Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (36)

36.

Поли сънуваше касетофончета, когато в два часа през нощта я събуди звънецът на врата, който ечеше настоятелно в къщата.

Вечерта тя беше на партито за публикуването на книгата на Зоуи или по-скоро на Арома Рос. Зоуи се нуждаеше от подкрепата й. Беше й трудно да обуздае гнева си към издателите, които бяха пробутали някаква измислена история на пресата за това как Арома е диктувала романа на касетофон, откъдето после Зоуи го е превърнала в книга.

— Да, Арома имаше малко касетофонче. Да, тя наистина каза, че ще записва разни неща за мен по време на трансатлантически полети и кой знае, може и да го е правила, но не съм получила и една касета от нея. Арома дотолкова не е участвала в това, че половината от времето сигурно е сънувала, че го е направила чрез записи. Онова, което ме дразни, е, че издателите не могат да се придържат към определена версия. В един момент обявяват, че пиша с Арома, в следващия въобще не ме споменават. Истински съм изкушена да разбуня духовете, като…

Поли я успокои и я изведе от партито. Беше предусещала това. Зоуи нямаше да съжалява по-късно, когато парите започнеха да валят. В края на краищата издателите бяха свършили страхотна работа по маркетинга на книгата. Зоуи се бе забавлявала невероятно, докато правеше проучвания и пишеше. Нямаше зъб на Арома и агента й, които всъщност бе харесала. Онова, което по разбираеми причини я вбеси, бе липсата на внимание от страна на издателите към детайлите относно нейното анонимно участие. Тя или беше анонимният писател на книгата, или не беше. Преди публикуването пресата бе направила злобни и подигравателни отзиви и, изглежда, горката Зоуи я очакваха остри критики и никакво признание.

Освен това, чувството за вина задължаваше Поли да бъде особено загрижена за нуждите на Зоуи. Не беше ли я предупредила Зоуи, че мъжете не си струват неприятностите, които причиняват? И не се ли бе оказала права след дезертьорството на Хектор? Отсега нататък Поли реши да слуша Зоуи и да приема с резерви всички мъже.

Дъжд от камъчета изтропаха по прозореца й.

Джони стоеше на улицата, облечен в дългото си черно палто над пижамата, с бейзболната шапка с козирката назад, както обикновено, и със Зюти на ръце. Полузаспала, Поли отвори прозореца и веднага съжали за това.

— Поли, пусни ме. Моля те!

— Забрави, Джони. Няма да взема Зюти по това време. Върви си вкъщи и ми се обади на сутринта.

Тя затръшна прозореца. Едва се бе пъхнала под завивките и камъчетата затропаха отново. После звънецът. После още камъчета. Тя чуваше през затворените прозорци как Джони крещи на улицата.

— За бога, Поли! Спешно е! Трябва да ме пуснеш. Става дума за Джоан. Катастрофа.

Тя му даде силно уиски и се опита без успех да изтръгне от ръцете му Зюти.

— Джони, не можеш да пиеш и да държиш Зюти. Дай ми я и ще й дам нещо да яде.

— Тя е всичко, което имам — чу го да измърморва. „Кой кого напусна“, мина й през ума, но си замълча.

— Та какво се е случило с Джоан? Събуди ме посред нощ. По-добре да е за хубаво.

— Тя е мъртва, Пол! Връщала се е по шосето от някакво интервю и те мислят, че й е свършил бензинът. Открили са колата й с празен резервоар отстрани до пътя. Изглежда глупавата крава се е опитвала да спре някоя минаваща кола. Блъснали са я. По цялото шосе М6 има конфитюр от ягоди.

— Джони! — Поли беше ужасена.

— Извинявай, Пол. Никога не съм бил неин върл почитател, но не трябва да съм толкова непочтителен. Тя все още ли беше най-добрата ти приятелка?

— Не знам — каза Поли, шокирана до сълзи.

— Дори не попита откъде знам. Полицията не могла да открие роднина. Тя не носела у себе си тефтер с адреси, само един от онези лични органайзери, и не знаели какво да направят, затова решили да звъннат на човек на име Арти Алън-Джоунс, защото били виждали името му във вестниците, където цитирал Джоан във връзка с бащата на Хектор. Както и да е, той взема, че им казва, не, вие не искате да говорите с мен, а с нейната агентка, Поли де Сото. Те взимат служебния ти номер, но там отговаря телефонният секретар и после се обаждат на справки и можеш ли да повярваш, в указателя има само още един Де Сото, освен мен и неговата буква е преди моята, така че звънят първо на горкото копеле, събуждат го, после звънят на мен и аз казвам да, аз съм съпругът на Поли де Сото — ами така е, Пол, не ме гледай по този начин — и те ме питат дали познавам госпожица Джоан Брок и аз веднага разбирам по „познавате ли“ какво е станало и ги питам дали може аз да ти съобщя новината. Не мислех, че щеше да ти хареса полицията да дойде на прага ти.

— Благодаря ти, Джони.

— Има още нещо.

— Какво?

— Някой трябва да идентифицира тялото.

— Не! Не бих могла, не и ако цялата е, както ти се изрази…

— Искаш ли аз да го направя?

— Джони, можеш ли? Ще ти разрешат ли?

— Мисля, че да.

— Ще можеш ли да го понесеш? Вероятно е отвратително.

— Така е.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да го правиш и преди?

— В известен смисъл.

— С кого?

— Едит.

— Едит е мъртва! Господи, Джони, защо не си ми казал? Защо Луана не ми каза?

