Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (5)

5.

Докато вървеше по пътеката в църквата, Поли имаше възможност да си поеме дъх за пръв път от два месеца. „Поли и Джони се обичаха…“, пееше си тя наум песничката за „Франки и Джони“.

Щеше ли той да й причини болка като Джони от песента? Как можеше да разбере? Почти не бе имала шанса да го опознае. Всички булки ли се чувстваха така? Миг на истинска паника, въпросът „Какво направих?“, на който беше по-добре да не отговаря.

— Къде се е дянал мерзавецът? — промърмори баща й, и я стисна леко за лакътя, за да я възпре. Бяха стигнали до средата на пътеката, а Джони, чиито гръб в полуофициален костюм й се бе сторил обезпокоително непозната гледка при влизането в църквата, сега бе изчезнал.

Е, това беше, заключи тя. Не е било писано да се случи. Тогава го видя да крачи нервно напред-назад вдясно от олтара. Той я съзря, застанала вцепенена по средата на пътеката да гледа тъжно към него, и й намигна. В един ужасен миг Поли си помисли, че той се кани да прескочи пейките и да се затича към нея.

Останалата част от службата премина без спънки. Джони, изпаднал католик, чиито спомени за католическата църква се губеха толкова назад в миналото, че не можеше да си спомни кога за последно бе ходил на изповед, се бе съгласил да вземе първо причастие в англиканската църква, за да направи Поли щастлива, като се оженят в църква. Поли знаеше, че родителите й тъгуват поради факта, че малката нормандска каменна църква в Норфолк бе пренебрегната за сметка на сватба в Лондон, но просто не можеше да си представи Джони в Норфолк.

Тя усети електричеството сред събраните зад нея хора, когато викарият каза:

— Ти, Джани Мауро Людовико де Сото, взимаш ли тази жена…?

Е, добре, той беше имигрирал италианец и тя щеше да го вземе за законен съпруг, независимо дали им харесваше.

— Очарователен човек е твоят Джони — подсмихна се чичо й Матю по време на празненството.

„Там е проблемът, помисли си Поли. Толкова очарователен, че не би могла да му устои.“

 

 

Луана не беше на сватбата. Поли я бе видяла само веднъж. Почти щяха да се срещнат в деня, след като с Джони бяха прекарали първата си нощ заедно. Джони я бе поканил да вечеря с дъщеря му в неговата къща. Приятелите на Поли не живееха в къщи. Те живееха в апартаменти и ги деляха, защото не можеха да си позволят сами да плащат наема. Единствените й познати в Лондон, които живееха в къщи, бяха приятели на родителите й.

Докато се качваше по каменните стъпала към входната врата, тя забеляза, че беше отворено. Тъкмо щеше да почука, когато отвътре се чу момичешки глас.

— Тя ще живее тук? Татко, луд ли си? Как така ще живее тук?

— Ще живее тук, защото ще се оженя за нея.

За Поли това беше новина и тя застана като вкаменена на стъргалката, цялата трепереща. Много бавно и тихо се върна надолу по стъпалата, докато стигна на тротоара, откъдето хукна към улицата и спря такси.

От време на време Поли изпадаше в емоционален шок. Тя защитаваше най-съкровената си същност под сериозната външност на практична личност, но понякога нещо я улучваше в сърцето и изкарваше тази същност навън. Когато чу, че Джони всъщност има намерение да се ожени за нея, това я накара да изгуби ума и дума. В продължение на два дена тя просто не можеше да дойде на себе си. Не отиде на работа и по-късно осъзна, че сигурно Патрик Фишър е дал адреса й на Джони, тъй като той се появи и в продължение на единадесет минути звъня на вратата, докато тя не отвори.

— Спасих ти работата. Не можеш да правиш подобни неща, нали разбираш. Щеше да те уволни по пощата, но го спрях.

Поли избухна в сълзи.

— О, Поли, Поли, Поли! Ела тук.

Той я прегърна, застанал по средата на антрето, като я потупваше по гърба, все едно беше бебе, което трябваше да се оригне.

— За какво е всичко това? Какво има? Не ми казвай, че си била девствена. Не беше, дори и да си си мислила, че си. Няма смисъл да пробваш този номер. Имал съм ги и преди. Мога да позная.

