Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (7)

7.

Поли добре осъзнаваше, че от сватбата почти не бяха виждали Карла де Сото, майката на Джони. На Джони като че ли му беше все едно.

— Не се тревожи за нея, Пол. Тя си има свой живот, повярвай ми. Тълпи от дребни жени точно като нея, всичките облечени в черно, всичките дрънкат за Италия, безкрайни събирания на вдовици в малките кухнички в цяло Сохо. Ако тя искаше да дойде тук, щяхме да узнаем това. Вероятно просто те чака да родиш няколко бамбини и после няма да можем да се отървем от нея.

— Ами…?

— Като му дойде времето, като му дойде времето. Не мога да мисля за създаване на деца, докато се занимавам с поставяне на успешно начало на „Пи Ди Ес Продъкшънс“, нали?

„И аз не съм готова да имам дете, докато не стана пълноправен агент“, помисли си Поли, но това нямаше място в уравнението на Джони.

— Всъщност, щях да те попитам какво ще кажеш да я питам дали мога да намина да я видя в Сохо?

— Можеш да питаш. Защо искаш да направиш това, ми е абсолютно непонятно, но върви, питай, върви и се научи как да бъдеш малка италианска вдовица. В края на краищата и ти ще бъдеш такава един ден.

Но когато Поли отиде да я види, Карла имаше други идеи. Тя покани Поли в апартамента, който се намираше на последните два етажа на къщата на Олд Комтън стрийт над магазина за сладолед на стария Де Сото, сега разширен в магазин за готови храни. Поли беше очарована от проявата на истински стил при избора на обзавеждане. Тежките стари тоскански мебели се сливаха с други, в по-лек стил, а тук-там тя забеляза някои прекрасни антики. Карла сервира обяда в кухнята, на масата имаше фестонирана бяла покривка и пъстри, ръчно рисувани керамични съдове. Карла предложи скромен, но вкусен обяд от prosciutto crudo^[1] и тънки резенчета наденица soprassata, последвани от макарони с нейния собствен sugo di pomodoro — доматен сос, чиято рецепта даде на Поли.

— Толкова се радвам, че дойде да ме видиш.

Поли забеляза, че старата жена говореше английски много по-добре, когато беше сама и синът й го нямаше, за да й се присмива. Забеляза и колко елегантна беше Карла. Може да беше дребна, тантуреста и облечена в черно, но когато Поли погледна по-отблизо, осъзна, че роклята не беше просто някаква черна рокля, а модел на известна фирма, косата й беше мека и блестяща, прибрана в отлично направен кок. Носеше мънички перлени обеци, а гримът й бе безупречен. При посещението в кухнята Поли видя малките бели шишенца на „Флорис“ и й стана ясно, че нейната свекърва се грижеше добре за себе си.

— Винаги съм знаела, че Джони ще се ожени за истинско английско момиче.

— А не се ли надяваше тайно да се ожени за хубава италианка католичка?

— Баща му — да. Аз — не. Нямаше смисъл да се надявам. Джони не беше италианец. Казах ти го, когато се видяхме за пръв път. Вие сте английска двойка, може би необичайна английска двойка, но не сте италианци. Джони има италианска кръв. Прави се на италианец, когато му е удобно. Ще видиш. Но не е като баща си.

— Разкажи ми за баща му. Съжалявам, че не съм го познавала.

Карла разкръстоса малките си стъпала. Поли забеляза чифт елегантни обувки от мека италианска кожа. Карла улови погледа й и се засмя.

