Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (27)

27.

Два дни по-късно Хектор все още не й се бе обадил и Поли изпадна в неудържима паника. Джони се обаждаше и й оставяше маниакални съобщения на рецепцията, които тя игнорираше. Нека да се поти!

„Глупците се хвърлят с главата напред, каза си тя. Как можах да съм толкова глупава! Слънцето ме замайва и започвам да си мисля, че съм привлекателна като Синди Крауфорд. Сигурно съм била побъркана. На някакъв отегчен актьор му се приисква нещо набързо и аз се пъхам право в ръцете му, в буквалния смисъл. Лежа на някакъв сал съвсем гола и предполагам, че той въобще не забелязва как гърдите ми увисват настрани, вместо да стърчат нагоре. Сигурно си е изкривил врата, когато ги смучеше.“

Дотогава си бе спомнила нещо по-зловещо. Той не беше използвал нищо. С колко ли други жени е бил през годините? Сети се за нелепия край на вечерта си с Едуард Холанд. Защо си бе помислила за СПИН, когато беше с горкия Едуард, а въобще не й бе хрумвало да каже каквото и да е на Хектор — въпреки че какво можеше да направи? Да му каже да доплува обратно до лодката и да си донесе кондомите като добро куче?

До болка искаше да е с него и на третия ден знаеше, че няма смисъл. Оставаха й само четири дни от почивката и тя трябваше да го види. Звънна на МСР (Многострадалната Рейчъл, както я наричаше Джони, която бе повишена до продуцентска секретарка за филма) в офиса в малкия хотел в Жуан, където хората от снимачния екип бяха натъпкани като сардини. Рейчъл стоически работеше на лаптопа си на тридесет и шест градусова жега с телефон, който почти непрестанно се повреждаше, и стенещ вентилатор поради липсата на климатик.

— Обзалагам се, че в Холивуд не е така — изстена тя, докато говореше с Поли, ставайки на минутата по-малкострадална. Трябва да използвам факса на хотела, а на тях това никак не им харесва. Той е в офиса зад рецепцията и те не ме пускат без разрешение и никога не си правят труда да ме уведомяват, че съм получила факс. Ако не беше фактът, че чукам един от електротехниците и той е най-добрият, с който съм се чукала, мисля, че да полудея.

Поли бе малко скандализирана от доста директните откровения на Рейчъл. Не си я спомняше като такава развратница, пък коя беше тя да я съди?

— Горката ти — прояви тя съчувствие. — Рейчъл, чудех се дали бих могла да отида и да погледам как снимат? Дали ще имат нещо против, ако отида на площадката? Какво ще кажеш?

— Не, не вярвам. — Тонът на Рейчъл подсказваше, че те дори нямаше да я забележат.

— Има ли нещо интересно в снимките следващите ден-два?

— Ами утре сутринта снимат на стария пазар в Антиб. Много е красиво. Плодове, зеленчуци и пазарящи се хора. Истински стар уличен пазар. Това е сцената, в която Джулиан отива там да пазарува.

— А Хектор… играе ли в нея? — Поли с усилие прикри вълнението си.

— О, да, естествено, той я следи. В тази сцена ние за пръв път знаем, че може би той смята да й стори нещо ужасно, като на другите жени, тъй като той не й показва, че е там, въпреки че са спали заедно няколко пъти. Ще бъде доста зловещо. Непрекъснатото очакване дали Хектор ще се прояви.

— Какво искаш да кажеш?

— Скъпият ти съпруг — извинявай, Поли, но Джони наистина е копеле понякога — си е втълпил, че тези обири, които се случват напоследък тук, могат да се използват като реклама за филма. Американски милионери се разхождат с купища пари в брой — вероятно защото хотел „Кап“ не приема кредитни карти — и после се чудят защо ги удрят по главата и ги обират. Джони се залови да убеждава Хектор да направи интервю за приликите между това как във филма господин Неподходящ пречуква жените и модела на истинските престъпления, случващи се тук в момента. Естествено Хектор въобще не е навит и Джони е бесен, а атмосферата на площадката е напрегната.

