Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (28)

28.

Хектор О’Нийл беше опасен. Поли си помисли, че никога преди не се бе чувствала толкова жива. През целия полет тя буквално потръпваше от вълнение при спомена за последната им нощ заедно. На сутринта той просто бе станал и бе излязъл. Без декларации за вечна любов. Без обещания за обаждане. Нищо. Той можеше да бъде внимателен, състрадателен слушател, който оставя червени рози върху подноса й със закуска. Или можеше да я люби диво и страстно и да си излезе на следващата сутрин без дума, оставяйки нараняванията по врата и бедрата й като спомен. Но какъвто и да беше, той я бе върнал към живота и я бе накарал да иска още.

Докато Поли влизаше в къщата, Джони оставяше съобщение на телефонния секретар.

— Пол. Аз съм. Благодарение на теб имам ужасен махмурлук. Чаках те в хотела снощи. Кой знае къде беше. Сигурно съм натрупал на бара дълг, колкото националния. Можеше поне да се сетиш да дойдеш и да ми благодариш за почивката, преди да си тръгнеш. Без съмнение ще ме уведомиш, когато ти е удобно защо през по-голямата част от времето ме отбягваше, сякаш съм чумав. Ако наистина искаш да знаеш, обаждам се да проверя дали си пристигнала вкъщи жива и здрава. Не знам защо си правя труда. — Тук имаше пауза. Той прочисти гърлото си. — Но е така.

Тя изчака да види дали имаше съобщение от Хектор, но нямаше.

На горния етаж разопакова багажа и лежа половин час във ваната, преживявайки отново сутрешната си баня на булевард „Кап“. Когато се върна в спалнята, тя потърси под леглото чехлите си и вместо тях намери ръкописа на госпожа Флауърс. Беше неделя вечер. Госпожа Флауърс щеше да дойде на другата сутрин, очаквайки да е прочела поне половината във Франция. На Поли не й оставаше нищо друго, освен да започне книгата тази вечер.

Прочете я до 2:30 сутринта, обзета от нарастващ гняв. Не към госпожа Флауърс, не към себе си, а към Граниа Хендерсън.

Граниа Хендерсън я бе излъгала. Книгата на госпожа Флауърс не беше сага, нито пък бе „просто ужасна“. Всъщност до голяма степен бе точно обратното. Поли лежеше и се чудеше защо не бе прозряла постъпката на Граниа Хендерсън по-рано. Граниа бе направила голям въпрос от факта, че е единственият автор на Поли от „Милс и Бун“, казвайки, че усеща, че Поли се срамува от нея. И все пак винаги е било ясно, че Граниа ще си печели хляба с писане за „Милс и Бун“, докато работи върху своя блокбъстър, обемистата многопоколенческа сага, която щеше да й донесе богатство. Изведнъж Поли разбра какво се бе случило. Госпожа Флауърс, самата тя писателка за „Милс и Бун“, се бе появила, побеждавайки Граниа в последния момент. По-лошото бе, че госпожа Флауърс не бе написала сага, тъй като — както може би Граниа бе осъзнала прекалено късно — този вид книги вече не се купуваха. На пазара винаги щяха да се предлагат местните саги, любовните истории за „дървени обувки и шалове“, както ги наричаха в бранша, но тежките епически романи, покриващи семейни династии в период от над сто години, вече рядко присъстваха на челните места в списъците на бестселърите, освен ако стилът не се отличаваше с литературна стойност.

Госпожа Флауърс бе написала нещо невероятно комерсиално, в смисъл че се четеше на един дъх, история за маниакална любов, убийство и предателство, която можеше да се обобщи в един ред: „Ребека“ от мъжка гледна точка. Безименният разказвач в книгата е млад мъж, тих и скромен писател, който се жени за красива известна личност от телевизията, чийто първи съпруг, Кристофър, е писал бестселъри и е приличал на Ред Бътлър. Първият й брак е бил бурен като този на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън и рядко е слизал от страниците на таблоидите. Докато разказвачът се опитва да напише своя собствен първи роман, около него са книгите на Кристофър и доказателствата за неговия успех. Като изпълнителка на завещанието на Кристофър, жена му постоянно участва в срещи с филмови и телевизионни компании, които искат да филмират книгите му или да правят угоднически документални филми за автора им. Тя не приема на сериозно работата на новия си съпруг, но след напрегнатия първи брак се нуждае истински от плахата, изпълнена със сляпо обожание любов на разказвача. В същото време тя очаква от него да се държи подобаващо в грубия, обигран свят на медиите, да бъде блестящ, очарователен и забавен всяка вечер. А на заден план винаги се навърта като неуморен воайор литературният агент на Кристофър, който е гей и тъй като явно е бил влюбен в своя клиент, сега смята разказвача за узурпатор на трона. Когато разказвачът открива, че Кристофър е бил убит, той разбира, че и неговите дни са преброени.

