Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (10)

10.

„Едно зло никога не идва само.“ Поли си припомни мрачното предупреждение на суеверната си баба, повтаряно при всеки удобен случай, и към края на следващата година започна разбира какво е имала предвид баба Атуел. По-късно щеше се връща назад и да осъзнава, че трите смърти, които като ли се случиха една след друга в ужасяваща последователно бележеха повратна точка в нейния брак.

Джони постоянно отсъстваше. „Вълкът“ се снимаше от почти месец, предимно тук, на място. Той напускаше къщата в 5:30 всяка сутрин и се връщаше уморен до смърт вечер, рядко преди десет. На Поли й бе ясно, че не е задължително продуцентът да присъства на снимките през цялото време, но като за първи филм той искаше да се увери, че всичко върви гладко.

Всъщност всичко течеше като по вода и за двамата. Чери Фокс наистина бе избрана да играе обекта на любовното преследване, а рекламата, която този факт породи, беше невероятна.

Каквото и да излезеше като качество, първият филм на Джони вече се бе загнездил в умовете на хората. Поли също извличаше огромно удовлетворение от работата си. Беше договорила успешна сделка за две книги на Ребека Прайс с умен и отговорен млад директор на издателство, на които Ребека вече се бе посветила, а и други автори започваха да идват при нея. Въпреки че почти не прекарваха никакво време заедно, освен някоя неделя, Поли и Джони бележеха изморителен, но щастлив напредък и новините от фронта, които си споделяха, винаги бяха радостни.

До вечерта, в която Поли се прибра от работа и за няколко секунди бе върната в дните, когато Джони бе ръководил „Пи Ди Ес Продъкшънс“ от масата в трапезарията. Мястото беше в хаос. Празни бирени бутилки и препълнени пепелници покриваха всяко възможно кътче. Мръсни кожени якета бяха хвърлени на пода. Френското огледало от седемнадесети век на Поли (подарък от суеверната й баба: „Скъпо дете, каквото и да правиш, не го чупи, защото ще ти донесе седем години лош късмет“) беше свалено от стената и поставено на масата в трапезарията. По повърхността му имаше бръснарски ножчета и назъбени линии кокаин.

Членове на „Круз Мисайл“ лежаха проснати из стаята, докато самият Круз бе приклекнал в ъгъла, обхванал глава си с ръце, а цялото му тяло се тресеше, докато издаваше силно, пропито хлипане. На Поли й заприлича на пещерен човек с дълга до раменете грива, която, пусната от обичайната конска опашка, стърчеше мазна и чорлава.

— Джони? — погледна го тя въпросително.

Джони стоеше прав до Круз, потупвайки го по гърба без ефект. Той вдигна глава, сложи пръст на устните си и посочи с пръст на Поли да се качи горе. След малко дойде и той.

— Бел. Взела е свръхдоза. Някой я е намерил във ваната по обяд. Изглежда, че е било нещастен случай. Била е на хероин. Искам да кажа, аз не знаех, мислех, че и двамата са на кока и толкова. Закрих снимачния ден и доведох Круз направо тук. Той не може да го понесе, както виждаш.

Круз остана при тях два дни — Поли настоя останалите от групата да си отидат вкъщи — и тогава майка му пристигна от Ливърпул, за да си го прибере.

— Хайде, Били момчето ми, ела вкъщи при мен и баща ти. Виж в какво състояние си. Ще го оправим за нула време — увери тя Джони. — Винаги му е влияела лошо онази жена.

Поли наблюдаваше с интерес как огромното животно в кожено яке се оставя да бъде вкарано в такси от своята дребна побеляла майка и се удивляваше, че госпожа Пауърс все още има контрол над сина си. Семейството на лейди Анабел се оправда с мъката си и забрани на Круз да присъства на погребението. Джони започна бясно да прави промени в програмата за снимане, но ако Круз отсъстваше за повече от седмица, щяха да загазят. Обаче дребната госпожа Пауърс го достави на снимачната площадка след три дни. Имаше само един проблем. Беше отрязала косата му и помощничката по монтажа щеше да получи сърдечен удар, ако гримьорката не се бе появила с буйна сплъстена перука няколко часа по-късно, и снимането беше подновено на следващия ден.

 

 

Втората смърт се случи в един благоуханен септемврийски следобед. Патрик Фишър тъкмо бе получил доставката на ръкопис, който бе очаквал с особено голямо нетърпение. Той много се гордееше с факта, че представлява няколко бележити политици, а това, че един от тях бе решил да напише своите цинични мемоари, радваше Патрик неимоверно много.

