Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss Rememberend, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 66 гласа)
Сканиране
sianaa (2009)
Разпознаване и корекция
orlinaw
Последна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Сандра Браун. Скандална връзка

ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Мариана Томова

ISBN: 954-459-451-5


Първа глава

Нарочно си бе избрала място в задната част на учебната зала, за да може да го наблюдава, без да се набива на очи. Беше невероятно колко малко се бе променил. Десетте години, през които не бяха се виждали, само бяха засилили мъжествената му привлекателност. Когато бе на двадесет и няколко години, въздействащата жизненост и магнетизъм само загатваха съществуването си. Вече в тридесетте си години, той напълно бе оправдал тези очаквания.

Химикалът на Шели проскърцваше по листовете, докато тя си водеше записки. Това бе едва втората седмица от есенния семестър, но той вече бе успял да навлезе в темите, които възнамеряваше да преминат до изпитите преди Коледа. Успяваше да задържи вниманието и интереса на студентите си.

Лекциите по политология се четяха в една от най-старите сгради на колежа. Покритите й с бръшлян стени напомняха по-скоро за престижен университет от Източния бряг, отколкото за колеж в североизточна Оклахома. Възрастта на сградата, приятно проскърцващите дървени подове и притихналите зали с високи, опушени сводове придаваха успокояваща атмосфера, която се харесваше на студентите първокурсници по право. Преподавателят, Грант Чапмън, се бе подпрял на катедрата пред чиновете. Катедрата бе от масивен дъб. Професорите я бяха използвали повече от тридесет години, но тя си стоеше все тъй внушителна и подвластна на времето.

Точно като мъжа пред нея, помисли си Шели. Мистър Чапмън бе също толкова мъжествен и внушителен, както и преди десет години. Много млади сърца бяха се присвивали, когато той играеше в баскетболния отбор на преподавателите срещу отбора на студентите. С вида си в баскетболен екип Грант Чапмън оставяше без дъх момичетата от средното училище в Пошмън Вали. Включително и Шели Браунинг. Времето само бе придало зряла сила на впечатляващите му мускули. Сребристи ивици се прокрадваха в тъмната му коса, която беше със същата небрежна прическа, както и преди десет години. В средното училище Пошмън Вали имаше строги правила за дължината на косата, но красивият млад учител по обществени науки бе един от най-редовните им нарушители.

Шели ясно си спомняше деня, в който за пръв път чу за Грант Чапмън.

— Шели, Шели, само да видиш новия учител по обществознание и държавно управление. Фантастичен е!

Беше първият ден след лятната ваканция. Лицето на приятелката й беше поруменяло от вълнение, когато бе изтичала насреща й, за да й съобщи новината.

— Имаме при него втория час и е невероятно красив. И знае, че когато му говориш за Чикаго, нямаш предвид града в Илинойс, а състава. Млад е! Държавното управление ще е супер! — бе извикало момичето, втурвайки се да съобщи добрата новина на някой друг. — И се казва мистър Чапмън — бе добавило през рамо.

Шели слушаше плътния тембър на гласа му, докато той отговаряше на въпрос на студент. Но изчерпателният му отговор не стигна до нея, както и въпросът, който бе зададен. Шели се бе съсредоточила върху гласа му. Облегнала се на чина си и незабележимо притворила очи, тя си спомняше първия път, когато бе чула този плътен, добре овладян тембър.

— Браунинг, Шели? Тук ли е?

Сърцето й бе слязло в петите. Никой не искаше да бъде изпитан в първия учебен ден. Двадесет чифта любопитни очи се бяха насочили към нея. Тя разтреперана вдигна ръка.

— Да, сър.

— Мис Браунинг, май сте си загубили шортите за час по физическо. Можете да си ги приберете от офиса до съблекалните. Мис Върджил Ви е изпратила бележка.

Класът се отпусна и се чуха няколко подвиквания и подсвирквания. С пламнали страни тя промълви благодарност към новия учител. Той щеше да си помисли, че е глупачка. Странно, но неговото мнение я притесняваше повече от това на съучениците й.

Когато се измъкваше от класната стая в онзи ден, я бе спрял на вратата.

