Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (11)

11.

Сега, когато беше безработна и свободна, Джоан не спираше да се обажда на Поли с искането да обядват поне три пъти седмично. Джоан винаги се държеше така, сякаш работата на Поли не беше нещо повече от работата на възхвалявана секретарка. Тя звънеше на Поли всяка сутрин около единадесет.

— Здрасти, скъпа, аз съм. Можеш ли да говориш или записваш? Ако Поли кажеше, че на другата линия има автор, Джоан просто отвръщаше: „Добре, ще почакам, докато го свържеш, с когото трябва“.

— Джоан, те се обаждат на мен.

— Така ли? Защо? О, няма значение. Обади ми се после. Един от първите й въпроси винаги беше:

— Къде ще ходим?

— Да ходим? — Поли неизменно се разсейваше, искайки Джоан да освободи линията, но беше твърде чувствителна към положението й на останала без достъп до центъра на нейната вселена — издателство „Вог“.

— За обяд. Къде ще ходим днес?

— Джоан, казах ти, днес ще обядвам с клиент.

— О, ами тогава ще трябва да си побъбрим по телефона.

В такива случаи Поли се опитваше да продължи да работи със слушалка на ухото си, докато Джоан бърбореше.

— Днес дават чудесен филм с Хектор О’Нийл в „Демпстър“. Гледала ли си го, Поли? Той приключи със снимките на последния филм като Конуей. Казвала ли съм ти колко мил беше към мен, когато го снимахме миналата година за „Вог“? Толкова е изискан. Бостънски ирландец като Кенеди.

— Той е американец? Никога не съм знаела. Семейство Кенеди не бяха много изискани. Старият Джо Кенеди е дошъл от бедняшките квартали на Източен Бостън, бил е търговец и контрабандист.

— О, Поли, толкова си дребнава. Какво като е бил контрабандист в началото? Всъщност е романтично. По-късно става посланик в английския двор. Това е важното.

— А Хектор О’Нийл е израсъл със семейството?

— Нещо подобно. На човек му е неудобно да любопитства чак толкова. Демпстър казва, че той е в Лондон за малко. Чудя се къде ли е отседнал. Може би има къща. Все някой ще знае. Слушай, Поли, скъпа, не мога да седя на телефона и да клюкарствам с теб цяла сутрин. Трябва да си намеря някаква работа като нещатна журналистка. Утре ще можем ли да обядваме?

Поли нямаше да може, но каза „да“ само за да се отърве от Джоан. Почувства се много виновна. Не беше възможно и да я покани у дома вечер, защото Джони все още не я искаше в къщата. Във всеки случай, откакто „Вълкът“ беше пропаднал, той се нуждаеше от пълното внимание на Поли вечер, което беше малък проблем, имайки предвид количеството ръкописи, които тя трябваше да прочете.

Особено един от тях не можеше изобщо да чака.

През лятото на 1989 Лорънс достави окончателния вариант на „Господин Неподходящ“. Когато Поли го прочете, бе абсолютно сигурна, че в ръцете си държи първокласен автор. Лорънс може да изглеждаше като пълен смотаняк, непохватен и нервен, с черна коса и толкова дебели очила, че почти не се виждаха очите му, но книгите му доказваха, че определено притежава по-добро разбиране за жените от повечето мъже. Поли беше възхитена. Седнала в леглото, тя чете до късно, докато Джони мърмореше под завивката до нея.

— Какво, по дяволите, е това? За бога, Поли, угаси лампата, за да поспим малко.

— Нищо, което би те заинтересувало — отвърна му тя язвително.

В края на краищата Джони категорично бе отказал на бедния Лорънс. Защо ще го е грижа какво е станало с „Господин Неподходящ“?

Поли нямаше търпение да продаде „Господин Неподходящ“, но се насили да кара едно по едно. Първо трябваше да вдигне малко шум. После, когато имаше достатъчно хора, искрено желаещи да видят книгата, щеше да я продаде на предложилия най-висока цена. За целта тя покани няколко евентуални редактори и изказа възхищението си от „Господин Неподходящ“, но без да прекалява.

