Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (1)

1.

Джони я напусна посред нощ.

После, години наред всеки път, когато чуеше Пол Саймън да пее по радиото „50 начина да напуснеш любимата“, тя се сещаше за това. Изречението „Просто се измъкни през задната врата, Джак“ винаги й въздействаше. Точно така трябва да си е тръгнал и Джони. Не би могъл да излезе през предната врата. От месец тя беше здраво залостена. Идеята да я боядисат бе негова. В продължение на една седмица обсъждаха въпроса. Е, не беше точно обсъждане. Той рядко обсъждаше каквото и да било. Просто обяви на вечеря, че е крайно време да се направи нещо с предната врата и че ще повери задачата на Рейчъл.

Рейчъл беше неговата изстрадала сътрудничка от офиса, макар че човек трудно би си представил откъде намира време да изпълнява обичайните си задължения като водене на кореспонденция и говорене по телефона, след като постоянно бе ангажирана с множество задачи, свързани с личния живот на шефа й.

Боядисването само на предната врата бе истинско предизвикателство, тъй като повечето хора биха очаквали работата да включва и задната врата, и прозорците, но накрая Рейчъл се появи с Арнолд Пинър. Арнолд работеше тук-там временно, а преди това бе осигурявал храна по снимачните площадки. Предната врата бе далеч под достойнството му и след не повече от час-два работа той извика откъм предните стъпала:

— Готово, госпожо — и си тръгна, оставяйки злополучната врата открехната. След двайсетина минути вятърът я затръшна и тя залепна. Оттогава не бе отваряна.

Малко е вероятно мъж, решил да боядиса входната врата на къщата, да напусне жена си, но когато той си тръгна, тя не бе много изненадана. Всъщност, донякъде бе предчувствала, че това ще се случи.

Събуди се към девет без петнадесет и отвори едното си око. Неговата половина от леглото беше празна. „Той е излязъл за работа“, предположи тя, докато той не се обади след час — което не беше необичайно, макар че често й звънеше по няколко пъти на ден. Много го биваше да я проверява.

— Само проверявам, за да разбера какво става с гостуването на Андърсънови. Нали не си забравила? Пристигат сутринта. От Лос Анжелис. Ще бъдат ужасно уморени. Стаята им ще бъде ли приготвена?

— Само проверявам. Занесе ли сакото ми на химическо? Ако не, аз мога да го взема утре и Рейчъл ще се погрижи…

— Само проверявам… добре ли си? Снощи ми се стори малко умислена.

Този път телефонът отсреща мълчеше. Тя знаеше, че той е там, тъй като неговата вярна Рейчъл се бе обадила, за да я свърже с него.

— Какво искаш за вечеря? Мислех да направя кюфтета и салата. Съгласен ли си?

Тя чакаше. Той много обичаше нейните кюфтета и най-вече начина, по който тя слагаше дебели пластове пилешко между телешкото и ги подправяше със сусамено масло.

— Ти погледна ли в моите шкафчета? — тихо попита той.

— Не, защо? Искаш да занеса нещо на хим…?

— Погледна ли в шкафчетата в банята?

— Да не би да се е свършила водата за уста?

— Не, напуснах те.

— О…

Гласът й прозвуча безизразно, почти равнодушно.

— Събрах си багажа снощи, докато ти беше излязла с твоята авторка. Между другото, как беше вечерята? На нея хареса ли й в „Сибо“? Ти поръча ли си от плодовия десерт с яйчено-винен крем?

— Да — потвърди тя.

— Изпразних всички шкафове от моята стая и си взех нещата от банята. Сложих ги в няколко чанти и ги оставих в килера под стълбите. Ти така и никога нищо не забелязваш.

— Но…

— Не, не трябваше. Измъкнах се към четири сутринта. Тъкмо ми беше взела и втората възглавница в съня си, както правиш винаги, и се захлупи с нея. Нищо не чу. Не исках да го обсъждам. Просто исках да се махна. Предполагам, че можех да ти оставя бележка. Ало? Ало, там ли си още?

— Представи си, да. Господи, Джони, какво очакваш да кажа? Дали е трябвало да оставиш бележка? Звучи така, сякаш си тръгнал да се самоубиваш. Добре, че се обади, значи поне си все още жив.

— Така ли мислиш? И на мен ми се стори така.

Звучеше доволен от себе си.

— Не знаех как ще го приемеш. Исках да чуя реакцията ти.

„Но не искаше да я видиш.“ А и каква беше реакцията й? Шок — да, но също и някакво особено чувство на облекчение. Да му каже ли?

— Хубаво е, че го направих снощи — продължи словоохотливо той. — Случайно ще обядвам с Луана днес. Ще мога да й обясня всичко.

Луана беше нейната доведена дъщеря. „А защо не обясниш на жена си“, помисли си тя. Горката Луана. Ще бъде объркана повече от всякога. Въпреки че не го казваше директно, Луана постоянно излъчваше призива: „Моля ви, моля ви, обичайте ме. Майка ми е абсолютна откачалка, но това не означава, че и аз съм такава, и въпреки че баща ми все още ме смята за петгодишна, аз всъщност съм голяма“. Тези думи сякаш бяха изписани с крещящи букви на фланелката й. Разбира се, тя още не беше пораснала. Вероятно никога и нямаше да порасне, не и с такава майка като побърканата Едит, която витаеше като призрак около нея.

— Какво да й кажа, ако се обади, преди да се срещнете?

— Кажи й да звънне в офиса. Там ще знаят къде съм.

— А довечера? Има ли къде да останеш?

— О, ще се оправя. Не се тревожи.

— Още нещо…

— Да? Имам среща в десет. Ако може по-накратко…

— Просто се чудех. За постоянно ли е?

— О, боже! В момента нищо не мога да обсъждам. Просто не мога. Нали разбираш?

И затвори.

„Това ми е проблемът, помисли си Поли, аз винаги разбирам.“