— Тогава да не ходя, а? — попита Поли тревожно.

— О, боже, не, върви! Ще кажа на Спайдър да те чака. Повикването е в осем, за да се използва светлината, но осветителите и сценичните работници ще бъдат там преди това, така че иди, когато искаш. Те ще бъдат там цялата сутрин.

Поли си помисли, че ще е прекалено, ако попита по кое време ще дойде Хектор. Трета поредна вечер си поръча румсървис и въпреки бележката от Джони, пъхната под вратата с покана за вечеря. Какъв бе смисълът? Тя изпита самосъжаление. Една почивка не биваше да се прекарва в седене в хотелската стая до телефона, очаквайки господин Неподходящ да се обади.

В девет на другата сутрин тя взе такси до Антиб. Бързо намери екипа. Група от ниски, дебели французойки, облечени в черно и с беззъби усмивки, й подсказаха. Спайдър се опитваше да ги накара да се отместят и в същото време сграбчваше за яките разни деца, които се промъкваха да пипат камерата. Сценичните работници бяха инсталирали релси по дължина на една от пътеките на пазара и операторът загряваше, като се движеше с камерата нагоре-надолу. Неговият помощник се бе заел да оцветява календар на квадрати, залепен отстрани на камерата. Опитвайки да се представи като част от работния екип, Поли се представи на Спайдър и го попита какво означават тези квадрати. За нейна изненада Спайдър, здрав двадесет и пет годишен младеж с фланелка без ръкави, която известяваше, че той е „Роден да дивее“, с мускули, които говореха за редовни тренировки, се изчерви.

— Не включват вас, госпожо Де Сото — каза той. — Честно!

— Какво не включва мен? — Поли бе озадачена и малко объркана от обръщението. Не бяха я наричали така от доста дълго време.

— Картата на камерата. Това е игра, която играят при всеки филм, който правят заедно.

— Кои са те?

— Бил, помощникът по фокусирането, и Кен, звукооператорът. Цветовете на картата показват какъв цвят бикини носи момичето, което отговаря за сценария, в определен ден. Разбират това, когато снимат от нисък ъгъл и се налага да лягат на земята.

— А, разбирам. — Поли направи усилие да навлезе в нещата. — Празното квадратче означава, че тя носи бели гащи?

— Страхувам се, че не. Тази не си пада по белите. Означава, че не носи никакви! — Грамадният Спайдър се изчерви отново.

— Araignèe! Viens là, s’il vous plait.^[1]

— Това е Анри, режисьорът. Все се шегува с мен. Araignèe означава паяк^[2]. Не бих имал нищо против, само че на френски думата е от женски род. По-добре да вървя. Готови са за снимане на първата сцена и трябва да повикам актьорите. Госпожо Де Сото, ако нямате нищо против, може би ще участвате в тази сцена? Нали знаете, да обикаляте пазара, да купувате разни неща?

— О — възкликна Поли доволно, — от местните ли?

— О, не, ще бъдете английска туристка. Има много такива. Всичко е съвсем автентично.

— Благодаря — измърмори тя и започна да обикаля щандовете.

Видя паркирана в далечния край каравана и телевизионна камера до нея. Може би в края на краищата Хектор даваше интервю. Но докато се приближаваше, тя чу гласа на Джони:

— Лично аз, franchement^[3] трябва да кажа, че престъпленията може да са имитация на престъпленията от филма. Снимките предизвикват много вълнения тук и…

— Няма потвърждения, че престъпниците са били плейбои, господин Де Сото, освен ако, разбира се, вие нямате някаква вътрешна информация?

— Аз? Не. О, не. Просто казвам, че звучи като „Господин Неподходящ“. Може би са чули за нашия филм и това им е дало идеята.

Поли се обърна кръгом. Понякога Джони наистина звучеше както Рейчъл го бе описала: копеле. Момиче, стиснало преносима дъска, се сблъска с нея.

— Опа! Наистина съжалявам. Успах се. Проклета жега. Анри ужасно ще се ядоса — каза момичето, отговарящо за сценария.