— Не е смешно — ронеше сълзи на рамото му Поли, — прекалено съм стара за това.

— Е, може да се каже, че времето си върви. Чувстваш се като стара мома, а?

Тя го удари и започна да хихика.

— Така е по-добре. Виж сега, дойдох да те помоля да се ожениш за мен. Един господ знае защо целият ти нос е червен, но аз те искам. Наистина. Искам Поли с червения нос и мъничките пробити уши и страхотните дълги крака, които да обвива около мен, когато ми е студено и самотно. Та какво ще кажеш? Ще се омъжиш ли за мен?

Той я питаше всеки ден в продължение на две седмици, докато тя каза „да“. Не питаеше много доверие в мъжете и не бе имала много любовници. Нямаше представа какво вижда у нея Джони, но знаеше, че едва ли ще срещне друг като него. Ако му го кажеше, щеше да се омъжи по всяка вероятност за приятен млад английски джентълмен, който сигурно ще наследи малко земя някъде (вероятно в Норфолк, тъй като повечето приятни младежи, които познаваше, идваха оттам), където според неговите очаквания тя ще е домакинята в имението му и ще отглежда добре възпитано потомство.

Джони де Сото беше напълно различен и тя силно се влюби в него, без да посмее да попита дали и той е влюбен в нея.

Майка му, Карла де Сото, беше висока метър и петдесет, и то на високи токчета.

— Тя не е католичка. По-висока е от теб. Какво щеше да каже баща ти? — ломотеше тя на италиански, когато Джони заведе Поли в апартамента над бащиния му магазин за сладолед в Сохо, където майка му все още живееше. Поли погледна безпомощно Джони и той преведе.

— Това притеснява ли те? — попита го Поли.

— Че не си католичка? Шегуваш ли се?

— Не, че съм по-висока от…

— Страшно ми харесва!

Джони я прегърна и приклекна, като се преструваше, че стига едва до пъпа й.

— Джани, баста.

Карла го отмести от пътя си с учудваща сила за толкова дребна жена. Хвана ръката на Поли и вдигна сериозен поглед към нея.

— Ти обичаш моя Джани?

Поли кимна.

— Завинаги?

Поли кимна отново.

Тогава Карла обви закръглените си малки ръце около своята бъдеща снаха и главата й опря гърдите на Поли.

— Тогава аз ти го давам.

— Мам-ма! — Джони завъртя очи.

— Но първо искам да ти разкажа за него. Джани, махай се. Върви до магазина и донеси сладки за чая.

За учудване на Поли той излезе, без да продума.

— Джани не е като баща си — довери й тя в кухничката си. — За моя Мауро магазинът и да продава сладолед, беше достатъчно. По цял ден продава gelati^[1], после се качва тук, аз му готвя спагети и той е доволен. Джани е различен. Мисля, че го знаех още когато беше тук — тя потупа безформената си рокля в областта на стомаха, — в утробата ми. Нашият живот не му е достатъчен. Той е италианец, но също така е и англичанин. Иска тръпката на Лондон. Знаех си, че ще се ожени за англичанка.

— Едит англичанка ли беше?

— Едит няма значение.

Поли бе шокирана.

— Но тя е майка на детето му.

— Сега ти ще бъдеш майката и ще имаш свои собствени бамбини.

— Но тази дъщеря, вашата внучка, живее с Едит.

Дребната жена избухна:

— Едит! Едит! Слушам само за Едит. Тя не беше за моя Джани. Тя взима прекалено много от него. Изисква това, изисква онова. Едит не е майка за неговите деца. Тя самата е дете. Той се нуждае от по-силна жена. Някоя като теб. Едит не можеше върви с неговото темпо.

Тя стисна китката на Поли.

— Не го оставяй да се измъкне. Не го дърпай назад, както правеше Едит. Остави го да върви напред и спазвай темпото му.

 

 

Докато излизаше от църквата, хванала Джони под ръка, думите на Карла я преследваха. Какво искаше да каже с това да спазва темпото му? Може би трябваше да послуша Джоан Брок, която беше абсолютно против женитбата им.