Граниа Хендерсън очевидно истински завиждаше на госпожа Флауърс и безсрамно бе наранила самоувереността на възрастната жена, съветвайки я да не показва ръкописа на Поли. Бе излъгала Поли, за да саботира шансовете за успех на госпожа Флауърс. Докато Граниа бърбореше на глупавите си парти, госпожа Флауърс работеше по осем часа на ден за Поли, понякога и по-дълго, а после се прибираше и даваше пълна свободи на въображението си. Госпожа Флауърс бе истинска писателка. Граниа Хендерсън бе само една жалка драскачка.

Госпожа Флауърс заплака, когато Поли я попита дали ще й окаже честта да я вземе за свой агент.

— И наистина ще бъде чест, госпожо Флауърс. „Кристофър“ ще бъде най-интересната книга, която ще предложа за продажба след „Господин Неподходящ“.

Сега Поли виждаше госпожа Флауърс в напълно различна светлина. Нямаше я старомодно облечената възрастна жена, на нейно място стоеше талант, достоен за възхищение и с потенциал за голям финансов успех. Оцветената в синкав нюанс коса и практичните обувки бяха все още там, но Поли реши, че ще остави на издателите, които ще имат щастието да откупят книгата, да решат дали искат да създадат нов имидж на госпожа Флауърс.

Осъзна, че почти не се бе сещала за Хектор, докато не погледна към телефона — който бе изключила предната вечер — не видя, че от сутринта имаше вече четири съобщения.

Не бяха от Хектор. Всичките бяха от Джоан, първото започваше с „Каза, че се връщаш днес, затова трябваше да звънна и…“, а последното свършваше с хлипания. Какво й ставаше на Джоан?

— Госпожо Флауърс, бихте ли звъннали на госпожа Брок след около час да я помолите да се срещне с мен за обяд в „Кларк“. Ако поиска да отидем на друго място, кажете й, че съм излязла и не можете да се свържете с мен, така че ще се наложи да отидем. Искам да кажа, тоест… ако все още сте готова да продължите да ми бъдете…?

— Все още не сме продали книгата, госпожо Де Сото. Едно по едно.

Веднага щом влезе в „Кларк“, Поли си спомни, че Джоан ненавиждаше този ресторант. Предлагаха определено меню за деня. Не можеше да се избира и на Джоан това никак не й харесваше. Плюс това поради късното запазване, масата на Поли бе на долния етаж, свряна в ъгъла.

— Защо винаги успяваш да получиш маса чак в Сибир? — недоволстваше Джоан. — Ако помръдна стола си дори частица от сантиметъра, единият му крак ще се окаже в кухнята.

— Не мисля така, Джоан. Кухнята се вижда много добре в началото ей там.

Поли зачака да чуе думите на Джоан, че изглежда страхотно — почерняла и излъчваща блясък след секса, който бе правила с Хектор. Със сигурност Джоан щеше да познае какво се бе случило. Но Джоан просто гледаше свирепо право напред. Не стана да посрещне Поли с целувка, дори не попита обичайното: „Прави ли секс? Получи ли чек?“, на което Поли се бе приготвила да отговори. Поли се ядоса. Защо трябваше Джоан да е толкова навъсена? Винаги се оплакваше, все нещо имаше да си изкарва по повод новия обект на омразата й.

Поли реши да не обръща внимание на нейното настроение, а да мине направо на въпроса.

— Да пийнем шампанско. Имам повод за празнуване.

— Малко превземки — изсумтя Джоан.

— На кой му пука? Срещнах един мъж. Започнах връзка най-после. Нямах търпение да ти кажа.

— Къде, по дяволите, го срещна? Ти току-що се върна от Франция. В самолета ли го срещна или какво?

— Джоан, с теб не сме си говорили от седмици, преди да замина. Ти не отговори на телефонните ми обаждания. Можеше да го срещна и преди да отида във Франция, но действително го срещнах там.

— Той е работил по филма?

— Определено.

— Поли, нали не си тръгнала да се чукаш с някои от техниците? Слънцето те позамая и ти скочи в леглото на третия асистент директор, който сега се е върнал при женичката си в Ист Шийн?

