Каролин Апчър
Пак ли сбърках? (14)

14.

Хектор О’Нийл се страхуваше. Самозалъгваше се, че е развълнуван от перспективата да си търси нова роля сега, когато с Конуей бе приключено, но всъщност бе ужасен. Светът го познаваше като Конуей. Светът го обичаше като Конуей. Най-лошото бе, че сега светът имаше възможност да разбере, че той не може да играе — не се бе налагало при изпълнението на ролята на Конуей. Само трябваше да изглежда добре и да остави другото на специалните ефекти. Сега агентът му предлагаше да направи нещо съвсем различно. Той взе сценария, който току-що бе пристигнал по куриер. Това беше друга работа. В действителност той не знаеше как се чете сценарий. За Конуей просто бе прочитал страниците, които момичето, отговарящо за сценария, му даваше всяка вечер, научаваше репликите си за снимките на следващия ден и ги изричаше на ирландския диалект, познат на публиката по цял свят. Това бе достатъчно. За негов късмет разполагаше с добра памет. Единствените му приготовления за ролите бяха дневните тренировки в гимнастическия салон и нощните тренировки с жените, които бяха на разположение.

Това беше нещо, което той бе издигнал до висините на изящно изкуство — изкуството на прелъстяването. Преди секса винаги угощаваше жените и ги поеше с вино и през годините бе изгладил тези стъпки до съвършенство. Беше научил, че най-много от всичко жените харесваха мъж, който ги слушаше.

Той отвори сценария и видя заглавието:

Господин Неподходящ

„По целия свят жените търсят подходящия мъж. Ако и когато го открият, и през ум не им минава, че всъщност той е може би господин Неподходящ.“

Много вярно! Майка му, например. Беше избирала неподходящия два пъти — баща му и после Тони. Ако някой отговаряше на представата за господин Неподходящ, това беше Тони.

Той можеше да бъде господин Подходящ, ако не бяха родителите му. Универсалното хипи облекло, носено от всички, посетили Удсток — джинси, фланелки, елечета на голо, гердани, цветя, дълги свободни рокли и шалове, понякога никакви дрехи биха могли да премахнат всякакви класови различия. Някъде в подсъзнанието си Мери Магуайър сигурно е знаела, че Тони има пари, как иначе би си позволил да поведе нея и сина й към един нов живот, уреждайки паспортите им, а после и самолетните билети с размахване на кредитна карта. Джон Хектор за пръв път виждаше кредитна карта и помисли Тони за вълшебник, щом можеше да размаха парче пластмаса във въздуха вместо пари и веднага да получи каквото му трябва.

Мери Магуайър беше толкова възбудена от мисълта, че оставя зад гърба си своето нещастно съществуване в сенките на стоманолеярния завод, че не спираше да се чуди какъв ли живот я очаква в Англия. Когато таксито се отправи по алея, оградена от високи борове, и спря пред голяма къща в стил „Тюдор“, Мери помисли, че са пристигнали в замък. Щеше да мине известно време, преди да разбере своето действително положение. Това беше имитация на „Тюдор“ в Съри, а бащата на Тони беше борсов посредник, бивш военен. След едно ограничаващо детство в предградията Тони бе избягал в Лондон, където се бе възползвал от всички предимства на либералността на шестдесетте години, чиято кулминация, след задължителните пътешествия до Индия и Мароко, беше пътуването до Удсток.

Нищо не можеше да подготви родителите на Тони за появата на прага им на почти неуката американка, съпруга на стоманолеяр, и на десетгодишния й син. Когато Тони им бе казал, че е срещнал „специален човек“ в Америка, майка му го бе помолила да забрави всички несъгласия, които са имали в миналото, и да я доведе, за да ги запознае. Тони, който не бе взел предвид факта, че квартирата му в Челси е прекалено малка да побере новото му семейство, прие това като покана да настани Мери и Джон Хектор в къщата в Съри.

Майката на Тони бе ужасена. След една седмица под нейния покрив Мери Магуайър замени цветната си премяна с обикновена и евтин парфюм. Оставяше мръсни чаши от кафе във всички стаи. Обикаляше из къщата по бельо, като рядко се обличаше, преди да се стъмни. Пускаше силно музика в стаята на Тони и оставяше детето да седи до късно вечер.

