Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (16)

16.

Поли излезе рано на следващата сутрин, преди да пристигне госпожа Флауърс. Искаше да напазарува храна от Портобело Роуд. Луана щеше да дойде за вечеря и Поли с нетърпение бе очаквала събитието цяла седмица. Доведената й дъщеря се бе изнесла от къщата, за да живее в апартамент с една приятелка и на Поли й липсваше. По-лошо, тревожеше се за нея. Луана беше толкова слаба. Поли беше убедена, че тя въобще не яде, освен ако някой не я нахрани, затова настояваше Луана да идва на гости поне веднъж месечно и тогава Поли приготвяше истинско угощение и винаги правеше така, че Луана да си тръгне, стиснала в ръка останалото от сготвеното в кутия, покрита с фолио.

Поли купи няколко пържоли от говеждо филе от „Лидгейтс“, малко пресни картофи, домати за фурна и фасул. Беше оставила купа с нахут да се накисне и смяташе да я направи на салата като ордьовър, смесвайки я с лимон, орехово олио, чесън, сол и пипер, пресен кориандър и магданоз. За десерт имаше тирамису, заради което предния ден специално бе отишла до Сохо. Луана обожаваше тирамису и Поли бе купила достатъчно, за да може Луана да си вземе за вкъщи. Щеше да остане и от салатата от нахут, но трудно щеше да се яде студена пържола. Поли се върна при месаря и смени пържолата с говеждо филе за печене. Можеха да го ядат горещо, а после Луана щеше да отнесе студените късчета, които да си хапва от хладилника.

Докато се връщаше към къщата по Ледброук Гроув, си мислеше за изненадващото появяване на Джони предишната вечер. Не че се случваше рядко. Тя си даде сметка, че откакто той си тръгна, все още го виждаше на една-две седмици, проблемът бе, че където и да живееше, все нямаше място за всичките му дрехи. Основният му план бе да си вземе летния гард и да остави зимния, а когато се застуди, да дойде да ги размени. Но тъй като това беше Джони, той като че ли никога не разполагаше с онова, което му трябва. Винаги имаше нещо, от което се нуждаеше, точно преди да замине някъде.

После някой трябваше да се грижи за Зюти. В начало Поли се опитваше напразно да му обясни за съществуването на места, където се оставят кучетата, но Джони не искаше и да чуе.

— Зюти не харесва такива места.

— Откъде знаеш? Никога не си я пращал там.

— Ние го обсъждаме. Тя ми казва. Аз казвам: „Зюти, стара приятелко, къде искаш да отидеш, в кучешка колиба или при Поли?“. Всеки път тя казва: „При Поли“. Обича да е с теб, Пол. Трябва да си поласкана. Тя не харесва кой да е.

Това се случваше не само когато заминаваше. Една сутрин Джони се появи на вратата в седем часа, държейки кучето на ръка разстояние.

— Зюти има бълхи! — каза той на Поли укорително, сякаш вината беше нейна, и се вмъкна в антрето, преди Поли да успее да затвори вратата пред тях.

— Е, какво очакваш да направя?

— Ти разбираш от кучета, Пол.

— Не разбирам от бълхи. Заведи я на ветеринар. Вземи й някаква пудра или нещо подобно.

— Не познавам ветеринар.

— В „Жълтите страници“.

— Нямам „Жълти страници“.

— Рейчъл все още ли е на тази планета?

— Рейчъл мрази кучета.

— Не ги мразеше, преди ти да си вземеш. Да не би да мрази жълтите страници? — Но той изглеждаше толкова искрено оклюмал, че, както обикновено, тя омекна и се залови с бълхите на Зюти. В главата си чуваше гласа на Луана: „Поли, не трябва лесно да се предаваш пред татко. Ужасно го разглезваш!“.

Но сега, когато Луана си бе тръгнала и Джони вече не идваше да я взема от къщата, Поли тъжно осъзна, че Зюти бе единствената им връзка. И все пак харесваше свободата си — ръкописите, пръснати по цялото легло, които не се налагаше да разчиства, за да му прави място. Можеше да яде, когато си поиска. Не пропиляваше часове в кухнята, за да приготвя яденето според поръчката му по телефона, прикрита зад „само проверявам какво има за вечеря“, а после да получи обаждане към девет часа, в което Джони съобщаваше, че е в „Каприз“, „Айви“ или някъде другаде.

Нямаше вече оглушителни видеофилми в спалнята до три часа сутринта. Сега можеше да си набележи любимите сапунени сериали и да ги следи на спокойствие. Но най-вбесяващото нещо в Джони беше непрестанната му нужда да знае какво точно прави тя във всяка секунда, когато са заедно в къщата — и дори когато не бяха.

— Какво правиш, Пол?

— В тоалетната съм.

— Какво правиш, Пол?

— Режа моркови за печеното.

След пет минути.

— Какво правиш сега?

— Слагам ги в тавата.

Или:

— Джони, къде си?

— В една телефонна кабина до „Шарл дьо Гол“. Какво правиш?

— Стоя и говоря по телефона.

— Но какво правеше преди това?

— Току-що се прибрах.

— Е, какво ще правиш сега?

Винаги го интересуваха тривиалните ежедневни неща и никога нейните сделки или вълнението й, когато попаднеше на страхотен ръкопис от нов автор, само къде е обядвала днес, какво е яла, с кого, за какво са говорили.

Големите драми не го разчувстваха.

— Имаше обявена тревога в метрото. Откриха бомба, обезвредиха я, но помисли, Джони, ако бях отишла пет минути по-рано, можех да загина.

Тези думи бяха посрещнати от:

— Защо не взе автобуса? Аз обичам автобусите. Купи ли ми моята паста за зъби?

Е, вече го нямаше. Тя повече не мислеше за него всеки ден.

Сега мислеше за него през ден.