя по телефона, — ужасно! Татко беше просто нетърпим.

— Но защо?

— Първо, беше в гадно настроение, защото Хектор се отказа от пътуването и французите страшно му се ядосаха и си го изкараха на татко.

Поли отвори уста в защита на Хектор, за да обясни, че новината за баща му го е хвърлила в ужасна депресия, но си спомни тъкмо навреме, че Луана не знае, че се вижда с Хектор.

— Да, предполагам, че е била неловка ситуация. После какво стана?

— Ами, не че толкова стана нещо, но нали уж тази екскурзийка трябваше да ме разведри, а татко не правеше друго, освен да говори за себе си. Опитах се да му кажа как се чувствам, но той просто не слуша. Все едно ме заведе там, за да ми разкаже за проблемите си.

— Какви проблеми има? — Горката Луана. Хектор поне изслушваше, пък било то и по нечестни причини.

— Големият въпрос е какво следва да направи? С какво да продължи след „Господин Неподходящ“? Очевидно Хуанита не разбира нищо от сценарии и постоянно се вълнува от абсолютни лайна. По думите на татко. И не е съгласна да наемат редактор за сценариите, така че той трябва да преглежда всичко сам. Знаеш ли какво, Поли? Не мисля, че и татко може да разпознае добър сценарий, когато го види. Помниш ли „Вълкът“?

— Той ми каза, че си била луда по идеята.

— О, моля те! Не, истината е, че татко има нужда от някой като теб. Постоянно бърбори за теб, пита ме колко често те виждам, как според мен си, знам ли дали се срещаш с някой? Искам да кажа, че те обожавам, Поли, но малко ми втръсна да го слушам да приказва все за теб. Беше странно. Може би иска да се върнеш.

— Като съпруга или като четец на сценарии? — засмя се Поли. Защото ако беше второто, тя вече си имаше работа.

 

 

Поли почувства тайно облекчение, когато Хектор обяви, че ще ходи в Пенсилвания, за да види баща си. Фамилиарността пораждаше прекалено много презрение. Сексът с Хектор я зареждаше с невероятна енергия и усещане за здраве, но отвъд това той започваше да я влудява.

И все пак вълнението му, че ще види отново баща си, я трогна.

— Винаги нещо ми липсваше през целия път към успеха и това нещо е бил фактът, че не е имало с кого да го споделя. Майка ми и баща ми не можеха да се гордеят с онова, което бях постигнал. Сега имам теб, но ти разбираш, нали, какво е да седнеш с баща си и да му разкажеш всичко. Почти не си спомням мястото. Подготвен съм да видя истинска дупка, въпреки че са затворили стоманолеярния, но сега, когато знам, че баща ми е жив, ще сторя каквото трябва за него.

— Информирал ли си някой, че ще пристигнеш? За него ще бъде шок да те види след всичките тези години.

— Обадих се на Грейси. Грейси Дилейни, приятелката ми, която се върна във Филаделфия. Тя се е грижила за него, ходила е там, когато може.

— Но защо? — Поли не проумяваше.

— Знам ли. Изглежда, някои хора са такива. — Но Хектор не я поглеждаше в очите. — Всичко, което ми трябва да знам, Поли, е, че ще ме чакаш, когато се върна.

— Че къде другаде ще бъда? Книгата на Зоуи скоро ще бъде издадена. А и госпожа Флауърс. Никъде няма да ходя.

— Ти просто не разбираш, нали? Нарочно ли го правиш? Опитвам се да ти кажа, че те обичам и искам да бъдеш тук, когато се върна. Знам, че си много заета в момента, иначе щях да те помоля да дойдеш с мен. Уплашен съм до смърт при мисълта за завръщането, не разбираш ли? Би трябвало да се прибере като герой завоевател, момчето, което тръгна от дъното. Вместо това всичко, което ще си кажат хората, е, как така никога не съм се погрижил за баща си? Дори не звуча вече като американец. Все едно никога не съм съществувал там.

