Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (9)

9.

Докато Джони бе безопасно далече в Калифорния, Поли звънна на Джоан и я покани на обяд през уикенда.

— Ще сготвя нещо греховно и вкусно, можем да си изритаме обувките и хубаво да си поприказваме.

Но Джоан не искаше и да чуе за това.

— Скъпа, знаеш, че не понасям домашно сготвено. Прекалено се пълнее от него. Хайде да се издокараме и да излезем да ни видят. Ще ти направя огромна услуга и ще дойда на Нотинг Хил Гейт, после ще отидем в „192“ и няма да се налага да мърдаш където и да е.

Поли схвана подтекста. На номер 192 от Кенсингтън Парк Роуд се намираше модерен медиен ресторант и Джоан щеше да има възможност да обикаля нагоре-надолу из цялото помещение в неистова обмяна на информация. Както обикновено, Поли се съгласи.

Поръча си ордьовър, последван от ризото. Джоан взе салата. Поли беше облечена с дълга фланелка и джинси. Джоан носеше сако на „Соня Рикиел“ и широки ленени италиански панталони. Джоан имаше тен, въпреки че, доколкото Поли знаеше, не беше ходила никъде.

— Солариум! Поли, не го ли използваш? Как се справяш с бледостта си през зимните месеци?

— Никак.

— Джони не се ли оплаква?

— Все още не.

— Той въобще вижда ли те гола?

— Той ми е съпруг, естествено, че…

— О, няма значение. И какво прави в Калифорния?

— Не знам със сигурност. Мисля, че се среща с разни хора във връзка със събирането на пари за филма.

— Типично, Поли. Ти си толкова неинформирана. И защо не си там с него, да се шляеш из Ел Ей, да хванеш малко загар, докато той провежда срещи, да играеш ролята на продуцентска съпруга?

— Ами, той така и не ме помоли да отида с него.

— Точно това имам предвид, Поли. Ти си такава балама. Дори не го попита? Всъщност онова, което трябваше да сториш, бе само да обявиш, че заминаваш с него, да накараш секретарката му да ти запази билет и така нататък.

— Но той няма секретарка. Той ръководи бизнеса си от вкъщи, на масата в нашата трапезария.

— Май говорим за детски продукции!

— Но в известно отношение толкова по-добре, че не отидох, защото щях да изпусна Ребека Прайс.

— Да изпуснеш кого?

— Ребека Прайс. Тя е чудесна авторка на саги, която иска да ни вдигне нивото…

— Красива ли е? За кого е омъжена? В красив дом ли живее? Колекционира ли произведения на изкуството? Каква марка дрехи носи?

— О, Ребека е прекрасна. Трябва да е над петдесетте, но все още има чудесна румена кожа. Омъжена е за пенсиониран ветеринар и живеят в едно такова старо място с пристройки на уелския бряг с кучета, котки, овце и понита, които се разхождат навсякъде. Колекционира месингови печати, поне така мисля, и един път довери на Патрик Фишър, че носи старите дрехи на съпруга си, защото те са единственото, в което напоследък може да се пъхне.

— Поли, какво, за бога, те накара да си помислиш, че тази жена може да бъде тема за статия във „Вог“?

— О, тя въобще няма да е подходяща. Ужасно ще й е неприятно. В доста отношения тя е много стеснителна.

— Тогава защо говорим за нея?

— Защо ще бъда нейна агентка. Това е невероятна възможност за мен.

— Глупости! Как според теб ще изглежда, Поли? Хората питат с какво се занимаваш. Казваш им „Аз съм литературен агент“. Питат те кои са твоите клиенти и ти им казваш за тази стара кукувица, която колекционира месингови печати и живее на майната си с куп миризливи животни и носи дрехите на мъжа си. Защо не можеш да представляваш новия Мартин Еймис?

— Първо ще трябва да го открия. Това отнема време, но сега, когато започвам да поемам мои собствени клиенти, ще търся навсякъде. Ще пиша на…

— Скъпа, разбира се, че е така. Ще вдигна медиите на крак, както се казва. О, ето го и Дънкан. Трябва да отида да го поздравя. Това е истински агент. Занимава се с делата на Хектор О’Нийл, а ние ще правим материал за него през есента.

Докато Джоан се върне — доста бързо, както забеляза Поли, Дънкан Истинския агент май не можа да й отдели време — при Поли бе седнал един литературен редактор, който обядваше на съседната маса. Той стана, за да седне Джоан.

— Извинете ме за прекъсването, но случайно чух, че Поли ще представлява Ребека Прайс и трябваше да се опитам да я убедя да ми даде пръв да погледна новата й книга. Това е истински успех за теб, Поли. Поздравления! Извинете, вие сте…?

— О, това е приятелката ми Джоан Брок. Работи за „Вог“. Тя е ре…

— Аз съм асистент по набиране на материали — каза бързо Джоан.

Поли никога не четеше „Вог“, затова тя винаги я послъгваше, че е редактор. Но този човек, изглежда, можеше да я провери.

— Но очаквам, че съвсем скоро ще я направят редактор — каза Поли весело, без въобще да съзнава, че поне веднъж бе успяла да натрие носа на Джоан.