— Колко възнамеряват да останат, Тони? Да не би да нямат къде да отидат?

— Те са тук завинаги. Те са с мен — каза Тони на майка си.

— А къде е бащата на детето?

— Убит е във Виетнам.

Това беше мит, създаден от Мери. Не беше излъгала Тони, казвайки му, че е убит. Просто не си бе направила труда да коригира неговото предположение, че точно това се е случило. И Джон Хектор бе оставен в подобно неведение относно местонахождението на баща му.

— Тони, те не могат да останат тук. Не мога да каня хора вкъщи, докато те са тук. Неудобно е. Ще трябва да ги вземеш в Лондон.

Тони вече бе осъзнал какво си бе навлякъл. На една поляна, пълна с дрогирани, в щата Ню Йорк, където групата „Тен Пърс Афтър“ дънеха „Прибирам се вкъщи“ от сцената, Мери Магуайър, с лъщяща от пот кожа, го бе сграбчила с думите, че я подлудява, и тогава му се бе сторило, че тя е точно това, което иска. Какво като имаше хлапе. Можеха да основат комуна. Но никой не правеше комуни в Съри, та дори и в Челси. Изведнъж Мери и хлапето й се превърнаха в отговорност, в тежест. Тони искаше да се отърве, затова направи, както правеше винаги, когато нещата се усложняваха. Чупи се.

Майка му щеше да изхвърли Мери и Джон Хектор след него, ако не се бе намесил бащата на Тони. В края на краищата той бе военен и фактът, че бащата на детето бе служил на страната си във Виетнам и бе загинал за нея, го правеше герой, а те не можеха да оставят семейството на един герой на улицата. Както обикновено, той щеше да оправя бъркотиите на сина си.

Но как?

Мери Магуайър категорично отказа да се върне в Пенсилвания. Беше в Съри от два месеца и й харесваше.

— Джон Хектор трябва да ходи на училище — каза й майката на Тони. — Ти ще трябва да си намериш работа. Наша отговорност е да те издържаме, докато започнеш.

За нещастие Мери не притежаваше никакви умения и бе невъзможно да я вземат на работа. Накрая чистачката в къщата й се притече на помощ. Тя бе използвала бездействените ръце на Мери, показвайки й удоволствието от домашната работа. За удивление на всички Мери се оказа родена чистачка. И така, тя помоли майката на Тони за работа. Това бе приемливо, при условие че момичето си знаеше мястото, можеше да остане в къщата. Чистачка, която живее в къщата, беше нечувано. Можеше да бъде представяна като „моята нова прислужница“. Така накрая Мери Магуайър направи кръг — от помещението под стълбите на Хенри Авеню във Филаделфия, до кухненското крило на къщата, имитация на „Тюдор“, в потъналия в зеленина Съри. Тя винаги бе казвала на Джон Хектор, че един ден ще се върне към живота, откъдето е започнала, и сега, докато трупаше дрехи в пералнята и чистеше спалните с прахосмукачка, тя чувстваше, че е изпълнила обещанието си.

 

 

Когато пристигна в Англия, Джон Хектор се затвори в себе си, това беше проява на инстинкт за самозащита. Не разбираше къде са, почти нямаше време да опознае Тони, преди той да изчезне, и не можеше да разбере дали ще остават. С простата детска интуиция усещаше, че с майка му не са добре дошли в Съри и живееше в постоянен страх, че ще заминат така внезапно, както и бяха пристигнали, връщайки се в подвижния им дом в Пенсилвания. И все пак той привикна с новооткрития лукс, който го заобикаляше. Спеше в детската стая на Тони и си играеше с неговите стари играчки. Затова, когато Мери го премести на долния етаж в мрачна стаичка зад кухнята, това не му хареса. Направи му впечатление, че вече не се хранеха с родителите на Тони и почувства облекчение, че нямаше да се налага да слуша безкрайните разкази за войната на стария човек — каква война? — и постоянното напомняне, че трябва да се гордее, че има баща, загинал за страната си.

