Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (20)

20.

Когато Луана видя Хектор О’Нийл за първи път, тя говореше по телефона с момичето, което в момента й бе любимата приятелка. Луана имаше лек проблем с приятелите — имаше склонност да зарязва онези, които й казваха нелицеприятни неща за нея самата.

— Наистина не трябва да пиеш толкова много. Кошмарна си, когато си пияна.

— Луана, стопроцентово ли си сигурна, че си влюбена в него? Предната седмица беше влюбена в Хари. Не можеш да се влюбиш във всеки мъж, когото срещнеш.

— Защо не изчакаш поне втората среща и тогава да си лягаш с тях? Как очакваш да те уважават, ако сама не се уважаваш?

— Господи, Луана, не можеш да си позволиш това сако. Защо трябва да пазаруваш в „Джоузеф“? Все още не си платила превишаването на кредита си. Защо влошаваш нещата?

С други думи всеки, който я критикуваше относно начина й кивот, беше аут. Луана ставаше всяка сутрин, потулваше всичко и започваше наново деня. Беше само въпрос на време, за да се появи принцът и да я отнесе със себе си.

За ирония единственото нещо, за което приятелите й грешаха, бе причината да работи за Кловис. Те мислеха, че тя работи в кастинга, за да има постоянен запас от мъже, чрез които да играе ролята си на „робиня на секса“. Никой не разбираше, че провеждането на кастинга я вълнуваше още от малка. Освен може би Поли. За Поли, която си спомняше как момичето с вълненото палто тичаше към първия ред на киното и бясно преписваше писъка на участващите в „Работещо момиче“, изборът на кариера на Луана бе съвсем логичен. Тъй като за Луана това беше кариера. Работата при Кловис бе само началото. Тя щеше да продължи напред и да започне собствен бизнес точно както Поли.

Мъжът, който влезе, беше умопомрачителен. Висок метър седемдесет и пет. С черна коса и кичур на челото. Огромни слънчеви очила. Дълъг арогантен нос. Високи скули. Широка уста, много подвижна. Широки рамене и гърди, невероятни мускули на ръцете. Бяла фланелка „Гап“ с пакет „Марлборо Лайтс“ в джобчето. Джинси. Много дълги крака. Мокасини.

Луана беше станала, без да го осъзнава, и сега откри, че се взира над бюрото. Бързо върна поглед към лицето му. Той бе свалил очилата, разкривайки тъмносини очи.

— Вие сте… вие сте…

— Да. Позна от първия път. Аз съм Хектор О’Нийл. Да имате по двадесет?

— Какво?

— Монети по двадесет пенса. За паркинга? Имам да си платя само за половин час.

— О, разбира се, почакайте секунда! — Луана изпразни на бюрото прасенцето касичка на Кловис с монети за паркиране и му даде съдържанието. Той ги сложи в джоба си, намигна й и излезе:

След пет минути телефонът звънна. Беше той.

— Луана, направи ми услуга. Кажи на Кловис и Джони, съм в „Гручо“, горе в „Сохо“ и ги чакам, моля те!

— Да, разбира се.

— Става ли да ти върна парите друг ден?

— О, не, няма нужда.

— Прекрасно и щедро. — Той се засмя и след миг го нямаше.

Докато обядваше в „Пица Експрес“ с мъжа, с когото бе прекарала предната нощ, Луана изведнъж се запита откъде Хектор О’Нийл бе научил името й.

 

 

За огромно облекчение на Луана той се върна четири дни по-късно. Всяка сутрин тя миеше своята дълга черна коса и се измъкваше от леглото половин час по-рано от обичайното, за да пробва няколко различни варианта на обличане, преди да тръгне за офиса, доволна, че е възможно най-съблазнителна, в случай че той се появи.

Кловис почти я бе уволнила, когато влетя паникьосана в офиса след дълъг обяд, тъй като катаджиите обикаляха, но откри, че прасенцето касичка е празно. Беше бясна. Имаше много нападки, освен думите: „Ако скъпият ти баща не беше продуцент на този скапан филм, щях да…“.

— Трябва да я държиш пълна постоянно, заспала крава такава — каза тя на Луана. — Отваряй си чантата! Давай всичките си монети по двадесет пенса.

— Мога ли да бъда рицарят в маратонки? — каза един глас зад Кловис и Хектор О’Нийл влезе, мятайки полиетиленова торбичка, пълна с монети по двадесет пенса. — Вината не е нейна, Кловис. Недей да я тормозиш. Аз я накарах да изпразни прасенцето заради мен преди няколко дни.

— Е, да беше казала — измърмори Кловис, съвсем малко умилостивена, и излезе.

— И така, Луана, как вървят нещата?

— Добре. — Луана му се усмихна, за да прикрие внезапното усещане за стеснителност и неловкост.

— Агентът ми каза, че идеята да ми предложат главната роля в „Господин Неподходящ“ е твоя.

Луана кимна.