— Съжалявам, че те поставих в неудобна ситуация — бе казал той.

Приятелките й стояха настрани и наблюдаваха завистливо.

— Няма нищо — бе промълвила Шели.

— Не е така. Като компенсация ще ти дам допълнителни пет точки на първото контролно.

Тя така и не се възползва от тези пет точки, защото събра пълните сто на първото контролно и на почти всички следващи. Държавното управление бе любимият й предмет през онзи срок.

— За периода преди Виетнам ли говорите или за след това? — Мистър Чапмън задаваше въпрос на студента, който го бе запитал за влиянието на общественото мнение върху решенията на президента.

Шели се завърна към настоящето. Той не би си спомнил за „Браунинг, Шели“ и забравените й шорти за физическо. Тя се съмняваше, че той изобщо си спомня онези кратки четири месеца, през които бе преподавал в средното училище на Пошмън Вали. Със сигурност, не и след всичко, което бе преживял. Човек не се издига в средите на конгресмените, за да стане високо ценен личен сътрудник на един сенатор, ако проявява сантименталност. Човек не преживява обществения скандал, който Грант Чапмън бе преживял, ако се задълбочава в случки от преди години, станали в малко затънтено градче без никакво значение в бурния му живот.

Може би затова й се струваше толкова непроменен. Често го бе виждала по телевизията, когато репортерите все още кръжаха около него заради скандала, който бе разтърсил вашингтонското общество. Бе изучавала неговите снимки, които се появяваха, заедно със статиите, описващи случая. Въпреки че вестникарските снимки никога не го представяха в добра светлина, тя не можеше да открие промяна в лицето, което се бе запечатало в съзнанието й, и споменът за което дори след десет години отказваше да се заличи.

Шели бе сигурна, че той не би я познал. На шестнадесет тя бе слаба като вейка. Макар и не по-пълна сега, формите й бяха придобили женствена мекота и заобленост. Годините бяха стопили детската пухкавина на лицето й и бяха очертали красиви високи скули, които подчертаваха наситено сините й очи.

Нямаше ги дългите кичури от ученическата й прическа. Сега косата й бе сресана назад, за да разкрие извитите вежди и красивото й чело. Истинска брюнетка, тя бе надарена с гъста коса, която падаше по раменете й като тъмна лозница, в която проблясват слънчевите лъчи.

Нямаше го момичето с овално лице, облечено в униформа на мажоретка. Нямаше ги и нейната невинност и идеализъм. Жената, която бе тук, познаваше прекалено добре света и неговия егоизъм. И двамата не бяха същите хора като преди десет години и тя за хиляден път си задаваше въпроса защо се бе записала за неговите лекции.

— Помислете за решението на президента Джонсън по онова време — каза той.

Шели погледна часовника си. Оставаха само петнадесет минути от часа, а тя си бе записала точно два реда. Ако не внимаваше, нямаше да постигне отлични резултати в този курс, така както по държавно управление в средното училище.

 

 

Спомни си един студен ветровит ден, малко след като за първи път през сезона бе задухал северният вятър.

— Имаш ли нещо против да ми помагаш при проверяването на тестовете няколко следобеда в седмицата? — бе попитал той.

Тя бе облечена с якето на тогавашното си гадже и ръцете й се бяха свили на юмруци в дълбоките джобове. Мистър Чапмън я бе спрял във вътрешния двор между физкултурния салон и учебната сграда. Дългата му почти до раменете коса, съвсем неотговаряща на правилата за външен вид, се развяваше. Облечен само със спортното си яке, той се бе присвил срещу бурния северен вятър.

— Разбира се, ако нямаш желание, просто ми кажи…

— Не, не — отвърна тя бързо и облиза устни, като се молеше да не са пресъхнали и напукани. — Да, имам желание. Ако мислите, че ще се справя.

— Ти си най-добрата ми ученичка. Онова домашно, което беше написала за правната система, бе отлично.

— Благодаря. — Бе смутена и се чудеше защо сърцето й се е разтуптяло така. Та той беше просто един учител. Е, не просто един…

— Ако ти проверяваш точковата част от тестовете, аз мога да прочета есетата. Това ще ми спести часове работа вечер.