Джон Хектор нямаше снимка на баща си. Единственият спомен, който имаше, беше как Джими Магуайър изниква на хоризонта в пушечната мъгла на фона на стоманолеярния завод, майтапейки се с приятелите си на път за бара. Все пак, когато тръгна на училище, той откри, че предполагаемата героична смърт на Джими Магуайър във Виетнам бе един от начините да сложи край на безмилостния тормоз от страна на новите му английски съученици на площадката. Плюс американският му акцент. Осъзна, че тези деца не бяха срещали истински американец на живо. За тях той беше най-близкото нещо до филмите, които някога бяха гледали. Когато всичките се промъкнаха, за да гледат „Героите на Кели“ един следобед, изведнъж Джон Хектор започна да им звучи съвсем като Клинт Истууд. Те се самопоканваха на чай само за да могат да седнат на кухненската маса и да зяпат Мери Магуайър, представяйки си, че е холивудска звезда.

Мери Магуайър почти не ги забелязваше. Имаше си нейни проблеми. Беше срещнала един мъж в бингото, който искаше да се ожени за нея, но как можеше да го направи, когато — до колкото знаеше — вече си имаше съпруг? Не знаеше как да разбере какво се е случило с Джими Магуайър, без да разкрие местонахождението си на онези, които бе оставила в Пенсилвания. Започваше да се уморява от работата на чистачка. Беше унизително, когато Тони се прибра случайно през един уикенд и откри, че им е станала прислужница. Но какво можеше да направи? За втори път в живота си тя се почувства в капан.

Колкото до Джон Хектор, едно бе да се прави постоянно на Клинт Истууд заради момчетата, съвсем друго бе да открие въздействието на американските си корени сред момичетата. Не бе си давал сметка, че е красив. Когато пристигна в училището, той бе твърде малък, за да го забележат момичетата, но когато гласът му взе да мутира, а краката му ставаха все по-дълги, те започнаха да му се лепят. Той се смущаваше. Бе започнал да губи акцента си. Тук-там все още си личеше — винаги казваше „мноо“ вместо „много“ — но в действителност правеше решителни усилия да стане англичанин във всяко отношение. После момичетата започнаха постоянно да присъстват в живота му и искаха от него отново да бъде американец. И все пак, въпреки че звучеше като американец, сега той се чувстваше англичанин. Англия бе неговият дом. Така че трябваше да се прави на американец. Трябваше да играе американец.

Нямаше нужда да играе мъжкар. Той искаше да има всички момичета, които можеше да докопа, но точно когато се готвеше да се влюби за пръв път, се случи нещо, което разтърси опората му в женския пол. От този момент нататък, без напълно да го осъзнава, той нямаше доверие на жените.

Мери Магуайър го изостави.

Избяга за втори път — с мъжа от бингото, само че този изостави и сина си. Е, добре, не беше вече малко момче, но беше чувствителен шестнадесетгодишен младеж.

Джон Хектор рухна. Като утеха той искаше да прави секс с всяко момиче, което му се представяше, като игнорираше тези, които му отказваха, и зарязваше на следващия ден онези, които се съгласяваха. Пушеше опиум, започна да пие и бащата на Тони го изхвърли.

— Ти си позор за името на мъртвия си баща — каза му той. — Върви и намери майка си.

Мери Магуайър не криеше местонахождението си. Просто бе дала ясно да се разбере, че новият й мъж не желае Джон Хектор да е при тях, така че последното нещо, което Джон Хектор щеше да направи, бе да тръгне да търси майка си.

Той отиде в Лондон и в продължение на две години свързваше двата края като общ работник, ирландец строител, подсвирквайки на момичетата от скелето, развивайки мощните мускули, които щяха да станат част от възбуждащата външност на Хектор О’Нийл. Когато го видя за пръв път, Грейси Дилейни зърна чифт дълги крака, обути в джинси, и релефни голи гърди. Тя отвърна на неговото „Когато поискаш, скъпа“, не защото го желаеше, а защото издирваше подходящ екземпляр за телевизионна реклама.