— Какво те накара да се сетиш за мен?

— О, нали знаете…

— Не, сериозно, бих искал да чуя. Ролята е фантастична и се появи тъкмо навреме. Отърва ме от поредния филм с Конуей. Наистина има за какво да ти благодаря. Всъщност, защо да не те черпя един обяд? Свободна ли си утре?

— Да, разбира се. — „По дяволите, помисли си Луана. Прекалено бързо се съгласих.“

Кловис се върна горе, викайки и пуфтейки.

— Шибаните полицаи няма да ме хванат. Влизай, Хектор. Луана, ако до един час направиш свястно кафе, няма да откажем.

Хектор намигна на Луана и последва Кловис в кабинета й.

— Ще присъствам ли на тази среща? — извика Луана.

— Не — извика в отговор Кловис.

„Е, майната ти, прошепна Луана, ще го имам за себе си утре.“

 

 

— Все още не си ми казала защо избра мен. — Хектор присви очи към менюто на дъската в „Джо Алън“. — Какво ще поръчаш?

Той не забелязваше скришните погледи, отправени към него от половината ресторант, или поне се правеше, че не ги забелязва, докато Луана определено се наслаждаваше на вниманието от момента, в който влязоха заедно.

— За мен салата „Цезар“ и не съм те избрала аз. Кловис прави същинския кастинг. Аз съм нейна асистентка. Само те предложих на баща ми.

— Да, но защо мен?

— Татко взе пари за копродукцията от французите. Помислих си, че ще го одобрят, ако намери актьор, който може да мине за латиноамериканец, ако се наложи, но все пак да е световноизвестна звезда. Искам да кажа, че част от филма се развива във Франция. Ролята ти във филма ми се струва доста динамична. Можеш да бъдеш французин женкар и сериен убиец, ако е необходимо. Освен това, ще им излезеш по-евтино от големите американски имена, които веднага им изскачат.

Каза го, без да се замисли. Усети, че се изчервява. Как можа да изтърси такова нещо?

— Но пък, разбира се, ти си по-млад от повечето от тях и по-хубав и… — Тя се запъна.

— Предполагам, че качеството на играта никога не е било част от уравнението.

— Ами като Конуей не ти се налагаше да играеш. Всички, което изобщо трябваше да правиш, е да изглеждаш добре и…

Отново го направи!

— Абсолютно си права. Точно затова се оглеждах за нещо друго. Защо изглеждаш толкова нещастна? Ти просто каза истината, което е повече от онова, което един актьор чува от хората, работещи в кастинга.

— Взе ли голям процент?

— В аванс, да. Но има за какво. Значи, окей, не си се сетила за мен заради играта ми, но причините ти са били далновидни и ще ти се отплатя за твоята вяра в мен. Ще те изненадам. Искаш ли да бъдеш продуцент като баща си? Изглежда, че притежаваш подходящия инстинкт.

— Продуцент? — Луана бе искрено смаяна. — Дори не съм правила кастинг за филм сама все още и ще чакам за това години. Не съм мислила по-далече от това.

— Не се тревожи, ще правиш кастинг вероятно по-скоро, отколкото си мислиш. Имаш красиви обеци. И страхотно сако. Притежаваш невероятен вкус.

Луана се изчерви отново. Какво й ставаше? Обикновено се държеше спокойно и уверено, но по някаква причина днес като че ли съвсем бе изоставила преструвките. Нервната несигурност, която се криеше зад флиртуването й, излизаше на повърхността. Тя се пресегна за цигарите си.

— Тези не ти трябват. — Хектор незабавно извади запалката си.

— А на теб, май да.

— Вярно. — Той се засмя и обърна главата си настрани, за да не отиде димът към лицето й, а после я погледна отново с полузамрежени очи. — И така, разкажи ми за себе си.

— Какво искаш да знаеш?

— Не заставай изведнъж нащрек. Просто искам да те опозная.

— Защо?

— Защо си толкова подозрителна? Отпусни се. Пийни още една чаша вино и ми кажи — не знам — имаш ли братя или сестри?

Тя поклати глава.

— Ти си единственото и най-скъпото дете на баща си.

— Не знам какво мисли баща ми и не ме интересува. Аз съм просто неговото сладко момиченце.

— Е, какво лошо има в това?

— Нищо. До преди десет години. Но сега съм голяма. Трябва да ме приема по-сериозно. Искам да кажа, кой се сети за теб за „Господин Неподходящ“?

— А гаджета?

— Защо искаш да знаеш? О, извинявай, не трябва да съм нащрек. Втората ми майка каза веднъж, че аз построявам наново Берлинската стена в мига, в който някой ми зададе личен въпрос.

— Не познавам втората ти майка.

— Не познаваш Поли?!

— Е, най-после се появи някой, който те кара да се усмихваш.

— Тя е толкова забавна. Искам да кажа, че е много мила. Обичам я. Наистина. Винаги е била страхотна с мен, но е някак, разбираш, извън нещата. Разбира се, тя е на средна възраст.