— Дженифър, скъпа, не ме безпокой. Ще прекарам следобеда в четене на сър Годфри. Донеси ми чай към 4:30, но без други повиквания, моля те.

Изглежда, че Патрик се бе възползвал от мекото време и бе изнесъл стола си през френския прозорец на балкона. С ръкопис, поставен несигурно на парапета, се бе заловил да чете, пресягайки се от време на време за още няколко страници. Очевидец бе видял всичко. Внезапен порив на вятъра отвял стотина страници и Патрик инстинктивно скочил да ги хване. Парапетът бил нисък, а Патрик — едър и тромав. Изгубил равновесие и полетял с главата надолу от четвъртия етаж към тротоара, където на косъм не се нанизал на шишовете на парапета на стълбите, водещи към сутерена. Докторите от бърза помощ казаха, че нищо не е можело да направи.

 

 

Партньорските отношения на Патрик с Джулс Дънбар се основаваха на шеговитост и привързаност. Патрик винаги бе наричал Джулс „стар чешит“. Поли наблюдаваше Джулс, седнал на масата срещу нея в „Хилеър“ на Олд Бромтън Роуд, любимият бар на Патрик, блестящ с червените си тиранти и обичайната папийонка. По-късно щяха да се върнат в офиса, за да обсъдят възпоменателната служба за Патрик в „Сейнт Мартин-ин-дъ-Фийлдс“.

— Хайде, момиче, трябва да пийнеш. Каква отрова предпочиташ? — Поли едва не се изкикоти. Не беше си давала сметка, че някои хора действително използваха изрази като „Каква отрова предпочиташ?“, но пък на Джулс му отиваше. — Е, аз ще пия мартини. Ще се присъединиш ли?

Поли кимна. Преди не беше пила мартини, но Джулс бе известен с пиенето си и Поли отдавна се бе примирила с факта, че този обяд ще бъде на принципа „ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях“.

— Ужасно е да се мисли за такива неща, когато са минали едва две седмици от погребението, но ще си търсиш ли нов партньор, Джулс? — Поли реши, че е по-добре да говори по същество, преди на Джулс съвсем да му писне.

— Той беше само на петдесет и две — отбеляза Джулс, избягвайки ловко въпроса. — Помня, когато баща ми го взе като разносвач в офиса. Току-що бе завършил „Бейлиол“…

— „Тринити“ в Кеймбридж — поправи го Поли.

— Ами кой тогава е бил в „Бейлиол“?

— Нямам представа, Джулс. Може би ти?

— Не, не мисля. Както и да е, Патрик беше само едно хлапе, кипящо от ентусиазъм. Изтощавах се само като го гледах. Толкова по-добре, след като аз никога не съм имал енергия да привличам проклетите автори. Мисля, че старият го знаеше, затова взе Патрик. Между другото, той е съкрушен, никога не е мислил, че Патрик ще пукне преди него. Говорейки за проклетите автори, какво ще правим с тях, Поли? С тези на Патрик, искам да кажа.

— Ами аз донесох списък. — Поли подаде лист хартия.

— Добро момиче. Да искаш някои от тях?

— Джулс, сериозно ли?

— Съвсем сериозно. Не искам да поемам никой под тридесет и пет години. Колко от тези драскачи са под тридесет и пет?

Поли се наведе и прегледа списъка.

— Мисля, че са само четири.

— О, боже, Патрик винаги е имал слабост към надути пръдльовци. Досадни политици, дипломати, специалистки градинарство, не, по-лошо, по ботаника. Кое беше дъртото плашило, дето написа онзи обемист том за бълхите, Хортензия Еди-коя си? Вероятно е било, преди да дойдеш ти. Предполагам ще се наложи за момента аз да ги поема. Знаеш ли какво каза онзи именит пръдльо, Годфри Мур, по телефона в деня след нещастния случай с Патрик? Обадих му се да му съобщя за случилото се и първото нещо, което той каза, беше: „Някой спаси ли ми ръкописа?“.

Поли въздъхна. Реакцията на Джони беше почти толкова неприятна, когато му бе казала за Патрик: „Е, погледни от добрата страна, Пол. Това несъмнено означава издигане за теб. Може би ще ти дадат всичките му клиенти“.

