Джейн Фийдър
Идеалната годеница (1)

1.

— Ето, мис Прю. — Мисис Бийдъл свали от най-горната кухненска лавица пакет писма. — Днес са доста. Ей това ми изглежда много спешно — тя извади от снопчето продълговат, доста дебел плик и съвсем спокойно хвърли поглед върху напечатания адрес на подателя.

Прюдънс пиеше чая си и изобщо не се опитваше да подканя домакинята да бърза. Мисис Бийдъл имаше свое собствено темпо и свой специфичен начин да подхожда към нещата… Почти като брат си Дженкинс, който изпълняваше в къщата на Манчестър Скуеър задълженията на иконом, доверено лице, помощник, а понякога и съучастник на трите сестри Дънкан.

— Има ли нещо ново от мис Кон? — осведоми се мисис Бийдъл, остави пликовете върху излъсканата до блясък кухненска маса и посегна към каната с чай.

— Вчера получихме телеграма. Пристигнали са в Египет — Прюдънс подаде чашата си да й налеят още. — По пътя са посетили Рим и Париж. Великолепно пътуване.

Последните думи прозвучаха доста меланхолично. Шестседмичният меден месец на голямата сестра протичаше мъчително бавно за останалите в Лондон Прюдънс и най-младата сестра Частити. Струваше им много повече усилия да водят домакинството с оскъдните средства, с които разполагаха, и да поддържат илюзиите на баща си относно финансовото положение на семейството. Това беше най-трудната им задача. Прюдънс и Частити често се изкушаваха да сблъскат баща си с реалността, да му разкрият обстоятелствата, за които беше виновен единствено той: след смъртта на съпругата си бе направил няколко рисковани финансови инвестиции. Мълчаха единствено защото майка им бе пожелала така. Лейди Дънкан никога не си позволяваше да наруши душевния мир на своя съпруг и дъщерите се чувстваха задължени да следват примера й.

Към ежедневната битка за оцеляване се прибавяха усилията им да продължат издаването на вестник „Мейфеър лейди“ в отсъствието на опитната издателка Констанс и да не занемаряват дейността на агенцията за запознанства. Затова не беше чудно, че Прюдънс и Частити прекарваха безсънни нощи и бяха изгубили апетита си.

Звънчето на магазина, разположен в предната част на къщата, възвести, че влиза клиент. Мисис Бийдъл приглади безупречната си престилка и отиде да го обслужи. Прюдънс отпи глътка чай и си взе второ парче сладкиш с джинджифил. В кухнята зад магазина беше топло и спокойно. Отпред се чуваше бодрото бъбрене на мисис Бийдъл, прекъсвано от време на време от непознат глас, пронизителен и неприятен, който високо се оплакваше от лошите котлети на кварталния месар.

Прюдънс протегна крака към печката и въздъхна, благодарна за кратката почивка сред напрегнатия работен ден. След малко започна да преглежда пликовете, изпратени до „Мейфеър лейди“, адресирани до ъгловото магазинче на мисис Бийдъл в Кенсингтън — издателките на вестника много държаха да запазят анонимността си.

Дебелият пергаментов плик без съмнение съдържаше официално писмо. Напечатаният подател в горния ляв ъгъл гласеше: „Фалстаф, Харли и Грийнуолд“.

Прюдънс бе обзета от лошо предчувствие. Това приличаше на адвокатска кантора. Тя посегна към ножа за масло, за да разреже плика, но с бързо движение го остави настрана и поклати глава. Следвайки едно неизречено споразумение, сестрите отваряха така наречената „служебна“ кореспонденция само заедно. В случай че това писмо съдържаше лоши новини — Прюдънс вече имаше чувството, че от плика се носи зловоние, — не биваше да го отваря сама.

Тя прибра писмата в голямата си ръчна чанта и допи чая си. Мисис Бийдъл все още разговаряше с клиентката си. Прюдънс влезе в магазинчето, докато си слагаше ръкавиците.

— Много ви благодаря за чая, мисис Бийдъл.

