Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (8)

8.

Джони започна да действа. Събра 50 000 долара за разработка на „Вълкът“ от десет човека, всеки от които бе инвестирал по 5000 долара. Споразумяха се те да получат общо 10 процента от чистата печалба от филма.

Джони въобще не оставяше телефона. Нощем, когато Поли се опитваше да поспи до него, той говореше с потенциални инвеститори чак до малките часове. Ако по този начин той намираше парите за разработката, Поли не смееше да си помисли какво ще бъде, когато се залови да събере парите за продуциране.

Той намери друг писател и поръча чернова на сценария. Когато тя бе готова, я показа на Круз — вокалиста на „Круз Мисайл“. Истинското име на Круз беше Били Пауърс. Той беше дегенерат. Хеви метъл звезда от Ливърпул, известен с кокаиновата си пристрастеност. Круз накара приятелката си Бел — която всъщност беше лейди Анабел Крайтмор, учила в „Сейнт Пол“, с отличие по английски от „Гъртън“, и доставчик на Круз — да му прочете сценария, а после да му го обясни сцена по сцена. Когато накрая схвана сюжета, той повика своя мениджър и му предаде желанието си да играе главната роля. Никой преди не му предлагал да играе във филм по простата причина, че бе широко разпространено мнението, че му бе останал малък умствен капацитет, ако се приемеше, че въобще някога е имал мозък. За да играе Вълка не му и трябваше мозък, а само умението да кара мотор — за предпочитане „Харли Дейвидсън“, модел „Фет Бой“, за което, слава богу, той имаше забележителна дарба.

След няколко умело проведени от Джони телефонни разговора, пресата се залови за работа.

Круз с главна роля в голям филм

„Хеви метъл идолът Круз от групата «Круз Мисайл» твърди, че няма да му трябва дубльор за ролята на Вълка. Двадесет и две годишната звезда от Ливърпул казва, че ще направи всичките си каскади във филма. «Ще дам на хората музика, ще им дам и екшън», обещава Круз.“

Поли седеше на бюрото си в „Патрик Фишър и Дънбар“ и прелистваше таблоидите, казвайки си, че щом това иска Джони, то и тя също го иска. Но после телефонът звънна и секретарката я информира, че Ребека Прайс се обажда много разстроена. На Поли й стана ясно, че таблоидните истории бяха само началото на един от „онези“ дни.

Патрик Дънбар бе заминал за Америка. Ребека Прайс бе един от най-важните му клиенти. Досега беше писала мегаселъри, дълги, подробни исторически саги, чието действие се развиваше в Корнуол. От всяка една от тях бяха продадени над половин милион екземпляра с меки корици. Проблемът, ако изобщо можеше да се приеме за такъв, бе, че Ребека Прайс се бе уморила да пише такъв тип книги и искаше да бъде възприемана по-сериозно. Поли бе съгласна, че тя имаше това право. Въпреки че я категоризираха като историческа писателка, прозата на Ребека Прайс определено превъзхождаше написаното от други автори в жанра. Но издателите й бяха нервни. Промяната ги ужасяваше, какъвто беше случаят с много, и то големи издателски къщи, управлявани от маркетингови отдели. Директорите по маркетинг и продажби мислеха ретроспективно. Перспективата един автор на бестселъри да предложи нещо ново и различно бе достатъчна, за да ги хвърли моментално в паника. Когато кажеха на света, че най-важното заглавие в пролетния списък ще е „новата Ребека Прайс“, истинското послание щеше да е: „Ето ви още от същото, всеки знае какво получава. Излезте и продайте книгата, както направихте с предишната. Фасулска работа!“. Представата, че може би ще се наложи да използва несъществуващия си творчески потенциал и да я представят на пазара като нов тип автор, съвсем не стоеше на дневен ред.

— Тая стара чанта сигурно кара менопауза — беше казал издателят на Ребека преди тръгването на Патрик за Ню Йорк. — Може би просто ще трябва да се примирим и да приемем, че няма да имаме нова книга от Ребека Прайс другата година и да чакаме, докато се успокоят проклетите й хормони.

Поли бе възмутена. Ребека Прайс бе на четиридесет и девет дини и бе възможно да е в критичния период на менопаузата, но да се използва това като причина за напълно разумното решение да напише различен тип роман, бе нелепо. Все пак нямаше смисъл да разстройва Ребека или издателя й. И тъй като имаше пет часа, преди да може да звънне на Патрик в Ню Йорк за напътствия, Поли прие обаждането с лошо предчувствие.

— Ребека?

— Поли, здравей, как си, Патрик там ли е? — Въпреки умението си да борави с думите писмено, Ребека Прайс неизменно сливаше устните си изречения в едно.