— Ребека Прайс. Тя е твоя, нали? А и си имаш още няколко. Сигурна ли си, че ще можеш да поемеш и тези на Патрик? — попита Джулс. — Ще взема овнешко бутче и ми донесете листа с вината, ако обичате. О, той е тук. Така е.

Поли знаеше, че веднъж щом вниманието на Джулс се отклонеше от списъка с клиенти към листа с вината, тя ще го изгуби.

— Да, Ребека е моя — каза тя бързо. — Значи, аз поемам тези четиримата, нали? О, ами Луси Ричардс? Чел ли си нейния ръкопис? Не мисля, че е по твоята част, Джулс. По-добре я остави на мен. Ще им пиша на всички днес следобед, а ти ще се оправиш с останалото. Би ли желал да напиша на всеки от тях писмо от твое име, Джулс, за да им обясня ситуацията и да им кажа, че ще се свържеш с тях в съответния срок?

Джулс я погледна през бифокалните си очила.

— Ще го направиш ли, скъпа? Много мило. Напиши ми бележка за това кой какво и кога трябва да доставя и може би ще успееш да накараш сър Годфри да ни даде друг екземпляр от ръкописа си сега, когато се е поуспокоил. Предполагам, че ще бъде добре да прочета проклетото нещо. Междувременно, може би ще задържиш пръдльото…

— Джулс!

— О, знаеш какво искам да кажа.

Поли наистина знаеше какво иска да каже той. Горкият стар Джулс действително бе срам за агенцията. Тя изпита съжаление към клиентите, наследени от баща му, който бе основал агенцията, и нито един от тях не беше под шестдесет години, но по някакъв начин, както бе забелязала, те успяваха да се спогаждат с Джулс. Беше джентълменски, до известна степен ленив стил на работа, който бързо отмираше. Тя се съмняваше дали Джулс някога бе продавал книга на търг. Той просто разчиташе, че подходящият редактор ще се окаже на същото място, когато някой автор има за продан нова книга. Книгата биваше доставяна на редактора, който надлежно я прочиташе, консумираше се обяд и в подходящия момент темата за парите биваше набързо обсъдена, след което Джулс изобщо забравяше за книгата, докато не биваше поканен на партито по случай издаването й.

„Ще бъде като изгубен за известно време без Патрик“, помисли си Поли. Патрик винаги бе предпазвал Джулс от по-безскрупулната страна на бизнеса, докато незабележимо го тласкаше все по-напред към последната част на двадесети век. Най-малкото, което тя можеше да направи, бе да удържа крепостта, докато той се възстанови достатъчно, за да започне да се грижи за клиентите на Патрик, въпреки че Поли не можеше да каже за какво точно ще се грижи Джулс. Онова, което знаеше, бе, че тя възнамеряваше да бъде много различен агент — наистина ще се грижи за своите автори, за техните произведения и благополучие. Като Патрик — наистина, в негова памет — тя ще бъде, както се изрази Джулс, кипяща от ентусиазъм.

 

 

Круз се изтърси от мотора си „Фет Бой“ с почти триста километра в час. Той никога не се преструваше, че се е възстановил от смъртта на лейди Анабел и като че ли при всяка нова каскада, която изпълняваше във филма, отправяше някакво лично предсмъртно желание.

— „Приятелите ми все го унижаваха и унижаваха“ — тихичко си запя Поли, чудейки се защо точно тази песен й беше в главата. — „Казваха, че е от неподходящ квартал…“

— Защо му трябваше да се прави на проклет водач на глутницата? — въздъхна Джони при завръщането си от болницата, отговаряйки на въпроса й. — Става все по-зле с всеки изминал ден.

„Ето, помисли си Поли, едно зло никога не идва само. Той, е третата смърт.“

Но грешеше.

„Круз оживя“, крещяха заглавията, пропускайки да споменат, че може би никога вече няма да може да ходи.

— Съсипан съм — изпъшка Джони, сякаш нарочно пренебрегвайки факта, че вината си беше изцяло негова.

Първо, Круз имаше договор „Плащай или играй“, което означаваше, че дори и да не се върне във филма, ще му бъде заплатено. Второ, Джони направи глупостта да пренебрегне необходимостта от бюджетна гаранция за завършване. Като при застрахователната премия, на един гарант се плаща хонорар, в замяна на което той се съгласява да плати всички разходи над уговорения бюджет, за да се гарантира завършване и доставка на филма. Фактът, че Круз бе настоял сам да изпълнява каскадите, бе направил застраховката му така абсурдно голяма, че бе направо невъзможна, но Джони трябваше да включи гаранция за завършване. А сега без Круз и без пари, с които да наеме заместник за завършването на филма, дори и да не му се искаше на този късен етап, Джони нямаше друг избор, освен да обяви, че „Вълкът“ е „бил повален“.