Тогава се бе замислила какво ли прави вечер. Дали се виждаше с някоя жена? Това се бе превърнало в обект на всевъзможни предположения на ученическите им купони. Тя никога не бе го срещала в града с жена.

Една вечер, когато цялото семейство бяха отишли на ресторант, той също бе там. Сам. Когато я бе заговорил, тя едва не бе умряла от смущение. Непохватно го представи на родителите си и той се бе ръкувал с баща й. След като пак седнаха, по-малкият й брат си разля млякото и тя бе готова да го удуши. Когато се осмели да хвърли един поглед към масата на мистър Чапмън, той си беше тръгнал.

— Добре. В кои дни?

Той бе присвил очи срещу слънцето, което грееше много ярко, въпреки студа. Тя така и не можеше да определи дали очите му са сиви или зелени или нещо средно, но харесваше как тъмните му мигли се извиваха, когато присвиваше очи по този начин.

— Ти кажи — засмя се той.

— Ами, имам тренировка на мажоретките в четвъртък, заради спортните състезания в петък. — Глупачка! Той знае кога са спортните състезания. — Имам урок по пиано във вторник. — Какво ли го интересува това, Шели? — Предполагам, че е най-добре в понеделник и сряда.

— Чудесно — съгласи се той. — Уф, колко е студено. Хайде да влизаме.

Тя едва не се препъна в собствените си крака, когато той най-неочаквано я хвана за лакътя и я придружи до сградата. Когато металната врата се затръшна зад тях, тя си мислеше, че всеки момент ще припадне, защото той я е докоснал. Никога не разказа на приятелките си за тази случка. По онова време това бе прекалено скъпоценна тайна, за да я разказва на другите.

Тихите следобеди, прекарани в класната му стая, се превърнаха в центъра, около който се въртеше всичко останало в живота й. Тя се измъчваше в дните, когато не ходеше, и се измъчваше в дните, когато ходеше — докато дочака последния звънец. Стараеше се да не се втурва през опустяващите коридори към стаята му, но често пристигаше останала без дъх. Понякога той не бе там, но намираше купчина листи и указания какво да прави. Тя се захващаше да проверява контролните на съучениците си с усърдие, каквото не бе проявявала към нищо друго преди. Често, когато той се появяваше, й носеше газирана вода.

Един ден, докато тя седеше и проверяваше тестовете с червения молив, който й бе дал, той стана от чина, където се бореше с неразгадаемия почерк на едно есе, и съблече пуловера си.

— Май много са усилили парното. Това училище не се грижи много за пестенето на енергия.

В онзи момент тя дори не успя да се възхити на патриотичната му добросъвестност, защото бе замаяна от вида му. Той преплете пръсти, обърна ги навън и протегна ръце високо нагоре, извивайки гръб. Бе поразена от играта на мускулите под меката памучна риза. Той издиша дълбоко, отпусна ръце и разкърши рамене.

Шели изпусна червения молив, усетила внезапно пръстите си изтръпнали. Имаше чувството, че ще се разтопи направо върху чина. Внезапно я заля ужасна горещина, която нямаше нищо общо с термостата на стената.

Този ден тя си тръгна объркана. Колкото и да й се искаше да е до него, се почувства принудена да избяга. Но нямаше как да избяга от бурята от чувства, която бушуваше в душата й. Бе нещо ново и различно и нищо от опита й с разни гаджета не я бе подготвило за тези чувства. Тогава не можеше дори да ги определи. Чак по-късно, когато вече бе по-голяма, тя си даде сметка какво бе изпитала през онзи следобед — желание.

През онези дни на късната есен той винаги бе открито дружелюбен с нея. Когато приятелят й я взимаше след тренировките си по футбол, за да я закара вкъщи с отремонтирания си „Кугър“, мистър Чапмън им извикваше на сбогуване:

— Забавлявайте се!

 

 

— Преди следващата лекция може да решите да прочетете първите три глави от учебника. Ужасно е скучен, но ще ви даде добра основа.