Поли не можа да не се запита дали е намерила време да си обуе гащичките.

— Всички да запазят тишина, моля! — извика Спайдър. — Това се отнася и avec vous aussi^[4] — добави той на бърборещите домакини, които се закискаха и му махнаха с ръка.

— Сцена 34, първи дубъл — извика тонрежисьорът и Поли го видя тихо да се появява от сянката на тясна уличка.

Беше вълнуващо, почти сякаш и тя участваше във филма, което всъщност бе така. Видя Спайдър бясно да й говори без звук: „Не зяпай Хектор, гледай към щандовете, гледай към плодовете и зеленчуците, прави се, че купуваш нещо“.

Но Хектор вървеше право срещу нея, гледайки я в очите, щастлив да я види, правейки движения с устните си, сякаш я целува. Със сигурност не искаха всичко това да бъде снимано. После осъзна, че той е с гръб към камерата, която го следваше, докато той се движеше из претъпкания пазар. В следващата сцена Джулиан щеше да вдигне очи, докато купува плодове, да се обърне към камерата и Хектор да изчезне от кадър. Междувременно камерата следеше само него, но публиката щеше да знае точно кого преследва — не нея, Поли. По-добре да се маха от тук. И все пак, ако се обърне и побегне, би изглеждало така, сякаш бяга от Хектор. Можеше единствено да продължава да се движи напред, докато пътищата им се пресякоха и тогава той пъхна хартийка в ръката й.

Дали заснеха това? Поли се огледа ужасена да види дали някой бе забелязал и режисьорът изкрещя „Стоп!“.

— Коя е проклетата жена, която току-що съсипа последния дубъл? В сценария няма човек, който зяпа във всички посоки като в шоуто на „Пънч и Джуди“, докато Хектор минава наблизо. — Помощник-монтажистката почти плюеше от раздразнение.

— Ш-ш-шт! Това е съпругата на продуцента.

— Бившата. Той я заряза.

— Заради коя?

— Някой казват, че заради Персил.

— Коя е Персил?

— Ти откъде падаш? Така викаме на лейди Уайт^[5]. „Персил“ измива до по-бяло. Хуанита — по-бяла от бялото. Схващаш ли?

— Разкарай се. Тя е курва. Дори скъпият Джони не може да е толкова глупав. Тази изглежда доста мила лелка.

„Не осъзнават ли, че ги чувам?“ Поли беше смаяна. Не стига, че бе унижена, задето бе провалила дубъла, а сега трябва да слуша и всичко това. Тя разгъна бележката на Хектор.

„Вечеря? Довечера? В девет? «Еден Рок»? Кимни, ако си съгласна.“

Може да беше „мила лелка“ в очите на екипа, но това не пречеше на една световна кинозвезда да я покани на вечеря. Тя погледна към Хектор, който се връщаше към нея за следващия дубъл и закима като луда.

— По дяволите! Разбирам какво имаш предвид. Госпожа Де Сото дори не може да си държи главата неподвижна. По-добре да я махна оттам — чу тя Спайдър да казва, преди да се обърне и да избяга.

Докато си пробиваше път сред тълпата зяпачи, блокирали пътеките на пазара, тя налетя право на Джони.

— Ето къде си била, Пол! Оставям ти съобщения денонощно. Къде беше?

— Наслаждавам се на почивката си. Не е ли това, което очакваше да правя? — Сварена неподготвена, Поли бе ненужно рязка.

— Виж, какво, по дяволите, съм направил? Имам филм да продуцирам. Не мога да се грижа за теб всяка секунда от деня. Бъди разумна, Пол. Знаеше, че ще бъда много зает. Не е нужно да се дразниш. Както и да е, ето какво ще направя. Ще те заведа на вечеря довечера. На малко местенце нагоре по крайбрежието. Далече от тези кретени на площадката, които ме влудяват. Да се срещнем във фоайето в 8:30? Ще пийнем в „Еден Рок“ от скъпите вина и после ще отплаваме. Опитай да си в добро настроение дотогава. Ще се видим.