— Да, купувам си хубави неща. Аз съм богата жена. Моят Мауро постигна голям успех, пък било то и по скучен начин. Поне на мен ми се струваше скучен. Може би не познаваш сладоледа „Де Сото“ така, както познаваш „Уолс“ или „Хааген-Даз“, но ако влезеш в италиански ресторант и ти сервират сладолед, в девет от десет пъти той ще бъде на моя Мауро. Италианците го познават навсякъде в италианските магазини за готови храни — тук, в Манчестър, Глазгоу. Братовчедът на Джони пое бизнеса, тъй като Джони не прояви интерес. Той иска само да прави филми. Обаче доволен да си живее с дела от компанията. Но ти попита за баща му. Той постигна успех по свой начин, но също така беше много честен. В началото мислеше, че идва в Англия за кратко време да помогне на по-големия си брат в бизнеса. Но големият му брат умря ние трябвало да останем тук.

Карла беше започнала да обърква времената и Поли осъзна, че се чувства неловко. Това означаваше, че собственият син на тази горда дребна жена я караше да се чувства неловко. Карла продължи:

— На съпруга ми винаги му липсваше Италия. Винаги очакваше с нетърпение деня, в който щеше да се завърне. Все чакаше Джони да поеме бизнеса, за да може да напусне Лондон.

Поли беше ужасена.

— Искате да кажете, че е чакал напразно? Сигурно е било очевидно, че Джони е искал да се занимава с друго? Защо баща му не се е върнал?

— Нямаше кой да поеме работата. Братовчедът на Джони все още беше в Италия, прекалено млад. Аз знаех намеренията на Джони, но баща му не разбираше. Баща му беше тих човек без амбиции извън осъществяването на семейния бизнес. За жалост продължи да работи до деня на смъртта си. Но Джони е различен. Джони иска повече. Иска света в краката си — усмихна се тя на Поли. — Джони е като мен. Аз обичам моя Мауро, но в много отношения той бе прекалено муден за мен. Все седеше тук и мечтаеше да се върне в Италия. Никога не пожела да се премести по-далеч, може би в Америка. Сега, когато Мауро почина, всички се чудят защо не се връщам, но на мен тук, в Лондон, много ми харесва. Имам много приятели. Джони си мисли, че само седя и пия кафе с останалите италиански вдовици, но греши. Имам и други приятели, но не му казвай. Това е наша тайна — женска тайна. — И възрастната жена й намигна. Възможно ли бе да се грижи така добре за себе си, защото се оглежда за своя господин Подходящ номер 2? — Ето, вземи си бишкоти, а аз ще направя еспресо. Така че, казвам ти, Поли, Джони е малко луд, знам, но не е муден като баща си, той е чевръст и амбициозен и винаги се надява на най-доброто.

— По-скоро е оптимист. — „Толкова по-добре за него“, помисли си Поли иронично. Не беше стигнал много далеч. Може би надеждата щеше да го поддържа, за да върви напред, без да споменаваме известната сума семейни пари.

— Точно като мен. — Карла определено започваше да се кикоти. — Имам една мечта и зная, че ще се сбъдне. Искам да застана там горе до Джони, когато получи своя „Оскар“.

— И двете — каза Поли. — Ще има ли място за мен от другата му страна?

— Само ако поддържаш темпото му. — Усмивката на лицето на Карла се стопи. — Ще трябва да работите заедно. Джони не може да го направи сам. Казах ти, той има малко пари от бизнеса, но скоро ще трябва сам да се погрижи за себе си.

— Съзнава ли го?

— Познаваш Джони. Казвам му, но той се вслушва само в онова, което иска да чуе, така че наистина, Поли, всичко ще бъде наред за двама ви, но само ако се грижиш за него и издържаш на темпото му. Не като Едит.

Поли веднага се възползва.

— Разкажи ми за Едит. Каква е тя?

Беше безсмислено.

— Джони се обажда, когато знае, че ти идваш да ме видиш. Той ме моли да не говоря за Едит. Тя за него вече е история.

Горката Карла наистина изглеждаше неловко.

„Можеше да знам“, помисли си Поли, и се запита колко ли време ще мине, преди спестяванията на Джони да свършат. Дали нямаше да се окаже, че тя ще издържа и двамата?