— О, аз винаги се радвам да ви видя, мис Прю — лицето на добрата жена засия. — И мис Час, разбира се. Доведете я следващата седмица. Обещавам да й направя маслен сладкиш. Той й е любимият.

— Знам, че ще съжалява, дето е пропуснала джинджифиловия, но днес трябваше да посети една стара приятелка — отговори с усмивка Прюдънс и кимна учтиво на клиентката, която я зяпаше любопитно. Дама с акцент от Мейфеър, облечена в елегантна следобедна рокля, не влизаше често в магазините на Кенсингтън. А още по-необичайно беше, че тази дама бе излязла от задните помещения.

Прюдънс взе един екземпляр от „Мейфеър лейди“ от поставката за вестници и го протегна към клиентката.

— Ако си търсите нещо за четене, мадам, препоръчвам ви този вестник.

Жената остана толкова изненадана от жеста, че веднага взе вестника.

— Ох… ами не знам — прошепна малко смутено тя. — „Мейфеър лейди“… това сигурно е за високопоставени дами.

— О, не, в никакъв случай — отвърна любезно Прюдънс. — Мисис Бийдъл също го чете и го харесва.

— Да, от време на време — потвърди мисис Бийдъл. — Разгледайте го, мисис Уорнър. Това е точното четиво за студен следобед, когато седите с плетка пред камината.

— Аз не съм много по четенето — призна мисис Уорнър. — Колко струва?

Докато говореше, тя въртеше вестника в ръцете си, сякаш не знаеше какво да прави с него.

— Само два пенса — отговори бодро Прюдънс. — Ще видите колко интересни неща има в него.

— Ох, не знам… но бих могла… — клиентката решително извади от кесийката си два пенса и ги сложи на тезгяха. — Ще опитам.

— Направете го — окуражи я мисис Бийдъл. — Ако вестничето не ви хареса, ще ми го върнете и ще си получите парите.

Лицето на мисис Уорнър светна.

— Това наричам аз почтена сделка, мисис Бийдъл.

Прюдънс вдигна вежди. Как да печелят пари с вестника, като дамите искат да го четат „за проба“? Но добрата мисис Бийдъл опитваше просто да помогне. Прюдънс поздрави любезно и излезе от магазина. Хладният следобед скоро щеше да премине във вечер, макар че беше едва четири и половина. Тази година есента дойде много рано, помисли си тя. Но може би я тревожеше само краят на дългото и необикновено горещо лято, което бяха прекарали.

Прюдънс забърза към спирката на омнибуса и мислите й се отнесоха към Констанс и египетската пустиня. Някои си живеят добре, каза си тя, когато омнибусът спря, обвит в облаци пушек. Момичето се качи, плати едно пени, седна до прозореца и се загледа в лондонските улици, които се точеха покрай нея. Омнибусът спираше по желание на пътниците и отново потегляше.

Какво ли правеше Частити? Сестра й не беше на гости при своята стара приятелка, както бе казала пред мисис Бийдъл, а си седеше вкъщи и съчиняваше отговори на три писма от читателки, търсещи съвет. Отговорите на „леля Мейбъл“, както се бе нарекла Частити, трябваше да бъдат отпечатани в следващия брой на вестника. Когато Прюдънс излезе от къщи, Частити седеше зад малкото си писалище, гризеше перото и се оплакваше от мастилените петна, оставяни от изхабените пера. Първото писмо беше подписано „Отчаяна от Челси“. Младата дама се оплакваше, че застаряващите й родители хвърлят пари за глупости, докато дъщеря им очаква наследство. Частити трябваше да съчини дипломатичен отговор.

Прюдънс слезе на Оксфорд Стрийт и тръгна по Бейкър Стрийт в посока Портмън Скуеър. Стигна до Манчестър Скуеър и бързо изкачи стълбите към номер десет. Тъкмо когато пъхна ключа в ключалката, Дженкинс отвори вратата.

— Чух бравата да изщраква и си помислих, че сте вие, мис Прю.

— Бях при сестра ви — каза момичето и влезе. — Изпраща ви поздрави.

— Надявам се, че е здрава.

— Изглеждаше съвсем добре. Горе ли е Час?