Думите му изтръгнаха Шели от мислите й. Бе приседнал на ръба на бюрото си в поза, която неприкрито декларираше пола му. Шели се зачуди дали някоя жена в стаята можеше да остане неподвластна на силното му сексуално излъчване. Може би ако беше сляпа или в напреднала възраст. Като се огледа наоколо, тя не видя никоя, която да отговаря на това описание.

По-скоро забеляза съвсем млади жени, всички около деветнадесет-двадесетгодишни. Твърдите им гърди изпъкваха, неограничавани от сутиени под фланелките, добре оформените им атлетични бедра бяха стегнати в тесни маркови дънки. Дълги коси с небрежни прически в най-различни нюанси на кафяво, кестеняво и златисто. Почувства се стара и неугледна в сравнение с тях.

Такава си си, Шели, помисли си тя. Бе облечена в червен пуловер и под пуловера си носеше сутиен. Плътният й чорапогащник подхождаше по цвят на пуловера и на дългата до прасците сива вълнена пола. Поне умееше да се облича модно и не се бе вманиачила по евтините комплектчета от изкуствени материи. Засега.

На двадесет и шест години тя бе втората по възраст в групата. Един сериозен господин с посивяла коса седеше на първия ред. Беше си водил много подробни записки, докато пък един млад мъж с каубойска шапка, който седеше до Шели, бе спал кротко през цялото време.

— Довиждане — завърши мистър Чапмън, когато прозвуча звънецът. — А, да, може ли мисис Робинс да се отбие при мен за малко?

Историята се повтаряше.

Шели едва не изпусна купчината книги, която събираше, когато чу тази молба. Не толкова любопитни, колкото бяха съучениците й в Пошмън Вали, четиридесетината студенти се изнизаха от залата, повечето от тях нетърпеливи да запалят цигара след повече от час въздържание.

Свела глава, тя се съсредоточи да си проправя път в лабиринта от чинове, не така подредени както в класната стая отпреди десет години. С ъгълчето на окото си забеляза, че и последният студент излиза от стаята. Без да се замисля, той затвори плътно вратата зад себе си. Тя потисна нелепия импулс да го помоли да остави вратата отворена.

Когато бе само на няколко крачки от бюрото му и вече не можеше да си намери извинение да не го погледне, тя повдигна завесата на тъмните си ресници и очите й срещнаха погледа на Грант Чапмън за пръв път от десет години насам.

— Здравей, Шели.

Тя ахна. Или поне усети как това ахване се надигна в гърлото й и после се надяваше, че е успяла да го овладее навреме.

— Здравейте, мистър Чапмън.

Той почти се засмя, но също успя да се спре, преди да е издал някакъв звук. Широките му чувствени устни се усмихнаха непринудено, но очите му напрегнато изучаваха лицето й. Забелязаха косата, неосъзнато уязвимите очи, тънкия нос, устните. Дълго разглежда устните й и когато езикът й нервно ги навлажни, тя се прокле наум, че не се е сдържала.

Тишината в стаята стана опасна. Той бе заобиколил бюрото си и се бе изправил пред нея. Винаги бе бил толкова замайващо висок. Не заплашително, а някак покровителствено.

— Не мислех, че ще ме познаете.

— Познах те още първия път, когато дойде на моята лекция.

Като беше толкова близо до нея, гласът му звучеше по-дрезгаво. Когато се напрягаше да говори високо на лекциите, гласът му губеше тази интимна нотка, която сега смущаваше душевното й спокойствие.

— Започнах да се чудя дали целият семестър ще мине, без да ми кажеш едно здрасти.

Десетте години на зрелост бяха изтрити от тази приятелска закачка и тя се почувства отново млада и плаха както в първия ден, когато го бе видяла.

— Не исках да ви притеснявам, като ви заговоря, и вие трябва да се напрягате, за да си ме спомните. Щях да ви поставя в неудобна ситуация.

— Оценявам загрижеността ти, но не е била необходима. Спомням си те много добре. — Той продължи да изучава лицето й и тя се зачуди дали намира, че годините са подчертали или отнели от хубостта й. Тя сама не смяташе, че е станала по-малко или повече привлекателна, само знаеше, че е различна от момичето, което старателно му бе помагало да проверява тестовете.