— Спокойно. Не е мъртва. Беше грешка, която се случи преди години. Полицията в Корнуол ми се обади. Въобще не знам защо. Аз не съм й съпруг, но тя ме посочила като най-близък роднина. Казаха, че е взела свръхдоза, но типично за Едит, очевидно се е издокарала в една от нейните дълги бели нощници и е излязла да умре според някой идиотски езически ритуал, легнала на тревата на върха на скалите. Естествено, някой я е видял и са я закарали в болница. Помислили, че ще ритне петалата, и ми се обадиха. Пътувах с бясна скорост чак дотам и беше като от „Нещастен случай“. В момента, в който влизам, те се втурват към мен, казват ми, че жена ми е мъртва и как са направили всичко по силите си за нея и т.н. и ако обичам да я идентифицирам. Изпровождат ме в една заградена кабинка и там на една маса лежи напълно непозната жена, разкъсана на парчета. Но лицето й е непокътнато и не е лицето на Едит. Бяха направили грешка.

— Но Едит е взела свръхдоза?

— Да.

— Беше ли в депресия?

— Откъде да знам?

— Не заставай нащрек, Джони. Искам да кажа, изпадала ли е в депресия и друг път?

Това бе неговият шанс да й разкаже за Едит.

— Поли, Едит беше истинска беснееща луда. Не съм ти разказвал за това, защото, честно казано, не смятах, че е твоя работа. Смятах, че аз трябва да бъда онзи, който ще се разправя с това и ще се погрижи за всичко. Играех ролята на вездесъщия италианец баща, по думите на Луана, опитвайки се да бъда баща и на двете. Не исках никой друг да се намесва в пиесата. Освен това, мислех, че ще ме сметнеш за безсърдечен за това, че съм я напуснал. Само че не аз я напуснах. Това беше целият проблем. Тя си тръгна и някак не можах да се реша да отида и да я върна. Знаех, че някой трябва да се грижи за нея. Мислех, че мога да се справя, като отскачам дотам от време на време, и да, лъгах те за това. Но съм грешал, сега го разбирам. Знаех, че Луана не трябва да прекарва прекалено много време с нея, че не е добре за нея да вижда Едит в това състояние. Затова я оставих да дойде да живее при нас. А после ти започна да градиш успешната си кариера и аз все си мислех, че това ще се отрази още по-зле на Едит. Тя никога не е можела да направи каквото и да е, не е можела да се задържи на работа. Горката Едит! Горе на скалите по нощница. Ти винаги си била от онези, които спят по фланелка. Виждам, че още е така. Едит носеше онези дълги прозрачни неща, целите в дантели. Слагаше цветя в косата си, преди да си легне, за бога, казваше, че така общува с природата, докато спи. За нея беше добре, но аз винаги се събуждах с някое глухарче в ухото или с метличина в устата…

Поли го остави да нарежда. Думите се лееха от устата му и Поли се престори, че чува това за пръв път.

— На мен тя ми се стори много привлекателна на премиерата. Виждаш ли се често с нея, откакто тя се върна в Лондон?

— Колкото се може по-рядко. Изглежда, сега ще трябва да направя нещо сериозно за нея.

— Какво имаш предвид?

— Тя съвсем се е побъркала. Още по-ужасяващо е, защото когато я видиш, тя изглежда напълно нормална, но не е. Тя започва — и това е точната дума — да обезумява. Има едни такива халюцинации. Мисли се за много богата, невероятно богата. Обзета е от илюзията, че аз й давам пари, купища пари. Ходи по магазините и купува дрехи, които струват цяло състояние. Говорим за хиляди лири. Казва на хората, че съм й купил нова къща и обикаля Лондон, като пазарува за нея. Чековете й са навсякъде и тъй като повтаря името ми, имах посещение от полицията. Ще я обявят за банкрутирала. Това е сигурно. Аз не съм отговорен финансово за нея, но какво мога да направя? Не мога да я оставя да гладува. Родителите й са мъртви. Не иска да отиде на лекар, на какъвто и да е лекар. Ужасното е, че тя си мисли, че напълно се е излекувала, а не е. Тя е опасно болна. Няколко човека ми казаха, че трябва да бъде изпратена в психиатрия, но ако е така, кой ще я изпрати?

Той изглеждаше толкова унил, седейки там на дивана по пижама. Личеше си, че живее сам, че няма кой да се грижи за него. И все пак ето, приемаше отговорността да идентифицира Джоан и да се справи с побърканата Едит. Може и никога да не слушаше, но никой не можеше да обвини Джони в липса на загриженост. Тя усети прилив на обич и седна до него. Прегърна го през рамото и се опита да го утеши. За нейно удивление, той облегна глава на гърдите й и започна да хлипа.

— Пак рониш сълзи, а, Джони? — пошегува се тя нежно.

— Не роня сълзи — настоя той, подсмърчайки и изсумтявайки във врата й.

— Разбира се, че не рониш сълзи. — Тя се усмихна в тъмното.

— Дойдох да те утеша заради Джоан, а ето, става обратното.

Той вдигна глава и я погледна. Устните им почти се докосваха. Тя наведе главата си. Той отвори уста.

Никога не бе забравяла целувките на Джони. Дълги разтапящи целувки, които нямаха край, докато всичко друго не се заличеше в ума й.

— Трябва да тръгвам — промърмори той. — Ще ми се да не беше така.

Тя рискува да зададе въпроса, който винаги бе искала да зададе.

— Ти обичаше ли Едит, Джони?

Той сложи бейзболната шапка на главата си, закопча палтото, каза на Зюти: „Стой тук и се грижи за Пол“, а после за малко положи глава на рамото на Поли.

— Не както обичам теб, Пол, но да, едно време сигурно съм я обичал.

Той вече бе излязъл, когато тя се сети.

Беше казал: „Не както обичам теб“.

Едно много сегашно време.