„Филмът му умря, помисли си Поли. Това е третата смърт.“

И отново грешеше.

 

 

Прудънс Атуел се обади по телефона в осем часа една петъчна вечер към края на октомври.

— Поли, скъпа, баща ти постъпи в „Норфолк и Норуич“. Работата е, че… — Гласът на майката на Поли секна. — … този път не мисля, че ще излезе оттам.

— Защо, за бога, не си ми казала? Господи, мамо, рак! — Вълнението на Поли я правеше необичайно агресивна към майка й, когато Прудънс я взе от гарата на Норуич на другата сутрин.

— Не влизай. Чакай! — Прудънс хвърли одеяло на съседната седалка, преди черното сако „Агнес Би“ на Поли да е станало цялото в кучешки косми. — Ето. Не ти казах по простата причина, че баща ти ме помоли. Не искаше да знаеш, че умира.

— Разбирам — каза Поли изведнъж. До този момент тя действително не беше съзнавала, че баща й умира. Те пътуваха в мълчание до болницата и Прудънс спря на паркинга.

Поли потрепери.

— Ужасно място. Защо е тук, мамо?

— Искаш да кажеш защо не е в някоя частна клиника? О, познаваш баща си, Поли. Винаги е подкрепял държавното здравеопазване. Никога не харчи, когато може да спести — добави тя сухо.

Беше стара семейна шега, че бащата на Поли е инсталирал централно парно само в онези стаи, в които идват хора, оставяйки семейството си да зъзне около стари електрически печки в останалата част от къщата.

Бяха го настанили в отделна стая, вместо в отделение, което подсказа на Поли, че докторите не дават много надежди. Той беше в кома. Майка й не беше споменала и това. То осуети сърдечния разговор с баща й, който Поли бе упражнявала по време на пътуването от Лондон. Беше ужасена от дишането му: дълги паузи, последвани от агонизиращи хрипове. Докато седеше до леглото на баща си в оскъдно обзаведената болнична стая, на Поли й се струваше, че промеждутъците между хриповете ставаха все по-дълги и по-дълги. Напрежението от очакването да чуе дали той ще вдиша отново, бе почти непоносимо. Тя чака майка си да излезе от стаята и тогава хвана с две ръце ръката му и заговори:

— Аз съм добре, тате. Знам, че си мислеше, че няма да бъда, но съм добре. Обичам Джони. Съвместният ни живот е странен. Не смятам, че би го разбрал. Не е точно онова, което очакваш за мен, но и двамата трябва да полагаме големи усилия, иначе няма да върви, имам предвид брака ни. Съжалявам, че нямахме внуци за теб, въобще съжалявам, че още нямаме деца. Искам деца, тате, но има време. Харесвам работата си. Знам, че ще бъда добър агент. Иска ми се само да знаех, че Джони ще бъде добър продуцент.

В стаята влезе медицинска сестра и чу последното изречение.

— Няма смисъл да му говориш, мила, не може да те чуе. Той наред ли е?

— Добре е — каза Поли. — Просто умира. Откъде знаеш, че не може да ме чуе?

Беше доста разтърсена от това, което току-що бе казала на баща си. Осъзна, че говори на себе си, независимо дали баща й я чува, или не, използвайки го като извинение да извади на бял свят неща, които се бе опитвала да потисне в себе си. Наистина ли смяташе, че Джони няма да успее?

— Може напълно да греша, тате. Вероятно един ден ще се прибере с маршова стъпка вкъщи, прегърнал „Оскар“ във всяка ръка. Няма значение дали това ще стане, или не, аз го обичам. Той ме познава, тате, както ти ме познаваше. Както ти ме познаваш — бързо се поправи тя, поглеждайки към него. — Мама няма ни най-малка представа коя съм. Отказах се да очаквам от нея да прозре истината. Вижда в мен това, което иска да бъда, приятно провинциално момиче, пораснало и омъжено, живеещо в Лондон и очакващо да се появят внучетата й. Според мен тя предпочита да си мисли, че не ходя на работа… — Когато вратата се отвори, тя спря виновно, очаквайки, че е Прудънс, но беше друга сестра.