Дали тогава бе разбрал, че е влюбена в него? Дали го бе обсъждал с приятелката си?

„Трябва да я видиш, толкова примерна и благовъзпитана, ръцете й се потят от притеснение. Щом помръдна и тя подскача като подплашено зайче.“ — Тя си представи как той поклаща глава със съжаление и лек присмех.

— Шели?

Той я изтръгна от неприятните разсъждения, изричайки името й, като че ли го бе повторил няколко пъти.

— Да? — попита тя без дъх. Защо изведнъж въздухът започна да не й стига?

— Попитах те откога си мисис Робинс.

— О, от… седем години. Но от две години вече не съм мисис Робинс.

Веждите му, малко разрошени, съвсем типично мъжки, се извиха в ням въпрос.

— Това е една дълга и скучна история. — Тя погледна надолу, към върховете на ниските си елегантни обувки. — Доктор Робинс и аз се разделихме преди две години. Точно тогава и реших да се върна в университета.

— Но това е едва бакалавърският курс.

Ако някой друг мъж бе облечен в дънки, западняшки ботуши и спортно сако, щеше да изглежда сякаш имитира някоя филмова звезда, но Грант Чапмън бе абсолютно неотразим. Дали това беше заради разкопчаната яка на карираната му памучна риза, от която се показваше ивица от тъмните косми на гърдите му?

Тя с усилие отмести очи от тази гледка, за да отговори на въпроса му.

— Точно така. Аз съм в бакалавърския курс. — Тя нямаше представа колко очарователни изглеждаха устните й, когато се усмихнеше непринудено. През последните няколко години усмивките не бяха я спохождали често. Но когато това се случеше, умората, с която нещастието беше белязало лицето й, изчезваше и устните й се извиваха в ъгълчетата, където грейваха две малки трапчинки.

Грант Чапмън изглеждаше завладян от тези сладки трапчинки от двете страни на устата й. Отне му доста време да отговори.

— Бих си помислил, че след като беше такава добра ученичка, ще отидеш в колеж веднага след училище.

— Така и стана. Започнах да следвам в университета на Оклахома, но… — Тя хвърли поглед встрани, докато си спомняше първия си семестър в колежа и как срещата с Даръл Робинс бе променила живота й. — Станаха разни неща — завърши неуверено.

— Как вървят работите в Пошмън Вали? Не съм ходил там, откакто напуснах. Боже, това значи…

— Десет години — добави тя незабавно и веднага поиска да си прехапе езика. Звучеше като добро момиченце, което дава правилните отговори на въпросите на учителя си. — Или нещо такова — прибави, опитвайки се да прозвучи небрежно.

— Да, защото отидох във Вашингтон направо оттам. Напуснах преди края на учебната година.

Тя извърна поглед, за да не се издаде. Следващият учебен час навярно бе започнал. Малцина студенти минаваха лениво по тротоара покрай прозореца.

Шели не можеше да говори за напускането му. Той не би си спомнял, а тя бе прекарала десет години, опитвайки се да забрави.

— Нищо не се променя в Пошмън Вали. Аз ходя там сравнително често, за да се виждам с нашите. Те още живеят там. Брат ми преподава математика и е треньор на футболния отбор на десетите класове.

— Ами! — разсмя се Чапмън.

— Да. Женен е и има две деца. — Тя премести купчината книги, които държеше под мишница, и ги подпря на гърдите си. Когато я видя, той се протегна, взе ги и ги остави на чина зад себе си. Така тя остана с празни ръце, които непохватно сгъна пред корема си, като мислено се молеше той да не отгатне колко уязвима се чувства.

— Тук в Седърууд ли живееш?

— Да. Тъй като съм по цял ден на училище, си наех малка къща.

— Старинна ли?

— Откъде знаете?

— Тук има много такива. Това е очарователно малко градче. Напомня ми за Джорджтаун. Живеех там през последните няколко години, докато бях във Вашингтон.