Той изглеждаше ужасно. Поли знаеше, че той се измъчва заради баща си от момента, в който Арти Алън-Джоунс издаде на пресата съдържанието на книгата на Джоан, но той бе отказал да говори с нея по въпроса. Сега й казваше — вероятно за пръв път го казваше на някой, че я обича. Той имаше нужда от нея. Може би това беше важното: взаимната нужда. Запълването на празнината в живота на другите. Може би тя очакваше прекалено много от него. Може би грешката беше нейна, че все повече се отегчаваше от него. Той беше по-млад от нея. Тя все забравяше това. Може би сега, когато знаеше колко несигурен се чувства той, би могла да се заеме със заздравяването на неговата самоувереност. Може би бе нейна вината, че той изглеждаше повърхностен. Просто не бе положила достатъчно усилия. Бе го срещнала като бляскава кинозвезда, разочарована от друг, откри в него превъзходен любовник, разочарова се, че блясъкът му е само външен и сега, в този мъчителен период от живота му, когато той се опитваше да й покаже вътрешната си същност, тя му отвръщаше с раздразнение. Постъпваше нечестно. А и нямаше друг, който да й направи по-добро предложение.

Тя го закара до летището, застана гордо от едната му страна, докато той даваше автографи, а после се притисна към него във фоайето за пътници от първа класа.

— Разбира се, че ще бъда тук, когато се върнеш. Обади се веднага щом можеш, за да ми кажеш какво е станало.

Той мина през изхода и се обърна, за да й помаха, но всичко, което тя видя, бе човекът, когото публиката по целия свят виждаше на екрана. Един толкова привлекателен мъж, че бе трудно за вярване, че е истински.

 

 

Той не се обади.

Първите няколко дни Поли не се обезпокои. Дори не го бе попитала за някакъв номер, толкова сигурна бе, че ще й се обади. Когато измина цяла седмица, тя звънна на агента му, който единствен знаеше за връзката им.

— Да, говорих с него. Добре е. Всичко върви по план.

— Какво искаш да кажеш? — попита Поли.

— Когато цялата тази работа около баща му се раздуха, го събрах с рекламния му агент и му казахме: „Хек, трябва да отидеш там, да се събереш с човека“. Той въобще не искаше. Каза „Какъв е смисълът? Баща ми дори не ме познава“ и такива глупости, но когато му обясних каква добра реклама може да излезе от тази история, как ще поканим пресата и ще обърнем цялата работа в негова полза, ще докараме баща му в приличен вид, ще покажем как Хектор го е прегърнал и му купува нова къща и така нататък, той страшно хареса идеята. Хек не е глупак. Знае, че оная Брок е изровила всякакви мръсотии за него и ако той покаже, че нейните истории са глупости, преди книгата дори да е излязла, ще я победи. Тя може да казва каквото си поиска за него, а той ще бъде там, опровергавайки я. Този образ Алън-Джоунс направи така, че всичко да проработи за нас.

Поли прочете историите във вестниците през следващата седмица. Беше точно както бе предсказал рекламният агент. На снимките Хектор прегръщаше през рамото баща си, който действително беше обръснат и облечен в подходящо облекло. Възрастният човек изглеждаше озадачен, както забеляза Поли, и сигурно се чувстваше така. Имаше дори снимка на баща и син, направена, когато Хектор едва ли е имал пет години, а на заден фон се издигаше стоманолеярният завод.

Хектор говореше колко се срамува, че е лъгал за произхода си, правейки се, че е от Бостън. Той споделяше надълго и нашироко теорията си, че всеки трябва да се изправи лице в лице с това, което е в определен момент от живота си, и този момент за него е дошъл. От дългите сладникави излияния на Поли й се гадеше и тя си спомни, че бе изпитала истинско съжаление към Хектор.

Онова, което я смая най-много, бе разкритието, че той се е върнал не само при баща си, но и при любимата си от детството, Грейси Дилейни. Грейси, която в момента бе самотна разведена жена, очевидно е била изпълнена с радост при появата на Хектор и го е приветствала с отворени обятия. Според слуховете двойката говорела сериозно за общото си бъдеще.

Поредната рекламна сензация, запита се Поли, или може би някой трябва да я предупреди да стои далече от Хектор? Но, нека си научи урока на собствен гръб. Всички имаме нужда от господин Неподходящ, дори и само за да ни покаже кой е подходящият.