— Доколкото мога да преценя, той няма пукната пара. Никой известен в бранша не е чувал за него. Дори не е особено привлекателен. Просто не знам какво виждаш в него, скъпа. И защо трябва да се омъжваш два дена преди началото на седмицата на парижката мода? Ужасно неудобно е, но предполагам, че ще трябва да дойда, иначе никога повече няма да ми проговориш.

Поли се въздържа да изтъкне, че така и така не разговаряше с Джоан, защото Джоан беше твърде заета да си играе на журналистка във „Вог“ или където там беше. Също така пропусна да спомене, че Джони е алергичен към Джоан.

— Тя е дребосък, има лош дъх, снобка е и е сериозно неинтелигентна. Как въобще сте станали приятелки, е загадка за мен.

Защо всичко това й минаваше през ума в деня на собствената й сватба? Поли се усмихна по начин, който се надяваше да е достатъчно лъчезарен, на гостите и роднините, седнали от нейната страна на църквата — и Джоан Брок беше там, зад родителите й, издокарана във възмалка рокля, която несъмнено беше свила от модния гардероб на списанието, наело я на работа в момента, а после се обърна и към жалката група от кинаджии, пръснати по пейките от другата страна. Поли незабележимо ускори крачка до съпруга си. Само ако Луана бе дошла, тогава той щеше да има семейство от неговата страна на църквата, а не само една дребна стара жена, която стоеше там и се кръстеше.

Единствената среща на Поли с Луана се бе оказала почти катастрофална. Поне така й се бе сторило. Според Джони всичко бе минало както трябва.

Поли бе решила, че иска да се запознае с бъдещата си доведена дъщеря на собствена територия. Въоръжена с рецепти на Карла, тя прекара цял ден в приготвяне на истинско италианско пиршество. Джони въведе Луана малко след 7:30, прегърна Поли за момент, пъхна бутилка „Кианти“ в ръцете й и каза гордо.

— Поли, това е дъщеря ми.

Оттам нататък той бе напълно безполезен. Тръшна се в едно кресло и включи телевизора.

— Здравей, Луана. Влез. — Поли трепна, чувайки колко сковано звучи в притеснението си.

— Ти наистина ли живееш тук? — бе началният ход на Луана, докато изучаваше малкия апартамент на Поли.

Поли се огледа с учудване. Беше почистила основно навсякъде. Фината японска рогозка бе прилежно навита. Ваза със свежи цветя се открояваше на ниската японска масичка до него. Книги с впечатляваща външност бяха струпани на купчини. Подовете бяха лъснати. Възглавничките стояха пухкави на дивана и в креслата от двете страни. Всички обичайни боклуци върху масата, която тя използваше за бюро, бяха изчистени. В малката викторианска камина гореше огън, а осмоъгълната италианска маса за хранене беше наредена за трима, като салатата от домати и моцарела вече ги очакваше. Може би беше прекалено домашарско за вкуса на някои хора, но беше топло и приветливо.

Нали?

— Разбира се, че живея тук. Защо да не живея?

Луана само вдигна рамене. Това беше нервен тик, осъзна Поли след известно време, нещо, което Луана правеше, когато нямаше отговор или въобще не й пукаше. Тя беше като скелет, само кости и мургава кожа, с италиански черти като баща си, по лицето й имаше вече оформена елегантна костна структура, което веднага накара Поли да предположи, че майка й трябва да е хубавица. Тези кости не идваха от Джони. Тя беше нервна и не спираше да си играе с пръстите. След няколко години тези пръсти щяха да държат цигара. Може би вече държаха, когато баща й не беше наблизо. На колко години беше Луана? Поли осъзна, че Джони никога не бе споменавал. Изглеждаше на дванадесет, но трябва да беше на повече.

— Гладна ли си? — попита я Поли.

Луана определено се нуждаеше от угояване. Както се очакваше, тя сви рамене. Изведнъж Поли бе обзета от паника, да не би да е болна от анорексия.

— Какво ще ядем? — попита Джони, като едва откъсна поглед от телевизора.

— Салата от домати, босилек и моцарела и лазаня.

— Откъде взе моцарелата и лазанята? — попита Джони.

— От „Камиза“ — каза Поли, пропускайки да добави, че бе похарчила половината си заплата в „Камиза“ и бе прекарала половината от деня в кухнята.