— Джони! — извика тя, но той беше отминал, махайки й за довиждане, без да се обръща назад. И сега какво щеше да прави? Да хвърля чоп? Хектор реши проблема вместо нея, като изпрати по Хюсеин едва ли не цял розов храст с прикрепена бележка с думите: „Не забравяй! Девет часа. Хектор“.

Поли се чувстваше достатъчно уверена да облече роклята, която Джони винаги бе наричал нейната лятна pièce de résistance^[6]. Беше съвсем семпла. За Джони, който й я купи в една от редките си прояви на изискан вкус, тя струваше цяло състояние и излагаше на показ по-голямата част от прелестите й. Поли беше на тридесет и пет, когато той я купи. Можеше ли все още да носи безбожно скъпа и оскъдна дреха без презрамки и това да не е грешка? Къде пишеше, че не може? Поли пренебрегна думите, които постоянно изскачаха в ума й като навит на пружина палячо: цвят на кожата. Тя имаше тен, гладка кожа и лунички, а не червеникавокафяви петна. Това беше нейното тяло, така че знаеше кое какво беше. Всички онези статии в списанията пишеха глупости.

Разбира се, Джони я чакаше във фоайето.

— Боже мой, pièce de résistance! Мислех, че си я прибрала някъде завинаги. Нямаха маса за след девет, така че по-добре да се раздвижим. Няма време да пийнем тук. Съжалявам.

Но Поли се бе запътила навън по широкия булевард към „Еден Рок“.

— Е, добре, Пол. Чакай ме. Но ще трябва да сме бързи.

Хектор бе подранил. Вече беше на бара и тръгна към нея, протегнал ръце да я прегърне.

— Изглеждаш истински съблазнителна! — Той я прегърна. — О, здравей, Джони. Ще пийнеш ли с нас?

— По-скоро обратното, но да, защо не. Не можем да се бавим. Ще ходиш ли на някое интересно място, Хектор?

— Ще вечерям тук с прекрасната Поли. По-интересно не може да е.

Джони я погледна и Поли не можа да понесе изражение на разочарование и мъка по лицето му. Искаше да се отърве от него колкото се може по-скоро.

— Съжалявам, Джони. Опитах се да ти кажа на пазара, но ти просто не искаше да слушаш. Вината е твоя. Никога не слушаш. — Започваше да говори прекалено лични неща пред Хектор.

— Няма да пия. Благодаря. Промених си решението. Трябва да отида някъде. — Джони бърбореше, все още зяпнал Поли.

— Хектор, ще влезем ли вътре да вечеряме? Умирам от глад.

— Нищо по-лесно. Чао, Джони. До утре.

Поли не го погледна повече, не погледна към никого, докато maître d’hÔtel^[7] не ги настани на маса до прозореца с изглед към морето. Тя гледаше как един сал с надпис „Еден Рок — Кап д’Антиб“ се издига по водата и изглежда много самотно, изоставен от хората. Горкият Джони! И той щеше да е самотен, без да има какво да прави цяла вечер, но щеше да му е за урок. После бързо погледна към Хектор.

— Съжалявам. Той си мислеше, че ще вечеряме. Не успях да му кажа, че съм ангажирана.

Хектор й поръча коктейл.

— Двамата все още ли сте женени?

Тя кимна.

— Не е моя работа, разбира се, но защо не сте се развели?

— Не знам — каза Поли, — просто не знам.

— Обичаш ли го все още?

„Ако го обичах, щях ли сега да съм с теб?“

— Разбира се, че не.

— В противен случай какво щеше да правиш тук с мен? — Беше обезпокоително как четеше мислите й. Или пък не беше. — Може би се опитваш да го накараш да ревнува. Да съживиш малко интереса му? Няма да ми е за пръв път да бъда използван по този начин.

— Аз не те използвам!

— Успокой се, Поли.

— Извинявай. Какво искаш да кажеш с това, че няма да ти е за пръв път?

— Изглеждам добре до жените. Те се чувстват специални. Оставям нещата да бъдат такива. Понякога те дори не осъзнават, че имам чувства към тях. Веднага щом гаджето или съпругът започне отново да проявява интерес, те се връщат при тях.