— Цял следобед не е напускала салона.

— Бедничката! Поне пи ли чай?

Дженкинс се ухили. Всички в семейството се шегуваха със склонността на Частити към сладкото.

— Мисис Хъдсън е направила шоколадов сладкиш и мис Час поиска три парчета. Ако ми позволите да отбележа, настроението й много се подобри. Преди това беше доста… неспокойна.

— И цялата в мастилени петна — довърши засмяно Прюдънс и забърза нагоре по стълбата. На половината път спря и попита през рамо: — Лорд Дънкан вкъщи ли ще вечеря?

— Не вярвам, мис Прю. Мисис Хъдсън е приготвила за вас и мис Час най-хубавия си пастет с агнешко от неделното печено.

Щом трябва да ядем остатъци, агнешкото е много по-добро от рибата, помисли си Прюдънс и отвори вратата към салона, който споделяше със сестрите си след смъртта на майка им. Помещението беше удобно и всички много го харесваха. Малко овехтяло, с избледнели килими и завеси, доста неподредено. Този следобед изглеждаше по-разхвърляно от всякога. Частити седеше зад писалището, а подът наоколо беше осеян със смачкани листа хартия — доказателство за мъчителните й литературни опити. Чула влизането на сестра си, тя се обърна.

— О, толкова се радвам, че си идваш! Значи мога да сложа край — тя зарови, пръсти в непокорната си червена коса, която падаше свободно по раменете й и изглеждаше още по-рошава след усилията да съчини подходящи отговори на читателските писма. Протегна се и разкърши рамене.

— До днес не знаех, че мога да загубя съчувствието си към тези измъчени души, но някои са толкова разглезени и се държат толкова детински, че… О, почакай, трябва да ти покажа нещо. Дженкинс го донесе преди половин час.

Тонът й се промени напълно. Тя скочи и се затича към масичката до вратата.

— Виж тук! — размаха донесения от Дженкинс вестник и обяви: — „Пел Мел Газет“. Кон винаги е казвала, че ще се стигне дотам.

— Какво е станало?

Един поглед към първата страница беше достатъчен — Прюдънс разбра веднага за какво се отнася и подсвирна от изненада. Заглавието с големи букви гласеше: Пер забъркан в нравствен скандал. По-надолу можеше да се прочете следното: Граф Баркли е обвинен от анонимно издаваното женско вестниче „Мейфеър лейди“ в злоупотреба с младите си служителки от женски пол. Една от въпросните госпожици била изхвърлена на улицата бременна и без никакви средства.

Прюдънс продължи да чете с нарастващ интерес. Частити сигурно беше научила статията наизуст. Щом стигна до края, вдигна глава. Сестра й я гледаше с очакване.

— Интервюирали са жените, споменати от Кон в статията.

— И сега с типичния си маниер произнасят присъда над безнравствения пер — отбеляза Прюдънс. — С почти религиозен плам изискват осъждане на позорното му поведение и в същото време гъделичкат нервите на читателите със скандални детайли.

— Точно както се надявахме — заключи Частити. — Само четири седмици след първата статия в „Мейфеър лейди“. Тогава дамите в обществото само си шепнеха скритом, а най-строгите блюстителки на морала удостояваха Баркли с осъдителни погледи. Приятелите му обаче не се трогнаха от статията, а самият той се направи, че изобщо не знае за нея. Вече си мислех, че историята ще се потули. Но тази статия ще информира широката общественост, клубовете и салоните. Оттук нататък няма да му е лесно да се явява пред хора.

— Права си — в гласа на Прюдънс звучеше известна несигурност. Тя бръкна в чантата си и извади дебелия плик. — Това беше в днешната поща.

— Какво е това?

— Мисля, че е от адвокатска кантора.

— Мале мила! — Частити взе плика и го завъртя, сякаш можеше интуитивно да отгатне съдържанието му. — Хайде да го отворим.

Прюдънс й подаде ножчето за отваряне на писма. Частити извади от плика гъсто изписан лист скъпа хартия и започна да чете. Прюдънс надничаше над рамото й.