Поли се засмя.

— Нищо подобно. Аз съм котката, която обра каймака. Не можеш ли да се сетиш? Бях съблазнена от самия Хектор О’Нийл.

Джоан не каза и дума. Поли бе малко объркана. Очакваше да чуе силен вик и да бъде засипана с въпроси за подробностите.

— Е, не искаш ли да чуеш цялата история?

Джоан пак не отговори.

— О, за бога, Джоан! Откога ме тормозиш да си намеря мъж, да правя секс, а сега това се случи и го направих със стил. Срещнах го случайно пред „Еден Рок“ и той ме отведе във вилата, която бе наел на булевард „Кап“ и оттам нататък се започна. — Поли съзнаваше, че не бе споменала разочарованието си от това, че бе видяла Джони с Хуанита, но не искаше Джоан да остане с впечатлението, че Хектор й бе обърнал внимание от съжаление. Това просто не беше така.

Нали?

— И той ме изведе с лодката си чак до Сен Тропе за обяд и гледах как снимат филма, всъщност бях в една сцена с него. Ще я видиш, когато излезе филмът. Никога не съм си прекарвала толкова страхотно. Ти беше абсолютно права за секса. Отдавна трябваше да направя нещо по въпроса. Отрази ми се страхотно. Той е чудесен любовник. Джоан, какво има?

Джоан бе станала.

— Току-що прегледах това смешно меню, Поли. Няма и едно нещо, което да ми се яде.

— Ами да отидем на друго място. От другата страна, в „Кенсингтън Плейс“. Ти много го харесваш. Толкова е просторно, със сигурност ще имат маса.

— Поли, ще възразиш ли, ако го оставим за друг ден? Просто нямам настроение за това. Госпожа Флауърс не ми даде възможност да й го кажа по телефона. Само ми каза, че си запазила маса тук и затвори. Малко нелюбезно беше, ако питаш мен.

— Виж, Джоан, ти беше онази, която оставяше съобщения на телефона с предложения за обяд…

— Не е твоя идея. Това ли се опитваш да кажеш? Е, ако е неприятно задължение за теб…

— За бога, не бъди толкова мнителна. Какво ти става? Защо мълчеше, докато ми оставяше съобщението? Джоан!

Но Джоан бе избягала.

Поли се почувства измамена. Бе очаквала с нетърпение поне веднъж да бъде тази, която разказва за мъже. Просто не разбираше защо Джоан не прояви интерес. Нещо не беше наред.

Докато се връщаше бавно към къщи, Поли се сети за Зоуи Никълс. Имаше човек, който щеше с вълнение да изслуша разказа за почивката й. Но телефонният секретар на Зоуи информираше обаждащите се, че Зоуи е заминала за Ню Йорк, за да прави проучвания за книга — несъмнено романа на Арома Рос — и няма да се върне преди другата седмица. Поли остави съобщение и се запита кога ли щеше да се върне Хектор. Осъзна, че дори не знае. Да му се обади ли във Франция — или да изчака той да се обади? Разбира се, той снима по цял ден и вероятно е толкова изтощен всяка вечер, че заспива, след като изяжда приготвената от Хюсеин вечеря. Така че почти сигурно няма да има време да й звънне, каза си тя, за да се утеши предварително, в случай че той не звънне. Защо Джоан си бе тръгнала в такова лошо настроение? Поли имаше нужда Джоан да й напомни, че мъжете са копелета и не разбират, че жените се нуждаят от неща като телефонни обаждания и постоянно общуване. Защото въпреки че на пръв поглед Джоан бе хаплива кучка, тя обикновено бе добър слушател и знаеше кога да каже нещо утешително. Поли се упрекна за това, че когато агенцията бе започнала да поглъща все повече от времето й, тя прояви небрежност в отношенията си с другите свои приятелки. Нямаше на кого да се обади и да поклюкарства за Хектор, или поне никой, на когото може да има доверие.

Накрая се обади на Луана от чиста самота.

— Поли, върна ли се? Как е татко?

„О, боже, сега Луана ще иска да си говорим за Джони.“

— Подлудява всички. Познаваш баща си. Ела на вечеря. Всичко ще ти разкажа.

— Кога?

— Утре вечер? Бих те поканила сега, но няма абсолютно нищо за ядене в къщата.

— Всъщност, Поли, защо не дойдеш ти?

— Къде?

— Тук, в апартамента ми. Ще ти сготвя нещо.