Поли внимателно избираше ресторантите. Нямаше да е разумно да заведе една тридесетгодишна претенциозна и авторитетна редакторка някъде, където няма да я видят и няма да може да маха на хората. Али Кепъл беше издател без талант, но й бе дадена значителна финансова власт в едно гладно издателство с дебела чекова книжка. Тя нямаше да очаква нищо под класата на „Гручо“ или „Каприз“, в противен случай ще приеме, че Поли или още по-лошо, Лорънс — не заслужава вниманието й.

По подобен начин Розмари Пъркинс, изключително опитна, доста старомодна редакторка на над петдесет години, чиято безпогрешна преценка и внимание към авторите й бяха спечелили отлична репутация, мразеше шумните модерни ресторанти и обичаше да седи спокойно в ъгъла на порутена гръцка таверна и да разговаря за градинарство. И въпреки това Поли знаеше, че нейното одобрение на някоя книга често поощряваше работодателите й да бръкнат по-дълбоко в кесиите си.

Както се оказа, търгът за „Господин Неподходящ“ си имаше своите усложнения. До втория ден бяха останали само трима от деветимата, на които книгата беше предоставена. По време на първия рунд една от тях, Пат Уолш от „Ламбърт Груп“, бе дала зашеметяващото начално предложение от 50 000 лири.

— Това ще отпрати конкуренцията, сладурче — избоботи Пат по телефона на Поли. — Едва ли си заслужава да продължаваш, ако питаш мен.

Поли не можеше да понася разпореждащия се, веселяшки маниер на Пат Уолш, както и склонността й да нарича абсолютно всеки „сладурче“.

Беше разтревожена и когато четирима бързо отпаднаха. Тя изслуша стандартните извинения:

— Поли, страхувам се, че е прекалено скъпо за мен. Чудесна книга, но при сегашното положение, петдесет хилядарки за първи роман, е малко прекалено…

Бъзльо!

— Бих искал да предложа повече, Поли, но редакторският съвет ме притиска…

Смотаняк!

— Ако знаех, че ще се задържи на петдесет, щях да остана, Поли, знаеш, че щях, но ще качват още и още, дано си наясно какво правиш…

О, благодаря!

В трети рунд Пат Уолш беше на 95 000 лири, Розмари Пъркинз — на 97 000 (нейната подкрепа на книгата беше най-добрата новина досега — това означаваше, че когато се стигнеше до обсъждания, всички щяха да знаят, че книгата я бива), а третият състезател, Артър Алън-Джоунс, беше вдигнал до 105 000 лири. Усложнението идваше от Артър и неговата висока оферта. Преди година и половина Артър беше асистент на Пат Уолш (секретар, ако бъдем точни), но неговата характерна упоритост и маниакална амбициозност му бяха осигурили на двадесет и седем години длъжността редакционен директор в съвсем новото издателство „Холивуд“ (наречено така, защото офисите им се намираха на Холивуд Роуд близо до Фулъм Роуд, а не поради връзки с киноиндустрията). Артър, който настояваше да го наричат Арт или Арти, бясно се съревноваваше и отчаяно се стараеше да запълни първия си списък. Но Пат Уолш нямаше абсолютно никакво намерение да отстъпи пред някогашния си любимец. Щеше да стане за посмешище на целия бранш. Беше подочута да злослови за Артър в „Гручо“: „Казвам ти, сладурче, никога не четеше повече от петдесет страници от ръкопис. Просто се водеше по доклада на четеца, в зависимост от това с коя от тях спеше“.

Артър отвърна на удара от „Бриджис Плейс“ 2, по-малък, по-елитен клуб на малка уличка до Колизеума.

— Да поговорим за тази параноичка! — каза той на цяла маса млади турци от „Джи Кю Дъ Фейс“ и Канал 4. — Тя дори уреждаше зачатието на децата си така, че раждането им да не съвпада с ААК или Франкфурт. — Ежегодните екскурзии до Американската асоциация на книгоиздателите и Панаирът във Франкфурт бяха стандартни събития в календара на издателите.

Накрая Поли реши да им даде продължение. Всички щяха да направят последни залагания и който предложеше най-висока цена, щеше да получи книгата.