 

 

Джони се върна в страхотно настроение и прекрачи прага в една особено гореща юлска утрин, преди Поли да е тръгнала работа.

— Трябва да си вземем Ей Си — каза той, стовари багажа си в антрето, хвърли сакото и разхлаби вратовръзката си. Беше съблякъл ризата си, преди Поли да се хвърли в обятията му.

— Какво е това? — Поли беше чувала Ей Си/Ди Си като израз, който мислеше, че означава човек с бисексуални наклонности. В какво се бе забъркал Джони по време на отсъствието си?

— Климатик^[1] — промърмори той в ухото й, преди да го захапе. — Всички си имат в Ел Ей.

— Наистина ли обядва с Джейн Фонда? — попита тя, когато той заизкачва стълбите, разкопчавайки панталона си в движение.

— И още как! Е, тя беше на съседната маса. — Той седна на най-горното стъпало и й се ухили, протягайки ръка. — Хайде, Пол, време е за едно бързо. Само за да ти покажа колко ми липсваше.

Наистина беше много бързо. Той свърши почти веднага щом проникна в нея, но Поли нямаше нищо против. Вълнението му бе заразно и тя го разбираше, защото самата тя се вълнуваше от нещо друго. Днес беше денят, в който щеше да обядва с Патрик и Ребека Прайс, за да обсъдят на кои издатели да покажат новата книга на Ребека. Поли почувства голямо облекчение, когато Патрик бе изразил пълното си съгласие с начина, по който тя бе решила проблема с Ребека.

— Най-важното е тя да остане в агенцията и от моя гледна точка това е изцяло в твои ръце. Ти я заслужаваш, Поли. Тя ще бъде първият ти истински клиент.

Поли знаеше, че бе извадила късмет. Нейното първо представяне на книга под името Поли де Сото щеше бъде от супер продаващ се автор.

Джони се беше впуснал в дълъг монолог под душа:

— И така, показах го на „Трай-Стар“, показах го на „Парамаунт“, показах го на „Орион“. Говорех за бюджет от осем-девет милиона долара. Казах им, че мога да получа половината от тях от предварителните продажби в чужбина. На Круз му предстои европейско турне, би трябвало да е разпродадено. Миналогодишното му американско турне беше взривяващо. Взри-вя-ва-що!

— Както и да е, „Орион“ наистина го харесаха. Те обичат Круз. Обичат и Джейсън, това е хлапето, което ще режисира. Естествено, те го познават само от рекламите му, но много им харесва, че ще бъде той… Та както и да е, изглежда, че ще потръгне, само едно малко нещо не е решено.

— Какво е то? — попита Поли, опитвайки се да звучи заинтригувана.

— Все още ни остава да изберем актриса за главната женска роля. Обектът на любовта на Круз. Трябва да бъде американка да е популярна. Веднага щом станат готови преписите, сценарият ще отиде при Деми Мур, Розана Аркет, Сюзън Сарандън (тя може да смъкне възрастта), Али Шийди, Дебра Уингър, Кар Фишър, Катлин Търнър…

— Да играе тийнейджърка, която е гадже на върколак? — попита невярващо Поли. — Но пък какво ли разбирам аз?

 

 

Всички компании отказаха. Джони заплаши със самоубийство.

— Защо не вземете Чери Фокс да играе? — предложи Луана, която им беше дошла на гости за два-три дни. Лондонски зъболекар, когото винаги бе посещавала, щеше да й слага скоби. Очевидно тя отказваше да отиде на зъболекар в Корнуол.

— Коя пък е Чери Фокс? — попита Поли.

— О, Поли! — Луана и Джони я упрекнаха в един глас.

— Ами съжалявам, знам, че съм старомоден книжен плъх, но просто ще се наложи да ми кажете.

— Тя е модел. Само на около деветнадесет години, но има страхотен успех, и тук, и в Ню Йорк. Хлапетата са луди по нея. Луана, ти си гений. Трябва да отидеш да работиш при Ани Мартин. Тя като че ли няма и една оригинална идея в главата си.

— Коя е тя? — попита Луана.

— О, Луана! Не знаеш ли коя е Ани Мартин? — пошегува се Поли.

— Тя е кастинговият директор за „Вълкът“ — обясни Джони.

— Кастингов директор — повтори замислено Луана. — Ако вземете Чери Фокс, може ли да дойда пак и да се запозная с нея?

— Джони, размърдай се — каза му Поли. — Обадиха се от продуцентския офис. Трябваше да си там преди час.

Най-накрая Джони бе освободил трапезарията. Сега, когато „Вълкът“ беше в предпродукция, бе наел офиси в Сохо. Също така бе наел за себе си асистентка на име Рейчъл, която се бе появила предния ден, за да придружи Луана при зъболекаря.

— Едва ли е очаквала да върши такава работа — коментира Поли. — Дръж се с нея като със слугиня и ще я изгубиш.