— Точно така, скъпа. Говори му. Сигурна съм, че помага. Изглежда сякаш не те чува, но как можем да сме сигурни? Най-вероятно те чува. Ти си дъщеря му, нали?

Поли кимна с благодарност. Можеше да се закълне, че ръката на баща й в нейните ръце едва доловимо потрепна.

На другата сутрин, когато влизаха през летящите врати на отделението до стаята му, три сестри изскочиха иззад ъгъла, за да ги отклонят. Сякаш от нищото се появиха чаши чай. Бащата на Поли бе починал двадесет минути преди пристигането им.

— Не може ли да го видим? — примоли се Поли.

— По-добре не, скъпа — каза сестрата, която беше помислила, че той може да я чуе. — Гледката не е много приятна, когато човек си отиде по този начин. Към края го болеше, но сега почина в мир. Вчера добре си поприказвахте, сбогувахте се, въпреки че сигурно не го съзнавахте. Той не би искал да го виждате. Ето, изпийте си чая.

„На бас, че казва това на всички момичета“, помисли си Поли тъжно и прегърна майка си, която бе започнала тихо да плаче.

 

 

За смайване на Поли Джони пристигна за погребението.

Беше четири дни след като баща й бе починал, а тя бе отишла на дълга разходка в късния следобед, след като бе прекарала по-голямата част от деня на телефона, информирайки хора от цялата страна за погребението, разговаряйки с викария и погребалния агент, пускайки съобщения във вестниците, докато Прудънс посрещаше поток от гости на събирането, което тя наричаше „съболезнователен чай“. „Много й харесва, помисли си Поли, не е получавала толкова внимание от години.“

Поли обу ботушите си, прескочи огражденията за добитъка и закрачи бавно през полето. Като момиче си бе представяла как прекосява същите тези поля в сватбената си рокля, за да се омъжи в малката каменна църква, която се издигаше на края на земята им. Винаги бе възнамерявала да се омъжи по време на жътва, за да могат тя и шаферките й да направят процесия между балите слама. Както се бе оказало, тя се омъжи в Лондон, а единствената процесия тук в Норфолк щеше да бъде на носачите на бащиния й ковчег, които щяха да минат през калта след два дни.

Тя зашляпа през калната червена земя и внезапно промени посоката, за да мине през гората. Мракът на тесните къпинени пътеки, където надвиснали клони не допускаха слабата слънчева светлина, бе някак успокояващ. Тъкмо бе започнала да влиза в собственото си темпо, наближавайки сечище, където смяташе да се облегне на огромния ствол на един дъб и да си почине, когато чу шумолене в гъсталака отляво. Елен, вероятно. Тя спря и застана напълно неподвижно. Ако изскочеше и я видеше, той щеше да се стресне. Шумоленето приближи, пукаха стъпкани съчки. После едно куче мина през пътеката, вир-вода.

— Ашби! — Ритрийвърът се разтърси, окъпвайки я цялата с кална вода и приближи към нея, въртейки опашка. Ашби беше кучето на майка й. — Ашби, умно куче. Как ме намери?

Сякаш в отговор, на сечището в края на пътеката се появи фигура на мъж и се затича към нея. Протегна ръце и я повика с мълчалив жест да го посрещне. Тя се затича с ръце напред, сякаш участваше във финалния кадър на сълзлив филм. Тогава, точно когато щеше да се хвърли в прегръдката на Джони, той отстъпи наляво и тя се размина с него, продължавайки по пътеката с прострени ръце.

— О, Джони! — Тя не можеше да не се засмее. Той започна да се прави на шут, като се престори, че я търси, и когато стигна до него, тя го удари по ръката. — Идиот такъв! Какво правиш тук?

— Пристигнах точно навреме за събитието, което смятах, че ще бъде страхотен чай, кифлички и други работи, а открих, че си излязла. Майка ти даде на този — как се нарича? — ритрийвър чифт твои маратонки и му каза да те намери. Аз го последвах и ето ни тук.

— Мои маратонки? О, не, сигурно ги е изпуснал някъде в гората и всички ще ги видят.

— Не, чакай, ето го, носи нещо в устата си. Малко сиво нещо, Пол.

— Ашби, ела тук. Добро куче! Сега пусни! Хайде, пусни.