Те всички спряха на 124 000 лири (предишното най-високо беше на Пат, 120 000). Имаше леки вариации в допълнителните изисквания по въпроса за сумата над основната оферта. Пат предложи 5000 лири отгоре, ако книгата се задържеше в Топ 10 на бестселърите на „Сънди Таймс“ минимум шест седмици. „Топ 10 не стигаше, помисли си Поли, трябва да бъде в Топ 5.“ Розмари Пъркинс гарантира 25 000 за разходи по промоцията (не изключителен, но елегантен жест), а Арти Алън-Джоунс остана верен на „Холивуд“, като предложи допълнителни 7500 лири отгоре, ако се направи „касов филм“ по „Господин Неподходящ“ във Великобритания.

Поли тъкмо щеше да се върне при всеки от тях и да ги попита за финалния пакет, като всеки включи бюджет за промоция плюс допълнителни суми, ако стане бестселър и ако се направи филм, когато Лорънс се опита да провали начинанието, като разкри, че е зависим от астрологията.

— Поли, кога е рожденият ден на Пат Уолш?

— Лорънс, нямам представа. Това не е събитие, което празнувам. Освен това, тя всъщност не е спечелила наддаването още, затова не е нужно да мислиш за рождения й ден.

— О, напротив, трябва. Трябва да зная коя зодия е моят издател, преди да подпиша с тях, а другото нещо е, че поръчах на светски астролог да направи хороскоп на книгата. „Господин Неподходящ“ е Скорпион и трябва да бъде публикуван или на 21 ноември или на 2 април. Искам това да го пише в договора.

Поли бавно преброи наум до десет. Това беше най-важната стъпка в нейната кариера дотук. Не трябваше да губи самообладание.

— Лорънс, на масата чакат 124 000 лири. Просто не мога да се върна при хората и да ги питам кога са родени.

— Знаех си, че книгата въобще не трябваше да се предлага, когато Меркурий е обърнат назад. Исках да ти кажа това. Обади ми се, когато разбереш зодиите им, и се опитай да научиш в кой знак е Луната, а също и асцендентът им. Ще ти е нужно да знаеш точния час на раждане.

Поли определи на всеки от участващите по една зодия, без въобще да ги пита, изчака двадесет и четири часа и се обади на Лорънс.

Лорънс каза, че е лично алергичен към Близнаци (Пат Уолш), но че Слънце в Риби на Арти Алън-Джоунс и Луната му в Рак са перфектни за неговата зодия Рак и Скорпиона на „Господин Неподходящ“.

— Значи се разбрахме тогава? — Тя почувства слабост от облекчение. — Книгата отива при издателство „Холивуд“ за 124 000 лири с гарантирани разходи за промоцията 35 000 плюс още 5000 филмов бонус и допълнителна сума от 5000, ако се задържи в списъка на бестселърите на „Сънди Таймс“ за повече от пет седмици.

— Още едно нещо.

Поли сметна за най-добре да запази мълчание.

— Ти коя зодия си, Поли?

— Рак, Лорънс, точно като теб, но започвам да мисля, че това е единственото общо нещо между нас. Ще затварям, Лорънс, преди да ме попиташ каква е зодията на телефона.

Когато Поли гордо показа на Джони резултата от търга за „Господин Неподходящ“, отразен в списанието за издавани книги „Букселър“, той прояви повече интерес да чуе за съперничеството между Пат Уолш и Арти Алън-Джоунс.

— Харесва ми, харесва ми. Като във „Всичко за Ив“. Може да има хляб в идеята да се направи римейк с нов обрат, с героиня като Бет Дейвис и амбициозно младо момче, вместо момиче. Ще го наречем Еди вместо Ив. Всичко за Еди. Страхотно! Мерси, Пол.

— Няма за какво. — „Всичко за Еди!“ Поли потрепери. — Значи не си впечатлен, а?

— От какво? От малката ти продажба? Предполагам, че е добра за тази жалка страна, но трябва да разбереш, че с агентите, с които аз се срещам, искам да кажа агентите в моя бизнес, говорим за милиони.

— В твоя бизнес.

— Аха.

— Джони, какъв точно е твоят бизнес в момента?

Поли съзнаваше, че това е удар под кръста, но я болеше от снизходителното му отношение към онова, което тя смяташе за страхотно постижение.

— Ясна е работата — озъби й се той — ти си толкова незаинтересована от това, с което се занимавам, толкова потънала в собствения си живот, че действително трябва да ме питаш с какво се занимавам.