— Разбира се. И така, мое сладко момиченце, Поли е ходила до „Камиза“ заради теб. Може би дори е отскочила, за да вземе малко от сладоледа на дядо?

Поли го погледна смаяно и забеляза как Луана доби свирепо изражение при думите „мое сладко момиченце“.

— Е, ако е така, може да го задържи за себе си, защото ние сме й купили… Бъди добро момиче, Луана, дай й сладоледа.

Луана подаде на Поли найлонова торбичка, гледайки навъсено. Поли не я обвиняваше. Джони се държеше с нея, сякаш бе все още на шест.

— Ела, седни и си хапни салата, Луана. Още ли ходиш на училище?

Луана кимна.

— Изпити тази година? — Дали все още имаха онези нива? Поли не можеше да си спомни.

— Следващата.

— Харесва ли ти училището?

Луана я погледна, сякаш Поли беше луда. Такава съм, помисли си Поли, самата аз мразех хората да ми задават подобни въпроси, когато бях дете. Но какъв разговор да води с Луана? Нямаше представа. Опита друг подход. — Аз съм литературен агент.

Луана видимо се оживи.

— За кого работиш?

— Ами, тъкмо започвам, но ние представляваме Луси Ричардс.

— Къде е играла?

— Никъде. Тя е писателка.

— Значи ти не се занимаваш с актьори, рок звезди или други известни хора?

— Не, нищо подобно.

Луана отново изпадна в мълчание. Тя почти не докосна лазанята си. Джони гледаше „Мача на деня“ с чиния на коляното, което според Поли не беше много добър пример, но не каза нищо.

— Вкусно — каза той разсеяно, залепил поглед за екрана. — Не, благодаря, не искам повече. Ще хапна от моя сладолед.

Поли отнесе лазанята в кухничката си и усети парещите сълзи. Беше положила толкова усилия, за да направи храната забележителна. Беше изхвърлила първия си опит и прекара целия следобед, заета с втория. Джони и Луана заедно бяха изяли едва четвърт. Самата Поли беше прекалено нервна, за да погълне каквото и да било, а сега, както изглеждаше, щеше дни наред да яде само това.

— Поли плаче. — Луана стоеше на вратата и я гледаше.

— Пак ли плачеш? — Джони влезе и я прегърна. — Какво ще кажеш за кафе?

Джони водеше несвързан разговор, докато пиеше кафето си. Луана седеше с измъчен вид. В един момент очите й се спряха на ноктите на Поли в цвета на злополучно яркорозово, катастрофален експеримент с нов лак, който Поли бе забравила да изтрие.

— Майка ми използва този цвят — информира я Луана.

— Така ли?

— Смятам, че е абсолютно отвратителен.

— Честно казано, и аз смятам така — призна Поли.

За пореден път Луана я погледна като че ли беше луда. Ако не го харесваше, защо го носеше?

„Защо наистина?“, запита се Поли.

— Хайде, малката. — Джони се надигна. — Време е да вървим вкъщи. Бъди добро момиче и кажи „благодаря“ на Поли.

— Стига си й го повтарял — нахвърли се върху него Поли, без да помисли. — Тя не е малко дете.

Луана не каза „благодаря“, но възнагради Поли с поглед, изразяващ истинско уважение, и с първата усмивка за вечерта. Нейните големи кафяви очи светнаха като копчета. „Красива е“, помисли внезапно Поли и устоя на импулса да сграбчи главата с острата черна коса и да целуне Луана по челото.

— Елате ми на гости пак — извика след тях надолу по стълбите, чудейки се дали ще има смелостта да помоли Луана да й стане шаферка.

След два дни Джони се обади и каза, че Едит е решила да отиде да живее в Корнуол и да вземе Луана със себе си.

 

 

За медения си месец те отидоха в Тоскана, във ферма в околностите на Сиена. Беше построена на склона на един хълм ма няколко нива, така че можеше да излезеш от спалнята върху склона, а после да слезеш и да влезеш в кухнята или всекидневната по-долу. Беше принадлежала на лелята на Джони, както и неговата къща в Лондон.