— Проклятие! — изохка Прюдънс, щом приключиха с четенето. Въпреки ужасния юридически жаргон съдържанието на писмото беше съвсем ясно.

— Защо Баркли обвинява в оклеветяване не „Пел Мел Газет“, а нас — по-точно „Мейфеър лейди“? — попита учудено Частити. — Тяхната статия е много по-остра от нашите.

— „Газет“ излезе едва днес — обясни мрачно Прюдънс. — Ние дадохме първия залп преди месец. Имал е четири седмици, за да внесе обвинение. Ако успее да ни осъди, ще обвини и „Газет“.

— И какво ще правим сега? — Чарити прехапа долната си устна и отново прочете писмото. — Тук пише, че адвокатите ще искат за своя клиент най-високото възможно обезщетение. Какво означава това?

— Нямам представа… но съм сигурна, че няма да е нищо добро — Прюдънс се отпусна на честърфийлдския диван и свали обувките си. — Във всеки случай имаме нужда от съвет и подкрепа.

— Имаме нужда от Кон — сестра й приседна на облегалката на едно кресло и нервно забарабани с краче по крака на ниската масичка.

— Какво ли ще каже Макс?

— Ако се разбере, че статията е написана от жена му, кариерата му ще пострада — установи мрачно Частити.

— Трябва да се погрижим никой да не узнае… защото това ще се отрази пагубно и на бизнеса ни. Но не знам как бихме могли да го опазим в тайна от Макс — Прюдънс взе писмото, оставено от Частити, и го прочете за пореден път. — Пропуснали сме нещо. Виж, най-отдолу: „В допълнение към клеветите по адрес на нашия клиент за отношенията му с персонала ние изискваме най-строго наказание и за несправедливите обвинения относно финансовото състояние на клиента ни.“

— „Пел Мел“ май не повтаря нашите намеци — Частити грабна вестника. — Аз поне не видях нищо подобно.

— И аз не видях. Там са били достатъчно умни да не подхващат тази тема. Защото няма доказателства. Ние също нямаме или поне не можем да ги покажем. Въпреки това съм сигурна, че те съществуват. За съжаление преди месец искахме само да спрем Баркли и не обърнахме внимание на подробностите. — Прюдънс въздъхна. — Ама че сме идиотки!

— Не си права. Може да сме били, но вече не сме.

— Така или иначе белята вече е станала — кимна Прюдънс и на лицето й се изписа мрачна усмивка.

Някой почука дискретно и двете сестри се обърнаха към вратата.

— Искате ли да ви донеса шери в салона, мис Прю, или ще слезете долу? — попита Дженкинс.

— Днес май не сме в настроение за официална вечеря — отговори Прюдънс. — Ще пием шери тук, а месния пастет ще изядем в малката трапезария.

— Знаех си, че така ще решите — Дженкинс влезе с табла в ръце. — Кога ще желаете мисис Хъдсън да ви сервира вечерята? — той напълни две чашки с шери и ги подаде на сестрите върху сребърна табличка.

— В осем — Прюдънс погледна въпросително сестра си и тя кимна. — Няма да се преобличаме за вечеря и ще се обслужваме сами. Сигурно имате още много работа, Дженкинс.

— След като поднеса вечерята, ще съм свободен — отговори укорително той и излезе.

— Ще иде в кръчмата да пийне нещо — отбеляза Частити и отпи глътка шери. — Там става оживено едва след девет.

— Въпреки това не е нужно да ни сервират официално парченце месен пастет — Прюдънс поклати глава. — Защо да не хапнем тук, пред камината?

— Защото Дженкинс и мисис Хъдсън ще припаднат от ужас — отговори Частити и избухна в тих смях. Остави чашата си и отиде до камината, за да добави въглища. — „Да, мис Прю, времената са трудни, но това не е причина да се държите невъзпитано.“

Тя изимитира икономката мисис Хъдсън толкова успешно, че Прюдънс се засмя и изръкопляска. Ала безгрижният миг отлетя веднага щом Частити попита:

— Къде ще намерим адвокат?