Ашби пусна в краката на Поли мъртва катерица. Тя изпищя истерично и тогава изгуби контрол. Не беше се отпускала, откакто баща й почина, не бе плакала и беше горда от своето присъствие на духа. Джони обви ръце около нея и бавно я поведе към къщата.

— Пак роним сълзи, а, Пол, какво ще правим с теб? Хайде, хайде, изкарай го навън. Никога не съм предполагал, че можеш да изглеждаш толкова отвратително.

Тя го удари вяло.

— Знаеш ли, и баща ми почина някога — каза той разговорливо.

— Всичко, което аз мога, ти го можеш по-добре — промълви Поли на гърдите му.

— Какво е това? Обвиняваш ме, че се състезавам с теб, така ли? Типично! Горкият стар Папа. Щеше да му хареса да се върне и Италия, за да умре там, но така и не успя. О, не, не започвай пак да плачеш точно когато те изсушихме. Майка ти ще си помисли, че те бия. Ще направим ли едно опитно погребение тук в гората? Ашби има нещо там, което иска да погребем, за да си го изрови при следващата ни разходка.

— О, млъквай, Джони. Беше ли близък с баща си, обичаше ли го?

— Не. Да. Обичах го, той беше моят Папа, беше сърдечен италианец и в него разпознавах себе си, но не го уважавах.

— Защо?

— Той никога не направи нищо от себе си. Или поне не по начин, който да ме впечатли. Цял живот беше просто сладоледаджия. Хубаво, спечели пари, но…

— И какво? На него харесваше ли му да бъде сладоледаджия?

— Не знам. Предполагам.

— Е, какво лошо има в това?

— О, Пол, ти просто не разбираш.

— Не, не разбирам. Мислиш ли, че Луана те уважава?

— О, тя ти изпраща много поздрави, дори ти е написала писмо. Ето, тук някъде е…

„Едит, помисли си Поли незабавно, видял е Луана, така може да е видял и нея.“

Защо просто не можеха да погребат Едит?

 

 

— Гледали ли сте „Полицаят от Бевърли Хилс“? — попита Джони леля Моли по време на вечеря. — Знаете ли, че първоначално е бил замислен за Силвестър Сталоун. Страхотна идея да сложат черно ченге, страхотен момент, когато Еди Мърфи пристига в Ел Ей и гаджето му от Детройт нарича колата му „скапана синя чери нова“. Наистина го скастри.

Леля Моли грееше щастливо насреща му. Беше напълно глуха, но отказваше да си носи слуховия апарат.

Поли ровеше храната си. Джони бе зает да прави по неговите думи „усилие за сближаване“ с роднините й и в замяна на това те всички го мислеха за побъркан. По време на обяда на другия ден той надмина себе си. Трапезарията се намираше в предната част на къщата, откъдето имаше ясна гледка към равните поля с тук-там прогризани дървета, превити надолу от норфолкския вятър като болни от артрит старици. Разговорът вече се бе изчерпал напълно и всички полагаха големи усилия да не сърбат супата в последвалото мълчание.

Изведнъж група разхождащи се хора бавно преминаха наблизо, като възрастните старателно гледаха напред, а децата се вторачиха нахално в тях през прозореца.

— Искате ли да ги отпратя? — попита Джони, ставайки на крака. — За влизане в чужда собственост и така нататък.

— Няма нужда. Те не влизат в чужда собственост — каза спокойно Прудънс, като отстрани чинията си и се опита да улови с лъжицата последната капка. — Това е обществена пътека. Те имат пълното право да минават покрай къщата.

— Но те са на ваша земя.

— Наистина няма значение, скъпи Джони, седни. Ние сме им свикнали.

— Но това е малко прекалено! — Джони нямаше намерение да отстъпи. Той се втурна към прозореца и изгледа как последните от разхождащите се прескочиха портата, направена от пет пръта, на границата с полята. — Какъв е смисълът да живеете на такова шикозно място — Прудънс трепна при думата „шикозен“, — когато разни хора се мотаят наоколо, докато обядвате, и правят „Ехо-о-о“…

— Джони! — предупреди го Поли.

— Имам предвид, че това е смешно… — Преди да може да го спре, той изтича навън и се заразхожда пред прозореца като Чарли Чаплин, правейки се, че върти бастунчето си и им се усмихна широко.

— Ехо-о-о, ехо-о-о… — викаше той.

Леля Моли размаха ръка в отговор. Всички останали го избягваха до края на деня.