— Не, няма — увери я Джони. — Поставих въпроса открито, когато я наех. Тя ще се грижи за всичките ми лични неща — химическо чистене, часове за подстригване, проверка на колата в сервиз, такива работи. Трябва да си доволна, това означава, че няма да те карам да вършиш тази работа, макар че всъщност тя ми трябва днес и ако нямаш нищо против да заведеш Луана на зъболекар… Тя е толкова ужасена, че ще й пипат зъбите, че ако няма кой да я пази, никога няма да отиде.

„Ами ако имах важна среща, каза си Поли, кой тогава щеше да се погрижи за Луана?“ Случи се така, че тя нарочно си бе взела свободен ден, за да има възможност да прекара малко време с Луана. Не беше започнала съвсем добре с доведената си дъщеря при единствената им среща преди сватбата, а оттогава не бе говорила с нея дори по телефона. Това посещение в Лондон беше златна възможност за Поли да създаде приятелски отношения занапред.

Посещението при зъболекаря беше доста неприятно и Поли изпита безкрайно съжаление към Луана. Никое момиче не трябваше да продължава да носи скоби, когато й беше време да мисли за момчета. Освен това Луана като че ли използваше скобите като извинение да поддържа неловко мълчание, независимо от усилията на Поли да я извади от него. После, докато се разхождаха из „Хеймаркет“, тя изведнъж се оживи.

— „Макдоналдс“! — изрече с респект, който Поли не беше виждала да показва към нищо друго. — Моля те, Поли?

— Тези скоби, които току-що ти сложиха, ще могат ли да издържат на натиска на „Биг Мак“?

Луана кимна. Поли омекна.

— Ето — тя подаде на Луана портмонето си, — можеш да ми вземеш чипс, докато ядеш, но не казвай на баща си.

— А ти няма да кажеш на мама, нали?

Поли се въздържа да изтъкне, че никога не е говорила с майка й.

— На Едит ли? Какво да й кажа?

— Че съм яла „Биг Мак“.

— Тя не одобрява ли?

— Ще умре направо!

— Е, в такъв случай…

— Поли, обожавам те…

Поли беше изумена от изблика на привързаност. „Толкова е слабичка“, помисли си тя, гледайки как Луана се втурва към щанда.

— Още един? — попита тя, когато Луана беше унищожила хамбургера си за секунди, както куче излапва вечерята си, и беше възнаградена с поглед на абсолютна привързаност в очите на Луана.

— Защо Едит не ти дава да ги ядеш?

— Казва, че са отрова. Не били органична храна.

— Предполагам, че наистина не са — размишляваше Поли. — Кажи ми, скъпа, какво прави Едит по цял ден в Корнуол?

Щом нито Джони, нито Карла искаха да й кажат за Едит, Поли беше принудена да се обърне към Луана.

— Плаче.

— Тя какво?

— Плаче — каза Луана, започвайки да се чувства неловко.

— Защо? За какво? Липсва ли й баща ти?

— О, вероятно. Но тя си беше нещастна дълго преди това. Винаги може да намери за какво да бъде нещастна. Все ни казва, че ако ядем подходящата храна, нали разбираш, органична храна, това ще ни донесе вътрешен мир, но според мен, ако тя от време на време ядеше по един „Биг Мак“, щеше да се чувства много по-добре. Имам ли шанс да получа ягодов млечен шейк?

И дотам. Нямаше изгледи да получи никаква друга информация за Едит. Независимо колко усилено се опитваше Поли да насочи разговора обратно към темата, Луана или отказваше да участва, или не проявяваше интерес.

— Предполагам, че не можем да отидем на кино? — Тя погледна Поли с надежда. — На някой филм с много актьори. Имаме си едно такова състезание със Сузи в училище. Записваме всички актьори от всички филми, които гледаме по телевизията или на кино през ваканцията и когато отново дойде срокът, гледаме кой има най-много. А актьорите в кинофилмите се броят двойно, нали разбираш?

Поли я заведе на „Работещо момиче“, въпреки че самата тя го беше гледала вече. Беше трогната от гледката на Луана, която се понесе надолу по пътеката между редовете в дебелото си вълнено палто и подскачаща на гърба качулка, за да седне на първия ред и бясно да надраска списъка на участващите актьори на светлината на екрана.

— Коя е любимата ти филмова звезда? — попита Поли по пътя към къщи.

— Даниъл Дей-Люис — последва незабавен отговор.

— Не мисля, че съм го чувала.

— О, ще го чуеш, ще го чуеш. Скоро ще можеш да го видиш в „Левият ми крак“. Откъснах снимката му от „Спотлайт“ и я сложих на стената. Той е специален.

— Разбирам — каза Поли — и откъде имаш списание „Спотлайт“?

— Мама го получава.

— О, така ли? Тя актриса ли е?

— Казва, че е била някога. Вероятно преди сто години, преди аз да се родя. Чувах ги да се карат с татко за това. Тя казваше, че заради мен не е успяла. Той казваше, че как би могла успее, когато никога не е посещавала училище по актьорско майсторство и никога не са й предлагали роля? Тогава тя пак заплакваше…

На другия ден, когато качваше Луана на влака за Корнуол, Поли я целуна за пръв път и макар Луана да не й отвърна, почувства, че имаше напредък.