— Малката сестра на баща ми — обясни той — се омъжи за богаташ. Един богат английски бизнесмен, които искаше да прекарва ваканциите си в Тоскана, затова купиха тази къща. Баща ми смяташе, че това е лудост. „Ти си от Неапол — все казваше на сестра си — защо си купуваш къща на север?“ Той не можеше да се помири, че тя се омъжи за англичанин. Отказа да стъпи в къщата й — сега моята къща — на Нотинг Хил. Тя нямаше деца, затова я остави на мен. Баща ми би бил бесен да ме види, че живея там. За щастие той умря преди нея.

— И тази къща също е твоя? — Поли започна да си представя бъдещи семейни ваканции, виждаше се как отправя изискани намеци: „Какви са плановете ви за лятото? С Джони ще бъдем в Тоскана, както обикновено. Какво ще кажете да наминете за седмица-две? Доведете и децата…“.

— Не, не е моя — каза Джони.

— На кого е тогава?

— На богатия английски съпруг на леля ми.

— Но той е починал, нали?

— Да.

— И на кого я е завещал?

— Не знам.

— Как така не знаеш? Как уреди идването ни? Как влязохме?

— Винаги съм имал ключ.

— Значи сме тук незаконно? Някой — законният собственик — може да влезе всеки момент.

— Никой не знае, че сме тук, ако това имаш предвид, освен старата жена в селото, която се грижи за къщата, а тя няма да ни издаде. Надявам се.

Поли почувства нещо да се преобръща в стомаха й. Ето го отново въпросът, който постоянно си задаваше — кой бе този човек, за когото се бе омъжила?

Прекараха четири дни в леглото, а когато ставаха, за да отидат до тоалетна или да донесат храна от кухнята, той настояваше тя да остане гола. Сякаш през цялото време имаше магнит между тях. С някоя част от телата си те винаги се докосваха. Отне им един час, за да си направят салата, тъй като постоянно прекъсваха, за да се милват и целуват. Когато тя излезе гола навън, за да търси подправки, той се притисна към нея, докато тя не се отпусна на земята и не го прикани в себе си, затискайки босилека отдолу. Тази нощ не й разреши да се изкъпе, защото миришеше на босилек, и той лежеше до нея, душейки кожата й.

— Има няколко лавандулови туфи от другата страна на къщата… — предложи Поли.

— Утре може би.

На петата вечер той я заведе на вечеря в Сиена. Седнаха открито в един от ресторантите на Пиаца дел Кампо и Джони й разказа за бясното конно надбягване, което се провеждаше през юли, наричано палио, когато площадът се изпълва докрай. На Поли това не й хареса особено и беше доволна, че са дошли по време, когато площадът бе сравнително празен и тя можеше да се взира във високата часовникова кула. Но не можаха да довършат яденето си. Ръцете на Джони милваха раменете й, плъзваха се под блузата й, докато тя се опитваше да яде своето ризото.

— Хайде, яж! По-добре да тръгваме, преди да са ме арестували.

Тя легна през скоростната кутия с глава в скута му, докато той шофираше наетата кола към къщата. Оставиха вратите на колата отворени в неудържимото желание да се доберат до спалнята.

— Лавандула… — промърмори Поли. — Забравихме…

— Не говори! — каза й той и тя се усмихна в тъмното. Колкото и много да се шегуваше и да я подкачаше извън леглото, за Джони любенето беше сериозна работа. Почти я плашеше колко много се увлича да боготвори тялото й. Ако някой говореше, това беше той, питайки я какво й харесва. — Това? Тук? По-нагоре? По-надолу? Едва в най-последния миг той си позволяваше да изгуби контрол, но и тогава тя намираше интензивността на отпускането му едновременно страшна и стимулираща.

След това той обичаше да говори.

— Ще нарека продуцентската си компания „Поли Продъкшънс“. Ти ще ми донесеш късмет, Пол, знам го. Най-накрая ще започна нещо успешно. Бог знае, че достатъчно дълго се опитвам, но отсега нататък ще бъде различно.

Веднъж почнеше ли, не можеше да го спреш. До ден седми от медения им месец той бе спасителят на британската филмова индустрия. Поли се чувстваше щастлива да лежи до него в тъмното, съпричастна на ентусиазма му.