— Но аз не съм такава. На мен наистина ми пука…

— Наистина ли, Поли? Господ да те благослови. Бракът ви добър ли беше?

— Да.

— По какъв начин?

— Той ми беше приятел. Бе толкова различен от типа мъж, за когото се виждах омъжена, че не можех да повярвам. С него се чувствах интересна.

— Ти си интересна.

— Сега може би, но израснах с мисълта, че съм обикновено английско момиче, тромава провинциалистка, че в мен няма нищо екзотично, което да привлече мъж като Джони. А той ме разсмиваше. Най-хубавото бе, че и аз го разсмивах. Не знаех, че мога да разсмея някого, преди да срещна Джони.

— И какво се обърка?

— Не знам. Или може би знам. В много отношения Джони бе малко момченце. Вероятно все още е. Ентусиазмът му бе едно от нещата, заради които го обичах най-много, но когато ставаше дума за работата му, неговият ентусиазъм ставаше маниакален.

— Престъпен.

— Не съвсем. Често се среща. Аз бях много увлечена в работата си и знам, че исках и той да прояви интерес към това. Просто не действаше и в двете посоки. Хектор, това е абсурдно. Прекалено много говоря за себе си. Ами ти? Бил ли си женен?

Хектор сякаш не я чу.

— Ами деца? — попита я той.

— Не сме обсъждали темата много-много. Джони не е казвал, че не иска, но така и не стигнахме до планирането на дете. Така че си останах на противозачатъчни. Освен това той си има Луана.

— Срещала ли си някога майка й?

— Никога. Нещо ужасно се е случило там и това е голяма тайна. Никой не знае. Джони не иска да говори за това.

Хектор се наклони напред и взе ръката й.

— Горкото момиче. Искаш да кажеш, че никой не ти е казал?

Поли поклати глава, смаяна.

— Искаш ли да ти кажа?

— Знаеш ли?

— Всъщност, да. Но историята е потискаща. Не искам да те отвратя от храната. Ще ти разкажа по време на кафето. Хайде, започвай.

Поли започна да яде без притеснение, не защото бе особено гладна, а защото нямаше търпение да стигне до кафето и да чуе за Едит.

— Е? — каза тя, когато им сервираха второто кафе.

— Какво? Искаш ли чаша „Арманяк“ или нещо друго? Извинявай, трябваше да попитам по-рано.

— Не. О, да, добре. Няма значение. Разкажи ми за Едит, Хектор. Не мога да чакам и минута повече.

— А, за нея ли? Луда със самоубийствени наклонности. Тежък случай на следродилна депресия след появата на Луана. Нещата се проточили с години. Веднъж взела свръхдоза и когато Луана се върнала от училище, я намерила в безсъзнание. Горкият стар Джони никога не разбрал какво си е навлякъл. Явно тя е истинска красавица. С Джони се събрали, когато тя била още дете, и той си мислел, че е на седмото небе, искал да си имат семейство, не можел да разбере защо тя не иска да се омъжи за него, а той отчаяно искал. После се оказва, че е силно депресирана и всичко може да отключи нов пристъп. Все едно да живееш с бомба с часовников механизъм. Дали няма да се върнеш от тежък работен ден и да намериш жена си с глава във фурната. После тя го поразява с върховното смъртоносно оръжие.

— Какво? — Поли бе съкрушена.

— Напуска го.

— Знам.

— Ами, помисли. Тя си отива с думите: „Аз никога няма да бъда достатъчно добра за теб, не искам да ти тежа като камък на шията, ще си бъда нещастна сама, а ти можеш да се изяждаш от вина заради мен до края на живота си“. Очарователно! После идваш ти и става още по-лошо.

— Какво искаш да кажеш, за бога?

— Ами, разбира се, тя си седи там, в Батърси, или където и да е, молейки се той да се обади и да я покани да се върне при него, но какво прави той? Среща теб и се жените. Сега, когато сте се разделили, тя вероятно чака повикване. Но онова, което не мога да разбера, е защо Джони не ти е казал? Предполагам, че се чувства прекалено виновен.