— Не, съжалявам, няма го. Замина за Ню Йорк вчера. Ще отсъства две-три седмици.

— Разбира се, бях забравила, ааах… — Въздишка на отчаяние премина по линията. — Има ли вече някаква реакция, знаеш ли, Поли?

Поли знаеше, че би трябвало да изчака, докато Патрик се върне, тъй като той е този, който трябва да съобщи на Ребека новината, че издателите й държат на „още от същото“, и все пак беше сигурна, че Патрик никога няма да каже на Ребека цялата истина, а Поли чувстваше, че Ребека заслужава да я чуе. И тогава, докато обмисляше как да й я предаде, Ребека я изпревари.

— Те искат още една като „Тъмните брегове на Трегара“ или „Пенхалигон“, нали? — каза тя, позовавайки се на две от по-ранните си успешни творби. — Не разбират ли, че искам да избягам от това нещо? Искам хората да осъзнаят, че имам какво да кажа за света, в който живеем, а не за Корнуол от миналия век. Искам да получавам отзиви.

— Това може да означава по-малко пари — предупреди Поли.

— Аз се въргалям в тях. Това не би ме впечатлило.

— А може да означава и смяна на издателите.

— Ами, за бога, разбира се, че ще ги сменя, ако продължат да искат от същото. Ще трябва да намеря някой, който е готов да рискува с новото. Смяташ ли, че ще бъде трудно, Поли?

— Ни най-малко. Ребека, имаш ли представа колко молби годишно получаваме от издатели, които питат дали има шанс да смениш издателите? Сега ще трябва да им дам един последен шанс да променят отношението си към плановете ти и да не упорстват, мисля, че трябва да дойдеш в Лондон на обяд с Патрик, за да оформим списъка с издатели, на които можем да поверим новите ти идеи.

— Ами ти също би могла да дойдеш на обяда, Поли.

— Да, може би. — Поли изведнъж се запита какво ще каже Патрик за нейното предложение. Може би той щеше да успее да убеди Ребека да напише още една сага за Корнуол с помощта на солиден аванс.

Но за пореден път Ребека Прайс отгатна мислите й.

— Искам да присъстваш на обяда, Поли, защото ти имам доверие и искам да ме представляваш отсега нататък. Ще ти кажа една тайна. Знам, че Патрик щеше да се опитва да ме накара да напиша още една сага, но ще ти кажа нещо — ако беше станало така, щях да напусна „Фишър и Дънбар“, въпреки всичко, което направиха за мен. Казваш, че от мен се интересуват издатели. Е, някога хрумвало ли му е на скъпия Патрик, да е благословена оплешивяващата му глава, че от мен се интересуват и други агенти? Но ще остана на линия, Поли, при едно условие. Ти да се грижиш за работите ми отсега нататък.

— Но аз едва започвам да се занимавам с клиенти самостоятелно. Съвсем доскоро бях асистентка на Патрик — изтърси Поли.

— Глупости. Той трябва да ти е асистент. Чао, скъпа.

Вечерта Поли пътуваше към къщи на горния етаж на автобус 31, нетърпелива да разкаже на Джони новината. Ребека Прайс беше нейна. Бе спасила положението в „Патрик Фишър Дънбар“. Бе на път да стане пълноправен агент. Тя тръгна по Уестборн Парк Роуд и във вълнението си мяташе напред-назад чантата за книги, но когато накрая пристигна у дома и завъртя ключа на входната врата, бе посрещната от дълбоката тишина в антрето. На долния етаж нямаше дори светната лампа. Намери бележка, подпряна на тостера в кухнята.

„Скъпа Пол,

Опитах се да ти се обадя тази сутрин, но ти водеше дълъг разговор с Ребека Някоя си и ми казаха, че не могат да те безпокоят, дори и заради мен! Трябва да замина за Лос Анжелис. В последната минута. Възможност да събера пари за Вълка. Ще отседна в «Шато Мармон» на Сънсет. Ще се обадя, като пристигна. Не бъди самотна.

С цялата си любов: Дж.“

Поли се настани в леглото в девет часа и се опита да гледа телевизия. Макар да й се струваше странно, за пръв път, откакто бяха женени с Джони, бяха разделени, най-лошото бе, че не бе имала време да се подготви за това. Удиви се от факта колко бързо се изпари еуфорията й по Ребека Прайс, като го нямаше Джони, с когото да я сподели. Можеше да си представи разговора. Той щеше да лежи във ваната, а тя — приседнала на пода до него, да се пресята, за да му подаде уискито, сапуна, пепелника, каквото поискаше.

 

 

— Та коя е тази Ребека Прайс?

— Джони, трябва да си чувал за нея. От години книгите й са бестселъри номер 1. Не си ли спомняш „Пенхалигон“?