— Според мен първо трябва да потърсим правен съвет. Консултант, който да запознае адвоката с нашия случай. Това е правилният начин на действие — обясни уверено Прюдънс.

— Ти знаеш по-добре — Частити отново взе чашата си. — Татко сигурно познава някого. Мислиш ли, че трябва да го разпитаме?

— Като му зададем няколко небрежни въпроса? — Прюдънс се наведе напред. Светлозелените й очи гледаха остро.

— Сигурно няма да събере две и две — подхвърли Частити.

— Да, права си — Прюдънс се намръщи леко. — Съмнявам се обаче, че познава адвокат, какъвто ни е нужен.

— Някой, който не е скъп — Частити не се поколеба да изрече най-важното условие.

Прюдънс поклати глава.

— Този вид защитници винаги са скъпи. Но можем поне да опитаме. Може би ще намерим изход.

По коридора се чуха нетърпеливи стъпки. В следващия момент някой почука бегло по вратата и веднага отвори. На прага застана сър Артър Дънкан с разрешени бакенбарди и необичайно зачервени бузи. Държеше шапката си притисната към атлазената жилетка.

— Нечувано! — извика той — Би трябвало да обесят онзи тип на първия стълб. О, виждам, че вече сте го прочели! — Той посочи „Пел Мел Газет“. — Какво позорно, отвратително оклеветяване! Когато подобна статия се появи в клюкарско женско вестниче, никой уважаващ себе си мъж няма да се заинтересува от глупостите на група празноглави драскачи, но когато „Газет“ започне да си приписва ролята на нравствената полиция, човек започва да се пита докъде може да стигне нашето общество.

Той падна тежко във високото кресло пред камината и се обърна към по-голямата си дъщеря:

— Ако това е шери, искам една чаша, Прюдънс.

— Шери е… да, разбира се, татко — Прюдънс му подаде пълна чашка. — Много ли е ядосан лорд Баркли?

— Ядосан! — повтори иронично лордът. — Той е бесен! — опразни чашата на един дъх и я изгледа сърдито. — Това не е в състояние да утоли жаждата даже на пеперуда!

— Искаш ли Дженкинс да ти донесе уиски? — попита Частити с обичайната си любезност.

— Не… не е нужно — лорд Дънкан избърса мустаците си с копринена кърпичка. — Налей ми още малко — и подаде чашата на Частити.

— Какво смята да предприеме лорд Баркли? — подхвърли Прюдънс, докато разбъркваше с машата въглищата в камината. — Сигурно ще иска удовлетворение.

— Заяви, че първо ще повдигне обвинение срещу онова позорно вестниче „Мейфеър лейди“. Баркли и адвокатите му ще унищожат вестника, запомнете какво ви казвам! Ще го довършат финансово, а издателите му сигурно ще идат зад решетките.

— Вероятно издателите ще се опитат да наемат най-добрите правни съветници — отбеляза Частити и подаде на баща си пълната чашка.

— Ако имат поне малко ум в главите си, съветвам ги да си търсят най-добрите, които могат да се купят с пари.

— Има ли в Лондон много адвокати, специализирани в делата за клевета? — попита Прюдънс. — Ние не познаваме нито един.

— Нищо чудно, мила моя — лорд Дънкан погледна средната си дъщеря с доброжелателна усмивка. — Това не означава, че ти и сестрите ти не бихте се справили и с най-умните глави, но тези мъже не общуват с кръговете, който вие, момичета, предпочитате. Те ходят в клубовете, не в салоните.

Прюдънс го изгледа накриво.

— Обзалагам се, че не си прав. Кажи ни имената на най-добрите адвокати и аз ще ти кажа дали сме ги срещали в салоните. Час ще ми помага.

— Светски игрички — изсъска презрително лорд Дънкан. Под благотворното въздействие на двете чашки шери и в присъствието на дъщерите си той изглеждаше много по-спокоен. И лицето му вече не беше червено както преди. — Чакай да помисля. Правните съветници на Баркли са Фалстаф, Харли и Грийнуолд. Поверили са случая на известния адвокат Самюел Ричардсън. Е, чу ли познати имена? — Той удостои дъщеря си със самодоволна усмивка. — Обзалагам се, че не.