— Ще правя харесвани филми. Сензационни филми. От онези, които пресата ще лапне, ще вдигне шум и всички ще трябва да отидат да ги гледат, за да разберат за какво е цялата врява. Критиката също ще признае техния успех, но ще бъдат и напълно достъпни за широката публика. Ще намеря сценарии, които всяко голямо холивудско студио ще иска да филмира.

— Къде ще ги откриеш? — попита Поли, практична както винаги.

— Е, не е ли очевидно? — Той я прегърна и я притисна. — Тук се появяваш ти. Ще напуснеш твоята работа и ще дойдеш да четеш сценарии за мен. Ще ходиш да търсиш книги за филмиране, да се срещаш с издателите, с агентите, ще работиш редом с мен и „Поли Продъкшънс“.

Поли не можа да се въздържи да не се изкикоти.

— Не можеш да я наречеш „Поли Продъкшънс“. Просто не можеш. Глупаво е.

— Ами тогава какво предлагаш?

— Наистина ли искаш да я кръстиш на мое име?

— Наистина — отново я притисна той.

— Е, тъй като трябва да приема факта, че вече не съм Поли Атуел, а Поли де Сото, защо не я наречеш „Пи Ди Ес Продъкшънс“. Звучи някак по-тежко.

— Знаеш ли, че си права. Пи Ди Ес. Харесва ми. Пи Ди Ес. Очакваш ли с нетърпение своята нова работа като редактор на сценарии в Пи Ди Ес?

— Всъщност, не.

Тя почувства как той се стегна.

— Не искаш да работиш за мен?

Тя не можеше да различи в тъмното физиономията му на обидено момченце, но знаеше, че е такава.

— Работата е в това, Джони — щях да го обсъдя с теб, разбира се, но трябва да признаеш, бяхме заети с други неща, че ми предложиха повишение в „Патрик Фишър и Дънбар“. Имат желание да ме направят нещо като младши агент, да ми поверят няколко по-дребни клиенти, за които да се грижа. Все пак е някакво начало.

— Младши агент. Е, добре, щом го искаш.

— Джони, недей така. Това е възможност за мен. Ще науча много за работата на агента.

Той запази мълчание за известно време.

— Джони?

— Добре, Пол. Мисля, че трябва да приемеш. Те са голяма фирма, ще имаш достъп до много материали в началото. Това може да ми е от голяма полза.

— Разбира се, а и винаги бих могла да чета разни работи за теб допълнително — каза Поли, навеждайки се назад, за да му достави удоволствие, както обикновено правеше, когато чувстваше облекчение.

Защо винаги реагираше така? Тя и без това бе решила да приеме работата още преди сватбата, но по някакъв начин само одобрението на Джони щеше да я превърне в реалност.

— Ще се издигна в бизнеса, Пол, и искам да си до мен. Никога не го забравяй. Когато се кача, за да взема моя „Оскар“, искам да си до мен.

— Джони, ами Едит? Тя помагаше ли ти в работата?

Той не отговори, само се обърна настрани и се отдръпна.

— Джони?

Той се извърна към нея и я прегърна.

— Просто не ме разпитвай за Едит, става ли? Има само три неща, които трябва да знаеш за нея. Едно: вече не съм с нея, женен съм за теб. Тя е миналото, ти си настоящето. Две: тя е много тъжна жена, но това няма нищо общо с теб, така че стой настрана. Три: всяко споменаване на името й ме кара да изпадам в лошо настроение, така че не казвай, че не съм те предупредил.

— Но ако ще посещаваме Луана, няма ли да трябва да говоря с нея?

— Какво казах току-що? Точка по темата, Поли. Ако някой трябва да говори с нея за Луана, аз ще го правя. Аз съм неин баща. Край.

Той заспа дълбоко, след като отново я беше любил, но Поли стоеше будна. Въпреки че той все повтаряше какъв чудесен баща ще бъде, досега по време на медения им месец не бяха споменавали деца и тя започваше да разбира защо. Какъв бе смисълът с Джони да планират деца, когато й предстоеше тежката задача да се справи с факта, че въпреки решителността и амбициите си, в много отношения самият Джони бе все още дете.