— Господи, ще бъде истинско събитие!

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, половината пъти, когато те поканя, не си правиш труда да се появиш. Имаш ли представа колко страхотни ястия съм изхвърлила на боклука, защото все ме забравяш?

— Поли, какво има?

— Нищо. Трябва ли да има нещо? Какво имаш предвид?

— Никога не съм те чувала да звучиш по този начин.

— По кой начин?

— Сякаш се самосъжаляваш. Слушай, ела и ще ти сготвя нещо вкусно и ще те накарам да забравиш каквото и да е там.

„Да й кажа ли, почуди се Поли. Какви са правилата, когато обсъждаш с доведената си дъщеря своя любовен живот?“

— Работата е там — Луана се изкикоти, — че имам изненада за теб. Искам да ти кажа тайната си. Не мога да я пазя повече за себе си.

„Добре дошла в клуба“, помисли си Поли и каза на глас:

— Не ми обръщай внимание. Прекалено много отегчителна работа, такъв рязък спад след всичкото слънце, море и сек… спане в Южна Франция. И така, какво имаш да ми кажеш? Ще изплюеш камъчето за това твое гадже ли?

— Откъде знаеш, че си имам гадже?

— О, с баща ти не сме съвсем слепи. Ти постоянно правеше разни намеци. Просто не знаехме кой е. Ти наистина се държеше потайно.

— Е, до края на утрешния ден ще узнаеш, но бих искала да не казваш на татко. Между другото, ти и той…?

— До утре, Луана. Ще дойда около осем.

— Би ли могла да дойдеш в 7:30? Филмът започва в осем.

— Ще ходим на кино?

— Не, по телевизията ще дават нещо, което искам да гледам.

„Очарователно, помисли си Поли. Кани ме на вечеря, а после ще прекара цялата вечер пред телевизора.“

 

 

В мига, в който пристъпи прага на тесния апартамент на Луана в Шепърдс Буш, Поли съжали, че е дошла. Във въздуха се носеше мирис на риба. Разнебитена маса за игра на карти бе поставена пред телевизора и нащърбен порцелан от различни сервизи за двама души. Луана отвори бутилка долнопробно вино с подозрителен вид и Поли се ядоса на себе си, че не бе донесла свястно пиене. Но не можеше да не бъде заинтригувана от самоличността на гаджето на Луана, особено ако това бе някой, за когото Джони не трябва да знае.

— Изглеждаш върха, Поли. Никога не съм те виждала да изглеждаш толкова добре. Така почерняла! Трябва да си била наистина неустоима като по-млада.

Поли трябваше да се засмее. Луана го каза с добри намерения. Тя нямаше представа за подтекста на нейния комплимент.

— И косата ти е пораснала — продължи Луана. — Наистина ти отива по-дълга. Подмладява те.

— Баща ти винаги я е харесвал по-къса. Беше се смахнал по ушите ми, искаше да може да ги вижда.

— Наистина ли? — Луана изглеждаше леко ужасена, но и развълнувана в същото време. — Татко смахнат? По какво друго се е смахвал? Все още ли е смахнат?

— Не мога да знам — каза Поли.

Точно когато Луана се мъчеше да извади рибния пай от фурната, Поли си спомни онова, което Хектор й бе казал за Едит.

— Защо не ми каза, че майка ти страда от депресия?

Луана изпусна пая. Чинията се строши на мига и воднистият сос се изля по мръсните кухненски плочки. Тя избухна в сълзи.

— Защо ти трябваше да я намесваш? И въобще кой ти каза.

— Разбрах, че всички знаят. Само на мен не ми е позволено да науча тайната. Чакай, дай ми парцал. Ще ти помогна да избършеш и после ще отида да купя хамбургери, които ще хапнем пред телевизора. Ще бъде като в доброто старо време, когато идваше на гости от Корнуол. Можем да ги изядем заедно с тази хубава салата, която си направила.

Листата на марулята бяха повехнали, а авокадото бе посивяло, но Луана изглеждаше прочувствено благодарна и се хвърли в прегръдките на Поли.

Когато Поли се върна, Луана седеше свита в ъгъла на дивана с колене под брадичката, дъвчейки кокалчетата на пръстите си — стар навик от детството. Останките от рибния пай все още бяха навсякъде по пода и Поли почисти колкото можа. Луана не се помръдна.

— Скъпа Поли, ти си ангел, но побързай. Филмът е наистина добър и ще го изпуснеш. Взе ли хамбургерите?