— Аз също не разбирам. Невероятно е. — Поли бе вбесена. Толкова типично от страна на Джони да пази в тайна нещо толкова важно. Типично! — Ти как разбра това? — попита тя Хектор.

— О, боже, не си спомням. Беше от някой познат.

Тя се канеше да попита за подробности, когато дойде сметката. Хектор извади кредитната си карта на „Америкън Експрес“. Келнерът изглеждаше притеснен.

— Съжалявам, мосю. „Еден Рок“ не приема кредитни карти. Правило на заведението. Ако мосю има пари в брой или може би…

Хектор избухна.

— Тази сметка е за почти 200 лири. Това е Ривиерата. Клиент на този хотел е бил обран онзи ден. Ваши маскирани престъпници спират колите и изтръгват бижутата на хората. Кой идиот се разхожда наоколо с пачки банкноти в портфейла си?

— Мосю. — Келнерът не се извини, нито предложи нещо обобщаващо свиване на раменете по галски. Просто си чакаше парите.

— Ще ви кажа какво. Можете да го сложите на сметката на господин Де Сото. Той е отседнал тук, в хотел „Кап“.

— Без разрешението на господин Де Сото, мосю…

— Аз съм отседнала тук, в хотела — каза Поли бързо. Тя мразеше скандали в ресторантите. — Ако приемете да се подпиша, че ви дължа сумата, до утре ще донеса пари в брой. Нека напиша сметката. Аз съм госпожа Де Сото.

Келнерът изчезна, за да се посъветва с шефа си и се върни, кимайки. Той дори не погледна към Хектор, докато Поли подписваше сметката.

Джони все още беше в бара, когато те напускаха ресторанта. Бе много пиян. Той залитна към Поли.

— Остави те да платиш вечерята, нали? Откакто е пристигнал, прави това приблизително веднъж седмично. За удобство забравя, че не взимат кредитни карти. Онази бедна грозница, която беше обрана преди няколко седмици, вечеря тук с Хектор и трябваше да плати сметката. Мисля, че се вживява прекалено много в ролята си.

Поли не му обърна внимание. Единственото, за което можеше да мисли, беше фактът, че той не й бе казал за Едит.

— Виж, Пол, той чака. По-добре тичай след него. Обаче не очаквай земята да се продъни. Ако питаш мен, той играе и за двата отбора, но не е за никой от тях.

— Е, не съм те питала, затова млъкни.

Тя се обърна кръгом и налетя на Хектор.

— Искаш ли да направим нощно къпане? Чух какво каза Джони. Какво ти казах за това, че излизам с някоя жена, за да накарам мъжа й да ревнува. Май имаше успех при твоя бивш съпруг. Тя очакваше, че ще я заведе във вилата си, но за нейна изненада, той потегли към яхтклуба и я заведе на борда на лодката. Заливът на милионерите бе още по-красив през нощта със светлинките от свещи, мъждукащи между боровете, докато хора вечеряха на терасите.

Той съблече всичките си дрехи и се гмурна гол.

— Ще се видим на сала.

В залива бе тъмно. Ако хората по терасите я виждаха, щеше да бъде само силует. Нямаше да разберат, че е гола. И все пак Поли се съблече нервно.

Водата беше много по-студена, отколкото в онзи следобед, когато бяха идвали тук. Поли плуваше бавно, неуверено. И изведнъж Хектор се гмурна отново и заплува през тъмната вода към нея.

— Идвам да те хвана…

Тя изкрещя, но само наполовина на шега.

Той я достигна и я сграбчи здраво, дърпайки я след себе си към сала. Нежният любовник го нямаше и на негово място зла, почти брутална сила я носеше през тъмнината, повдигна я от водата и я хвърли върху сала.

— Хектор, моля те, причиняваш ми болка…

Той не й обърна внимание. Падна върху нея и я притисна към платформата, разтваряйки краката й със сила, за да почувства тя как пенисът му се втвърдява над таза й. Ръцете му се приближиха и обвиха врата й.

Стиснаха.