— Не познаваме тези адвокати — отговори Прюдънс. — Нито Самюел Ричардсън… Името не ми говори нищо. Кажи ни още няколко имена.

Лорд Дънкан смръщи чело и се замисли.

— Малвърн — заяви най-после. — Сър Гидиън Малвърн, адвокат на короната. Най-младият адвокат, удостоен за заслугите си с благородническа титла — той избухна в смях. — Оказа голяма услуга на краля… измъкна от затвора един от приятелите му — почука се многозначително по челото и обясни: — Малвърн пое защитата… Приятелят на краля напусна съда ухаещ като розова градина. Обзалагам се обаче, че ти не знаеш нищо за Малвърн въпреки връзките му с кралското семейство. Смятат го за най-ярката звезда сред адвокатите. Говорят, че е твърде зает и не се показва пред простия народ.

Той остави чашата си и се надигна тромаво.

— Трябва да се преоблека. Ще вечерям с Баркли в „Рулс“, за да докажа солидарността си. Не бива да допуснем онези… онези долни писарчета да очернят честните хора.

Лорд Дънкан целуна дъщерите си по челата и бързо излезе.

— Честните хора! — повтори презрително Прюдънс и напълни чашата си. — Татко не е нито сляп, нито глупав. Какво толкова има у Баркли, че се е залепил за него?

— Според мен причината е, че Баркли присъстваше при смъртта на мама — отвърна Частити, загледана в огъня. — Татко беше отчаян, ние също. Всички бяхме разбити и изтощени, защото последните месеци бяха много трудни.

Прюдънс кимна и скръсти ръце под гърдите си. Последните дни на майка им бяха мъчителни и въпреки че постоянно й даваха лауданум, тя страдаше от непоносими болки. Лорд Дънкан не беше в състояние да понесе страданията на съпругата си, затова се затвори в библиотеката, където лорд Баркли му правеше компания. През това време трите дъщери бдяха над майка си и не им оставаха сили да утешават страдащия си баща. Така беше и през първите месеци след смъртта на лейди Дънкан и точно тогава лорд Баркли бе станал най-близкия му човек.

Прюдънс отпусна ръце и вдигна глава.

— В момента не можем да променим нищо. Да се опитаме да узнаем що за човек е сър Гидиън Малвърн.

— Щом е назначен за адвокат на короната, значи е върхът — кимна Частити. — Само си помисли — най-младият адвокат на короната от десет години насам!

— Да намерим най-новото издание на „Кой кой е“ — предложи Прюдънс. — Така ще разберем към кое адвокатско сдружение се числи. В библиотеката имаме доста старо издание… сигурно е излязло преди той да е завършил следването си. Утре ще идем при Хътчърд й ще проверим на буквата „М“.

— В „Кой кой е“ не дават адреси.

— Права си, но поне ще разберем в кое сдружение е и ще намерим кантората му. Щом е толкова известен, сигурно се е настанил близо до Темпъл.

— Не можем просто да отидем в кантората му — възрази Частити. — Нали каза, че трябва да тръгнем по нормалния път и първо да си намерим правни съветници, които да го упълномощят да поеме случая.

Прюдънс поклати глава.

— Имаме само един шанс да го спечелим за нашето дело. Трябва да го нападнем… и да го убедим. Ако му оставим време да размисли, сигурно ще ни изгони.

— „Бъди жестока, смела и решителна“ — изрецитира Частити с вдигнат юмрук.

— „И се надсмивай над мъжката сила“ — продължи сестра й.

— Дано да успеем — Частити стана и заключи: — Значи утре рано сутринта ще отидем при Хътчърд — протегна се и продължи уморено — Гладна съм, а и вече е почти осем. Месният пастет сигурно вече ни чака.

— Какво ли вечеря сега Кон? — запита се Прюдънс, докато двете вървяха към малката трапезария.

— Очи от коза — отговори веднага Частити. — Чела съм, че това е любимото ястие на сахарските бедуини.