— О! — Тя се почувства ужасно ограничена. Той се бе движил в кръговете на елита, на известните красавици и хората с власт. Каква ли провинциалистка му изглеждаше.

Понечи да си вземе книгите.

— Не искам да ви задържам…

— Не ме задържаш, приключих за деня. Всъщност, канех се да пийна кафе някъде. Ще дойдеш ли с мен?

Сърцето й се разтуптя до пръсване.

— Не, благодаря, мистър Чапмън, аз…

Смехът му заглуши възражението й.

— Виж, Шели, наистина мисля, че трябва да ми говориш на ти. Вече не си в училище.

— Не, но вие все още сте ми преподавател — припомни му тя, леко объркана от смеха му.

— И съм очарован, че съм. Ти си украшение за тази зала. Сега още повече отвсякога. — Тя си пожела той да бе продължил да се смее. С това се справяше по-лесно, отколкото с начина, по който продължаваше задълбочено да изучава чертите й. — Но моля те, не ме определяй като университетски професор. Думата „професор“ извиква в съзнанието представата за разсеяния старец с рошава бяла коса, който трескаво търси из джобовете на овехтялото си карирано сако очилата, които всъщност са забучени на темето му.

Тя се засмя непринудено.

— Може би трябва да започнете да преподавате творческо писане. Това бе много жив образ.

— Значи разбираш какво имам предвид. Наричай ме Грант, моля те.

— Ще опитам — едва обеща тя.

— Хайде опитай.

Почувства се като тригодишно момиченце, което трябва да изрецитира за пръв път „Мери си имала малко агънце“.

— Всъщност аз…

— Опитай — настоя той.

— Е, добре — въздъхна. — Грант. — Името се изплъзна от езика й по-лесно, отколкото бе очаквала. Във всичките си фантазии през последните десет години беше ли го наричала на малко име? — Грант, Грант — повтори тя.

— Виждаш ли? Виждаш ли колко по-добре е така? А сега, какво ще кажеш да пийнем кафе? Нямаш други часове, нали? И да имаш, вече си закъсняла, така че…

Тя се поколеба.

— Нямам…

— Освен ако не искаш да те виждат с мен. — Промяната в тона му я накара да повдигне очи към неговите. Думите бяха изречени тихо, но под повърхността им се усещаше горчивина.

Шели веднага разбра значението им.

— Заради онази история във Вашингтон ли? — Когато в отговор той просто я прониза със сиво-зелените си очи, тя поклати решително глава. — Не, не, разбира се, че не, мистър… Грант. Това няма нищо общо.

Трогна се, че облекчението му бе толкова очевидно.

— Добре. — Той прекара силните си тънки пръсти през косата си. — Хайде да отиваме да пием кафе.

Ако погледът му и по момчешки уязвимият жест не я бяха принудили да тръгне с него, думите му щяха да го направят.

— Добре. — Тя се чу да изрича думите, преди още съзнателно да е взела решението си.

Той се усмихна, обърна се да вземе купчината с книгите й и собствената си папка с бележки и я поведе към вратата. Когато стигнаха там, се пресегна зад гърба й, за да изгаси осветлението. Тя усети как ръката му за миг я докосва и задържа дъх.

За един кратък момент дланта му се допря до основата на врата й, преди да се плъзне към средата на гърба й. Въпреки че жестът не беше нищо повече от обичайната проява на добри маниери, тя бе завладяна от усещането за ръката му през пуловера си, през цялото време, докато прекосяваха района на университета.

В „При Хал“, тази малка вселена, която съществува във всеки университет в страната, беше шумно, задимено и претъпкано. Нийл Даймънд оплакваше самотата си от високоговорителите, стратегически прикрепени към тавана. Сервитьори с червени ленти върху дългите си бели ръкави разнасяха кани с наливна бира по отрупаните с чаши маси. Всякакви студенти, от първокласници до студентки от женските клубове, от брадати интелектуалци до мускулести атлети, се бяха смесили във весела тълпа.

Грант я хвана за ръката и я отведе към една относително изолирана маса в мрачния далечен ъгъл на таверната. След като им бе осигурил места, той прошепна високо:

— Надявам се, че няма да ми искат паспорта.