— На колко години е?

— Мисля, че на четиридесет и нещо.

— Много стара!

— Не изглежда лошо, когато се сети да си боядиса косата. Има страхотни крака, но гърдите й някак се клатушкат и коремчето й ту се показва, ту се скрива. Толкова е тъжно. Откакто татко я напусна, въобще не излиза вечер. Работи като луда по цял ден, а после си прави пищна вечеря, която носи на поднос в леглото си, и яде, докато гледа телевизия. Казва, че това е, което иска.

— Значи може би е така.

— Не е възможно. Мисля, че е бъзла. За нея е по-лесно да не се сблъсква със света, затова се крие от него. Крие се от истината. Крие се от мъжете, за да не я зарежат. Прекарва прекалено много време да угажда на другите. Аз й викам Поли Баламата. Тя е литературен агент. Добра е, но оставя татко да й се качва на главата.

— А ти качваш ли й се на главата?

Луана вдигна очи изненадана.

— Да, предполагам, но тя сама го иска.

— Луана, какво те кара така да се ядосваш на Поли?

— Откъде знаеш, че й се ядосвам? Добре, признавам, че е така, но тя изглежда толкова щастлива. Не, преувеличавам. Тя е доволна. Тя като че ли действително се наслаждава на живота без мъже. Няма проблем със самотата си.

— А ти не приемаш това? Не харесваш хора, които се чувстват добре в кожата си, защото ти самата си нещастна.

— Кой казва, че съм нещастна?

— Никой. Само питам. Нещастна ли си?

— Какво ти е казала Кловис? Какво ти каза баща ми?

— Нищо. Абсолютно нищо! Кловис каза, че си страхотна в работата си.

— Така ли? Наистина ли?

— А баща ти каза, че си неговото сладко момиченце.

Луана се намръщи машинално, после видя, че той й се смее.

— Трябва да се развеселиш — каза й той. — Ти си толкова хубава, но излъчваш нещо като „Хей, ами аз?“, все едно смяташ, че на хората не им пука за теб. Трябва да им дадеш възможност, трябва да се научиш да се доверяваш на хората, когато те проявяват интерес към теб. Засега ще взема тези цигари и ще ти поръчам орехов пай с бита сметана. Много си слабичка.

— Не съм анорексичка.

— Не съм казвал това. Ето, че пак предполагаш, че си мисля най-лошото за теб. Много си слабичка и нервна, но все пак много красива. Мургава си като баща си, но нямаш неговата агресивна конструкция, слава богу. Сигурно приличаш на майка си.

Луана не каза нищо.

— Е, така ли е? А майка ти? Тя е човекът, за когото нищо не си споменала.

— Няма какво да се каже.

— Както искаш — каза Хектор и сви рамене.

През останалата част от обяда те обсъждаха филма и кандидатите за другите роли, макар обсъждане да не бе точната дума, тъй като по-късно Луана осъзна, че през цялото време той се опитваше да изкопчи нейните предложения за това кой трябва да играе определена роля. Тя си даде сметка, че той не изказваше мнение, нито пък беше казал и дума за собственото си семейство или за себе си. Почти през целия обяд бе я подтиквал да говори за себе си. Беше върхът. Никой преди не си бе правил труда да я слуша, не и както трябва. Вярно, мъжете се интересуваха от нея, но това винаги беше интерес към външността й, а не към това, какво мислеше.

Той я изпрати до офиса и нещо й се стори странно. Едва когато завиха по Олд Комтън стрийт, тя осъзна какво бе то: всеки път, когато пресичаха улица или завиваха зад някой ъгъл, и той се оказваше от вътрешната страна, бързо минаваше от външната — между нея и улицата.

Работата в офиса на кастингов директор беше срещала Луана с много известни актьори, но Хектор О’Нийл беше първият джентълмен.

 

 

Хектор щеше да се изсмее високо, ако знаеше, че Луана го смята за джентълмен. Той бе всичко друго, но не и това. Въпреки това той не спря да мисли за нея през целия следобед и не можа да не съпостави нейната младост с фалшивата изтънчена журналистката, която бе дошла да го интервюира.

Бе поканил Луана на обяд спонтанно, въпреки че ако помислеше, имаше смисъл да очарова дъщерята на продуцента, но всъщност беше обратното. Хектор бе изненадан от това до такава степен бе останал очарован от Луана, как нейната уязвимост бе докоснала някакъв нерв у него, пораждайки желанието да я предразположи и да я защити. Той знаеше какво преживява тя, защото беше преживял същото.

Поне беше свеж полъх, различна от типа упорита кучка на средна възраст, която седеше тук с него в хотелския му апартамент, кръстосвайки и разкръстосвайки кльощавите си крака, казвайки гащичките си при всеки удобен случай. Проблемът бе, че след края на интервюто вероятно щеше да се окаже, че дава точно това, което тя иска, по навик.