— Представям си как ще реагира Макс, ако види в чинията си очи на коза. Какво ще кажете, Дженкинс? — Прюдънс влезе първата в малката трапезария, която използваха в отсъствие на лорд Дънкан.

— Доколкото знам, мис Прю, очите на овцата се смятат за деликатес. Животните се пекат цели и месото им е много сочно.

Дженкинс й подаде таблата с топъл пастет.

— Не виждам да има особена разлика между печена коза и печена овца — промърмори Прюдънс и си взе доста голямо парче от пастета. — Ухае прекрасно. Благодаря, Дженкинс.

Икономът заобиколи масата и застана до Частити.

— Мисис Хъдсън поръси картофите с настъргано сирене. Ще видите, че е много вкусно.

Частити сряза хрупкавата коричка. Дженкинс й поднесе задушено зеле, напълни чашите с вино и се отдалечи безшумно.

— Наистина е много вкусно — отбеляза Прюдънс.

— Мисис Хъдсън умее да прави великолепно ядене от малкото продукти, с които разполага — допълни Частити. — Дали ще можем да й платим този месец?

— О, да. Трябваше да заложа малките перлени обици на мама, но ще си ги вземем веднага щом получим даренията за благотворителни начинания от лейди Люкън и лейди Уинтроп.

— Идеята на Кон е велика — заяви Частити. — Да декларираме хонорара си от агенцията за запознанства като дарение за обеднели стари девици.

— Те дори не подозират, че потомките им са потърсили посредническите ни услуги — напомни й Прюдънс и си сипа още зеле. — Идеята на Кон е чудо, защото ни помогна да си получим парите. Хубаво ще бъде да съберем още двойки и да се възползваме от брачното им щастие.

Частити се засмя.

— Каква алтруистка си била. „Брачно щастие“! Защо просто не кажеш, че искаме да пипнем паричките им? — тя отпи глътка вино и изкриви лице. — Ужасна напитка. Нито е силна, нито е вкусна.

— Знам, знам — въздъхна Прюдънс. — Дженкинс открил в най-задното ъгълче на избата няколко бутилки бургундско, които са прастари. Решихме да ги изпием, преди мисис Хъдсън да ги е употребила за готвене.

— Татко не бива да узнае.

Прюдънс кимна и отпи голяма глътка.

— Към яденето е добро, но не става да се пие просто така.

— Е, кога ще си получим „даренията“ от Люкънката и Уинтропката?

— Обещаха да донесат чековете при следващия ни следобеден прием. Намекнах, че не би било зле да ни дарят по петдесет гвинеи — обясни доволно Прюдънс.

Частити едва не се задави с картофите.

— По петдесет гвинеи всяка? Нямаш срам, Прю!

— И Кон смяташе, че е твърде много, но аз си казах, че си струва да опитам. Двете дами могат да си го позволят — отвърна самоуверено сестра й. — Сватбата ще бъде през декември. Най-голямото, най-блестящото светско събитие на годината. Хестър и Дейвид са толкова влюбени един в друг, че не виждат и не чуват нищо наоколо. А майките им са на седмото небе. Направихме им голяма услуга. Не на последно място помогнахме и на теб — добави с усмивка тя. — Намерихме на Дейвид нова любов.

— Вече ми беше омръзнал с ухажването си — призна Частити. — Но ти не ми каза има ли и други писма, освен от адвокатската кантора!

— Разбира се, че има. В чантата ми са. Ще ги прегледаме след вечеря.

— Какво ли ще има за десерт? — попита замислено Частити.

— Ябълков сладкиш и пудинг, мис Час — отговори Дженкинс, който точно в този момент влезе в трапезарията. — Мисис Хъдсън ме помоли да попитам дали да направи сладки за приемния ви следобед.

— О, да, моля — отговори Прюдънс. — Колкото по-сладък е чаят, толкова по-добре. Да не забравяме, че ще получим пари.

— Разбира се, мис Прю. Ще предам на мисис Хъдсън. Тя сигурно ще опече и шоколадов сладкиш — добави делово Дженкинс, докато отсервираше. Той одобряваше изцяло и безусловно съмнителните методи на сестрите Дънкан за набавяне на пари.