Когато тя озадачено се намръщи, той обясни:

— Не мисля, че някой над тридесет е добре дошъл тук.

После, смеейки се на изражението й, той плесна с ръка по челото си.

— Боже, ти дори нямаш тридесет, нали? Защо ли изведнъж започнах да се чувствам все повече като нашия стар белокос професор?

Когато наблизо профуча сервитьорът, Грант му извика:

— Две кафета.

— Сметана? — попита забързаният човек през рамо.

— Искаш ли? — обърна се към нея Грант. Тя кимна.

— Със сметана — извика той на сервитьора. — Ти не беше достатъчно голяма, за да пиеш кафе последния път, когато те видях, нали?

Без да е чула добре въпроса му, тя поклати глава. Беше й ужасно трудно да не го гледа втренчено. Вятърът красиво бе разрошил косата му. Разтворената яка на ризата му продължаваше хипнотично да привлича погледа й. Даръл Робинс се бе възприемал като олицетворение на мъжествеността, но по гърдите му имаше само няколко оскъдни бледи косъмчета, докато това тук беше истинска гора, израснала върху тъмната кожа. Желанието да протегне ръка и го докосне с върховете на пръстите си беше толкова силно, че тя отмести поглед встрани, за да не се издаде.

Един бегъл поглед около помещението потвърди подозренията й. Студентките гледаха към Грант с неприкрития сексуален интерес на съвременните жени. Самата тя бе станала обект на хладната им преценка. Грант Чапмън бе известен с една лоша, опасна слава — точно репутацията, на която не би устояло любопитството на никоя жена. Шели се бе опитала да пренебрегне вниманието, което пристигането им бе предизвикало, но безцеремонно втренчените в тях погледи бяха повече от смущаващи.

— Свиквай с това — отбеляза той след известно време.

— Ти свикнал ли си?

— Не, всъщност не свикваш, просто се научаваш да го приемаш като част от живота си и да не му обръщаш внимание, ако можеш. — Той завъртя стъкления пепелник върху полираната дървена маса. — Това е едно от последствията, ако лицето ти се е появявало в новините всеки ден в продължение на месеци. Независимо дали си добрият или лошият, престъпникът или жертвата, виновният или невинният, тази лоша слава хвърля сянката си върху теб. Вече нищо, което правиш, не е незабелязано.

Тя заговори чак когато забързаният сервитьор им донесе кафето. Шели разбърка сметаната и произнесе внимателно:

— Ще свикнат да те виждат наоколо. Новината, че ти ще преподаваш във факултета тази есен, се разнесе светкавично из университета миналата пролет.

Щом прекараш известно време тук, интересът ще позамре.

— Списъкът на желаещите да посещават лекциите ми се запълни много бързо. Не приемам това като комплимент. Давам си сметка, че повечето от записаните са дошли от любопитство. Забелязах, че каубоят, който седи до теб, спа през цялата лекция днес.

Тя се засмя, радостна, че вече не вижда напрегнатото изражение на лицето му.

— Не мисля, че той оцени по-тънките моменти в лекцията ти.

Грант отвърна на усмивката й и после се взря в нея със сериозно изражение, изучавайки дълбините на очите й толкова съсредоточено, че тя се изплаши.

— Ти защо се записа за моя предмет, Шели?

Тя сведе поглед към кафето си, но решила, че мълчанието ще я издаде, отвърна решително:

— За да набера необходимите точки за годината.

Той не обърна внимание на престореното й безгрижие.

— Ти също ли дойде от любопитство? Искаше ли да видиш дали са ми пораснали рога и дълга опашка от последния път, когато си ме виждала?

— Не. Разбира се, че не. В никакъв случай.

— Искаше ли да разбереш дали ще те позная? — Той се бе навел напред, подпрял ръце на ръба на масата. Разстоянието помежду им бе намаляло видимо, но вместо да се отдръпне, тя почувства неустоим порив да се доближи още.

— Предполагам… предполагам, че да. Не мислех, че ще ме познаеш. Толкова време мина и…

— Искаше ли да узнаеш дали си спомням нощта, когато се целунахме?