— Сериалът по Ел Дъбълю Ти? Тринадесет серии, преди три-четири години? Беше голям успех.

— Да, наистина направиха телевизионен сериал. Ребека го ненавиждаше.

— Трябва да я накараш да направи нещо съвременно. Не се търсят исторически драми. Прекалено скъпи са. Никой не може да си позволи такъв бюджет. Аз никога не бих се навил.

— Джони, ти не ме слушаш. Точно това смята да направи и аз ще й бъда агент…

— Ти ли ще вземеш комисионата? Лично?

— Ами, не…

— Направи така, че да си сигурна, че ще ти дадат огромно повишение и ми покажи схематичната разработка веднага щом се сдобиеш с първата чернова.

 

 

Нямаше да има „Браво на теб, Пол“ или „Така се радвам за теб, Пол!“, но въпреки това той й липсваше. Почти чуваше са на майка си: „Не трябва да се хвалим с постиженията си, Поли. Трябва да оставим другите да ни поздравят и дори тогава трябва да се престорим, че не е нищо особено“. Както Поли винаги бе смятала, проблемът е, че ако не кажеш на хората какво си постигнал, как, по дяволите, те ще могат да те поздравят? А и в края на краищата никой не я поздравяваше. Връщайки се назад, единственото нещо, за което приятелките й я бяха поздравявали, беше Джони.

Искаше й се той да бе при нея сега. Подреди възглавниците в средата на леглото, прегръщайки ги като жалък заместител. Той може да гледа на всичко, което тя прави, в зависимост от това как ще му се отрази на него, но поне проявяваше интерес, поне я окуражаваше. „Поддържай неговото темпо“, бе казала майка му. Е, ще го направи, но по неин начин. Той ще бъде успял продуцент, а тя — също толкова успяла литературна агентка, вървяща рамо до рамо с него.

Едва когато се събуди на другата сутрин, осъзна, че Джони не й беше звъннал при пристигането си в Ел Ей, както беше обещал.

 

 

Джони отсъства почти месец, през което време Поли получаваше по две-три телефонни обаждания на седмица, всяко от които по-еуфорично от предишното. Поли бе озадачена.

— Той казва, че са го настанили в бунгало в „Шато Мармон“ — каза тя на Патрик в офиса — и звучи невероятно доволен от това. Бунгало в замък. За какво въобще говори той?

— Той има предвид точно това, което казва, Поли. Има и самостоятелни бунгала, отделени от хотела, който се нарича „Шато Мармон“, и са точно до басейна. Естествено, той би трябвало да бъде в хотел „Бевърли Хилс“ или „Бевърли Уилшър“, ако иска да го вземат на сериозно. — Патрик беше доста горд от познанията си за Америка, не че някога бе ходил по-далеч от Ню Йорк. Друга част от агенцията се грижеше за филмовите сделки.

— Защо не си отседнал в „Бевърли Уилшър“ или „Бевърли Хилс“? — не се сдържа да попита Поли, след като получи подробна информация за обяда на Джони с Джейн Фонда в ресторанта на компания Ем Джи Ем.

— В „Шато“ е много по-готино, хората са по-диви, по-близки до „Вълкът“, видях Ленард Коен вчера на басейна…

— Нямах представа, че е още сред живите.

— О, така е, Пол, определено. Той смята, че Круз е наистина невероятен.

— Тя носеше ли спортно трико?

— Кой? О, Джейн ли? Не ставай смешна, Пол, беше по обяд, но е невероятно, тя изглежда млада като теб.

— Благодаря — каза Поли сухо.

През втората седмица от престоя си там той вече беше на вълна американски начин на живот.

— Тук всичко е толкова открито, не мога да повярвам. Всички имат по две коли, поне четири спални, градина, прислужница, басейн…

— И психиатър, така съм чувала — каза Поли.

— Наричат ги психоаналитици. Те ти стават нещо като приятели. Всички са толкова дружелюбни и гостоприемни. Постоянно посещавам разни хора, Пол. Кога ще ни се случи такова нещо в Лондон?

— Ами никога, защото ти винаги ги каниш в нашата къща.

— Представи си, Пол, когато работата наистина потръгне. Ще се преместим тук и ще живеем по този страхотен начин.

— Звучи като страхотно място за деца.

— Права си. Абсолютно си права! На Луана страшно й хареса.

— Не, исках да кажа нашите деца.

— Да. Разбира се. На тях също ще им хареса много, не се опитваш да ми кажеш, че случайно си бременна, Пол?

— Не.

— Уф! Щеше да е много неподходящ момент. Всичко съм измислил. Трябва да направим един филм, а после и едно бебе. Веднага щом „Вълкът“ стане готов за пускане, ще започнем да създаваме потомство. Какво ще кажеш?

Какво можеше да каже?