„Няма «Благодаря, Поли» или «Остави, аз ще го свърша после». Какъвто бащата, такава и дъщерята.“

— Ето ти бургера. Кого ще изпусна? Твоят приятел във филма ли е?

Луана кимна щастливо, върнала старата си същност.

„Значи онова, което Джони подозираше, е вярно, помисли си Поли. Луана спеше с актьори.“

— Това е един от старите му филми — каза й Луана. — Не можах да повярвам, когато го видях в „Рейдио Таймс“. Гледай, започва. Не е ли просто божествен? Кой би си помислил, че ще прояви и най-малкия интерес към мен? И как беше той във Франция, Поли? Въобще видя ли го? Той… спомена ли за мен… Попита ли въобще за мен?

Поли седеше като ударена от гръм, правейки усилия да не реагира. Това бе един от старите филми с Конуей и тя откри, че се бе вторачила в един по-млад Хектор, който се движеше през надписите. Изглеждаше смайващо красив. Ако погледнеше дори още секунда, Поли знаеше, че ще започне да плаче.

— Хектор О’Нийл.

— Не изглежда ли смешен? Сега е много по-готин.

— Срещнала си го на кастинга за „Господин Неподходящ“?

— Да. После той ме покани да излезем. Прояви такова разбиране за мама.

— Казала си му за Едит?

Луана кимна.

— Но на мен така и не каза.

— Знаеш, че татко така ми нареди.

— Но ти е казал, че можеш да разкажеш на Хектор.

— Той не знае за мен и Хектор. Няма да му казваш, Поли. Обещай ми да не му казваш. Той няма да разбере. Знаеш го какъв е. Ще каже, че Хектор е прекалено голям за мен. Ще каже, че е неподходящ за мен.

— И ще бъде прав.

— Какво? О, не, Поли, не можеш да кажеш това! Мислех, че ще разбереш. Винаги си разбирала. Винаги съм мислила, че сме толкова близки. Поли, какво правиш? Не го изключвай. Искам да го гледам. Мисля, че съм влюбена в него.

Поли презираше онова, което щеше да направи, но не можеше да се удържи.

— Луана, трябва да ти кажа нещо. Няма да ти хареса, но ще трябва да го чуеш. По-добре да узнаеш сега, отколкото когато е твърде късно и вече си била наранена.

Луана бе заровила главата си под една възглавничка.

— Не съм вече хлапе, Поли. Мога да бъда с когото си поискам.

— Разбира се, че можеш. И пак ще можеш да се виждаш с Хектор след това, което ще ти кажа — ако искаш. Знаеш, че по-рано ми спомена колко се страхуваш, че няма да те желае повече, че може да е срещнал някоя друга там. Разбирам, че това „там“ е Франция. На снимките. Е, Луана, точно това се случи. Бях там. Видях го. Той беше с друга. Той има една вила и я заведе там вечерта. Тя… тя спа там… с него.

— Не е вярно! Някоя от филма ли е?

— Не.

— Тогава откъде знаеш? Не вярвам.

— Просто знам. Бях там. Можеш да вярваш на това, което искаш, но човек като него… винаги ще си има друга… някъде.

Докато говореше, Поли осъзна, че обясняваше същността на Хектор не само на Луана, но и на себе си.

— Но той ми прати картички… Виж…

Луана скочи и зарови из чекмеджето, мятайки дузина картички към Поли.

— Луана, може би той ще се обади, когато се върне, и ти можеш да продължаваш да се виждаш с него, но той не те обича и ти не си единственият човек в живота му. Стига да разбереш това.

— Завиждаш! Това е. Татко те заряза и ти би искала някои като Хектор О’Нийл за себе си, нали, Поли? Но си твърде стара. Той иска някоя, която е млада и стегната като мен. Можеш да се правиш на добрата стара втора майка, която се грижи за мен, колкото си щеш, но няма да повярвам и на една твоя дума, защото знаеш ли какво, това са глупости. Господи, Поли, ти остаряваш. Трябва да се спреш. Добре де, прекарвахме си добре, когато бях дете, но сега съм жена. Последният човек, от когото ми трябва съвет за сексуалния ми живот, е милата стара Поли Баламата. Знаеш ли, че те наричахме така? Хей, Поли, къде отиваш? Хайде да изгледаме края на филма. Значи Хектор си има други жени. Голяма работа. Той просто е като всички останали. Ще се науча да живея с този факт.

„Но аз няма“, изплака Поли, докато слизаше по стълбите към улицата.