— Не те питах с какво се занимаваш. Попитах те какво правиш в момента. Измина почти година, откакто „Вълкът“ се разпадна.

— Хайде, натяквай ми го. Как да започна преговори за каквото и да било, когато няма никакви пари?

— А банките?

— Има по-добър начин, нещо, което можем да направи заедно.

— Джони, няма да ти дам парите на баща ми.

— Те не са негови. Те са твои и можеш да правиш каквото си поискаш с тях.

— Точно така.

Подобни разговори бяха станали редовни между тях, откакто майката на Поли бе казала на Джони за двадесет и петте хиляди. Прудънс не знаеше, че издава тайна. Всъщност тя бе предположила, че Джони знае за тях. Каза на Джони, че просто пита какво смята да прави с тях. Най-вероятно той се грижи за инвестициите на Поли, нали?

Не, не е той, не че не се е опитвал.

— Просто не разбирам — каза Прудънс. — Нейният баща винаги се грижеше за моите пари.

Една вечер, когато беше особено унил, Джони дори обвини Поли, че вече не го обича.

— Искаш да кажеш, че не е възможно да те обичам, тъй като не ти давам парите си. Джони, моите пари и любовта ми не си едно и също нещо. Не можеш да очакваш да получиш едното и да смяташ, че другото автоматически идва с него.

— Но ти, искам да кажа влюбена ли си още в мен?

— Много повече, отколкото когато се оженихме.

Това наистина го разтърси.

— Наистина ли, Пол? — Той седна в леглото, пресегна се за дистанционното и го насочи към телевизора. — Е, това е изненада. Много, много повече, казваш. Колко много повече? Хайде, покажи ми. — Той се пресегна към нея под завивките.

— Изключи проклетото нещо. Утре трябва да ставам рано.

— Такава скучна стара жена си напоследък. Никакви късни игри. Все седиш с очилата на носа си и изчиташ онези проклети купища хартия. Как въобще очакваш да забременееш, когато по цяла нощ четеш?

— Да забременея?

— Точно така. Да забременееш. Филмът ми се скапа, а дори не мога да се утеша с това да бъда баща.

— Джони, ще си създадем потомство, но има нещо, което възнамерявам да направя и усещам, че трябва да го обсъдя с теб преди това. Чувствам се почти готова да се отделя от „Патрик Фишър и Дънбар“ и да основа моя собствена агенция и искам да го направя тук, в тази къща.

— Става. Моментът е идеален. Ще си бъдеш вкъщи, за да се грижиш за бебето.

Поли никога не бе харесвала неговото виждане за майчинството. Както я бе предупредила майка му, Джони се правеше на италианец мъжкар само когато му изнасяше, а сега му изнасяше да превърне нейната голяма кариера в оправдание за майчинство.

— Там е работата. Ако реша да продължа с моя агенция, ще трябва да й посветя цялото си време. Бих искала да изчакам и да имам дете, когато агенцията си стъпи на краката.

— Няма да станеш по-млада, Пол. Тридесет и шест? Тридесет и седем?

— Преди една-две седмици се видях с моята гинеколожка и тя ми казва, че състоянието ми е тип-топ. Няма проблем да изчакам година-две.

— Е, аз няма да чакам година-две, за да направя друг филм. А и къде в къщата планираш да направиш тази агенция? Ще сключваш сделки в кухнята или какво?

— Ами точно за това исках да говоря с теб. Искам да използвам парите на баща ми, за да построя оранжерия.

— Какво искаш?

— На гърба на къщата. Би било прекрасно и може да се отоплява и там ще ми е офисът. Хората ще идват и ще си отиват през градинската порта.

— Всичко си измислила, нали? Няма много изгледи да стана баща, докато ти се разтакаваш в оранжерията и си говориш с проклетите растения.

Поли въздъхна.

— Джони, защо се ожени за мен?

— Ти си мислеше, че съм искал да се оженя за теб, за да имаме деца? Само заради това? Ожених се за теб, защото ти беше сърдечна и любяща, и естествена, и умна и аз знаех, че ако те имам до себе си, ще съм добре. Знам, че звучи изтъркано, и исках да споделяш мечтите ми.

— Някога не ти ли е хрумвало, че аз може да имам мои собствени мечти и че аз също бих искала ти да ги споделяш с мен? — попита Поли.