 

 

Поли трябваше да признае пред себе си, че нямаше да се справи без него на погребението. Въпреки че бе израсла между тези болезнено учтиви роднини, които сега бяха наоколо, тя чувстваше, че все още се отнасят снизходително към нея, една чудачка сред многобройните си братовчедки с техните еднакви колани тип Алиса, перли и яки жабо, които крещяха пронизително на своите мъже, занимаващи се с нещо (вероятно с нищо) в лондонското сити. Джони стискаше ръката й, докато вървяха през полята към църквата, и продължи да я държи и по време на службата, шушнейки от време на време: „Без сълзи, Пол, добро момиче, дръж се“.

След това при сервирането на напитките, тя го видя в задълбочен разговор с нейния чичо Матю. Чичо Матю си оставаше нещо като неудобство за семейството и ако не беше фактът, че е фрашкан с пари (и невероятно щедър, в момент на нужда можеше да се разчита на него), отдавна щеше да е изключен от семейните сбирки. По едно време репутацията му на разпуснат човек беше набрала сила. Това само по себе си не би било толкова лошо, ако самият чичо Матю не бе безкрайно горд с репутацията си и не отегчаваше до смърт всеки, който се приближеше до него, с разкрасени истории за неговите буйства с „куклички“ и „пачаври“.

Когато тя мина покрай него, чичо Матю я привика:

— Човекът работи в киното. Не си ми казвала, Поли. Разказвах му моите малки приключения във филмовия бизнес.

— С второкласните актриси ли, чичо Матю?

— Такова беше времето. Добре се посмяхме. Той ми разказа несполуките си около Вълка. Ужасно жалко. Предложих да му помогна, но той не искаше и да чуе. Казах му, че когато му потрябвам… Бих искал да се върна към киното, да се запозная с някоя кукличка.

Прудънс изникна отнякъде до Поли.

— Поли, малко се безпокоя за Джоан. Толкова мило, че си е направила труда да дойде и както винаги е елегантна. Сигурна съм, че костюмът е на „Шанел“. — Прудънс погледа някак пренебрежително към вечното сако „Агнес Би“ на Поли.

— Какво й има?

— Как можеш да задаваш такъв въпрос? Тя е разстроена до отчаяние от смъртта на горкия ти баща. Намерих я потопена и сълзи в килерчето и я изпратих горе в моята спалня. Отскочи и виж дали е добре.

Поли намери Джоан свита, по средата на леглото, като преди това си бе свалила сакото от костюма „Шанел“, което сега висеше на стола.

— Поли, това е най, най-жестокото нещо, което някога се е случвало. Не знам как ще си покажа лицето в Лондон отново. Уволниха ме от „Конде Нает“!

 

 

— Какво ще прави майка ти с тези спестявания? — попита Джони по пътя обратно към Лондон. — Ще ги изхарчи? Ще ги превърне в апартаменти? Старият ти остави доста, нали?

Поли знаеше от известно време, че баща й беше оставил 25 000 лири, като още доста щяха да се прибавят след смъртта на майка й. Не бе казала на Джони и още не възнамеряваше да го прави. Не знаеше защо. Никога преди не беше крила нещо от него. Това бяха нейните пари и подсъзнателно бе започнала да планира какво ще прави с тях.

— Затова ли дойде на погребението, Джони? Съблазнен от шанса за лесна печалба?

Нямаше представа какво я накара да каже подобно нещо и когато видя болката, изписана на лицето му, й се искаше да не беше го изричала, особено когато той започна да шофира с една ръка, пресягайки се с другата да отметне косите от лицето й и да я погали по главата с безкрайна нежност. Още по-лошо се почувства, когато той каза:

— Горката стара Пол, ти наистина обичаше баща си, нали? Не съм предполагал, че така ще се разстроиш, когато той предаде Богу дух. Но все пак имаш мен. Доста скапан заместител, но наистина те обичам и ще се грижа за теб. Аз съм бреме за теб Пол, италианец, който все те поставя в неудобно положение и който те обожава, дори когато имаш червен нос и малки червени очички от непрестанно ронене на сълзи. Ето, дори ще ти дам най-хубавата си копринена кърпичка…

Тя се засмя както винаги, когато той й каза това, а после й подаде смачкана хартиена кърпичка. Беше толкова изтъркан, но винаги я разчувстваше. Затова го обичаше.

И все пак не му каза за двадесет и петте хиляди лири.