Беше го хванала натясно. Джони беше великодушен по природа, но определено не стоеше буден по цяла нощ в тревоги за някой друг, освен за себе си.

— Мислех, че си, нали разбираш, просто дете. Мислех, че ще те науча на всичко и ти един вид ще бъдеш тук, до мен… Нещо като Едит… Тя беше толкова…

— Каква? — Поли сграбчи ръката му. — Едит беше толкова… каква?

— Няма значение.

— Не, продължавай, Джони. Разкажи ми за Едит.

— Ами, тя просто беше толкова ужасена от самия живот, че не можех да й кажа нищо, за да не изпадне в едно от нейните…

— Едно от нейните какво?

— Нищо. Остави, Пол. Всичко това е минало. Както и да е, тя ме напусна, а аз те намерих. Само дето сега се опитваш да управляваш света и нямаш време за мен.

Джони изглеждаше изпаднал в самосъжаление, седеше прегърбен на възглавниците по пижама, прегърнал коленете си с ръце.

Косата му, вече доста прошарена, беше разбъркана, а наболата му брада го правеше да изглежда определено мургав.

Но Поли го обичаше такъв. Беше толкова далеч от типа мъж, когото бе програмирана да обича. Той беше уязвим. И във всеки момент сигурно щеше да я накара да припадне от смях по начин, който никой друг не умееше, и независимо колко лошо се държеше, винаги успяваше да се реваншира някак.

Тя изпълзя в пространството между коленете му и обви ръце около врата му. Престори се, че хапе брадата му, захапвайки го леко тук-там. Облиза вътрешността на ухото му. После бавно пусна езика си надолу по бузата и в устата му. Целуваше го пет минути, десет минути, още и още и през цялото време Поли си мислеше: ето това е важното. Той няма работа. Нямаме деца. Но това е всичко, което искам. Сливането на телата им винаги й даваше увереност. Тя обичаше този мъж и една от причините, измежду многото други, бе, че в ума й нямаше и сянка на съмнение, че той също я обичаше.

Когато беше вкъщи в леглото с него, тя никога не изпитваше нужда да го пита дали я обича. Тя го усещаше.

На сутринта взе „Букселър“ изпод неговата страна на леглото. Той я погледна смутено.

— Браво, Пол. Тази работа с „Господин Неподходящ“, не разбирам много от твоя бизнес, но изглежда си се справила добре.

Но докато излизаше през предната врата, той извика от горния етаж:

— Обаче щеше да стане скапан филм. Горкият стар Лорънс. Нищо не разбира.

 

 

Седмица по-късно тя беше взела окончателно решение, беше казала на Джулс Дънбар какво ще прави и нямаше връщане назад. Същата нощ, докато лежеше до Джони, тя осъзна, че трябва да опита още веднъж да го накара да разбере.

Джони гледаше „Сладкият мирис на успеха“, един от любимите му филми, като от време на време се пресягаше да я потупа и да промърмори механично:

— Добре ли си, Пол? Малко си тиха тази вечер. — Той гледаше частта, където Сидни Фалко, опортюнистичният журналист, в ролята Тони Къртис, се прави, че звъни на Джей Джей Хансъкър, могъщ списвач на рубрика, в ролята Бърт Ланкастър, и го кара да публикува статия за един комедиант в рубриката си. Комедиантът стои точно до Тони Къртис, чува всяка дума порядъчно впечатлен, без да съзнава, че всъщност на другия телефон е само озадачената секретарка на Къртис.

Джони познаваше филма толкова добре, че вдигна телефона в спалнята почти едновременно с героя и започна да дублира репликите:

— Джей Джей, здрасти, как си сладурче, знам, че е късно, но дали е прекалено късно да добавиш нещо към рубриката?

Поли го наблюдаваше. Трябваше да признае, че наистина приличаше доста на Тони Къртис и беше странно да го гледа как седи там и говори по телефона, а после да поглежда към екрана и да вижда Тони Къртис да казва същите думи.

Джони продължи да играе Сидни Фалко, така че когато Поли каза неуверено: „Джони, разказах ти за моя план да използвам парите на татко, за да си направя офис вкъщи. Ти съгласен ли си? В края на краищата това е твоят дом. Как мислиш?“, той не чу нито дума.