Както можеше да се очаква, продуктът беше афтършейв. Веднага щом го убедиха да слезе от скелето, Джон Хектор се яви на кастинга и получи ролята. На рекламата той трябваше да се бръсне, гол до кръста, и да погали брадичката си. През цялото време се чуваха приближаващи се стъпки. Когато те стигнаха до Джон Хектор, той трябваше да се обърне рязко и да насочи към натрапника това, което публиката смяташе за пистолет, което, разбира се, бе продуктът, оказал се напълно заличен от блестящите сини очи на Джон Хектор.

Джон Хектор получи тъжно съобщение от родителите на Тони, които го бяха открили чрез рекламната агенция, със съобщението, че майка му внезапно е починала. Когато им се обади за повече подробности, стана ясно, че е била бременна — на четиридесет и четири години — с детето на човека от бингото и се е опитала да направи аборт прекалено късно. Казаха му къде е погребана, но Джон Хектор с изненада откри, че нямаше желание да посети гроба й. Мисълта за нея го потискаше. Мери Алън Магуайър, починала на четиридесет и четири години. Какъв жалък, безсмислен живот. Слава богу, че свърши. Сега можеше да продължи да живее своя.

Той преживяваше от повторенията на рекламата в очакване нещо друго да се случи и в безуспешни опити да смъкне гащичките на Грейси Дилейни, когато му се обадиха за ролята на Конуей.

Грейси не беше красавица. Беше едра и невзрачна, с голям нос, но имаше лъскава кестенява коса и най-прекрасната бяла кожа, която Джон Хектор някога бе виждал. Жадуваше да я докосне, да види повече от нея, но Грейси отбягваше всички негови опити да насочи разговора към темата за секс и директно започваше да говори за работата му.

— Разбира се, ще отидеш на прослушването? — Грейси му приготвяше обяд в апартамента си. Тя беше американска ирландка точно като него и — което беше най-хубаво — също бе от Пенсилвания. Но беше добра католичка и нямаше да легне с него просто ей така.

— Но защо, Грейси? Какво му е лошото? Ти ме харесваш, нали?

Само ако знаеше, че Грейси бе опасно близко до това да се влюби в него, но времето й в Лондон изтичаше. Трябваше да се върне във Филаделфия следващия месец и не искаше да си усложнява живота.

— Харесвам те много, но си имам любим, който ме чака вкъщи, и не мога да ти позволя да ме объркваш, нали така?

— Защо не? — каза Джон Хектор, като й се усмихна широко, подлудявайки я, а това страшно му хареса. — Разкажи ми за него. Откога го познаваш?

— От четири години.

— Но ти си в Лондон от две години. И той през цялото време те е чакал? Красив ли е?

— Не особено.

— И какво му е чудесното тогава? Внимателен ли е с теб? Разбира ли те? Ти си необикновен човек, Грейси.

— Така ли? В какъв смисъл?

— Чувствителна си. Имаш нужда от някой, който да прозре отвъд този глупав имидж на кораво момиче, което може само да се грижи за себе си. Бас държа, че плачеш, когато си сама и когато слушаш музика или гледаш сантиментален филм с щастлив край. Прав ли съм?

— Откъде един строител знае какво може да развълнува сърцето ми? Но да, не си далеч от истината. Франк е от типа „всичко е такова, каквото изглежда“. Никога не би му хрумнало, че аз съм нещо повече от добрата стара надеждна Грейси Дилейни, на която винаги ще можеш да разчиташ. Родителите ми го харесват. Той е от квартала. Католик е. Знаят произхода му. Брат му е свещеник. Франк е учител. Не гледай така, Джон Хектор. Някои хора искат стабилност в живота си. Както и да е, ами твоите родители? На бас, че и те искат да се ожениш за някоя добра католичка. О, боже, защо винаги нещата се свеждат до това какво искат родителите ти? Защо не мога да порасна и да се откъсна от тях? Мислех, че с идването си в Лондон и намирането на работа в бляскавия свят на кастинга ще се измъкна от ръцете им. Но ето че се връщам при тях.

— И при Франк.

— По дяволите Франк! Не искам Франк! Той е толкова…

— Скучен?

— Неавантюристичен. Не искаше да дойде с мен в Англия. Не се интересува от нищо, което става извън неговия малък и подценен свят. Как въобще може да учи някого на нещо, когато дори няма любознателен ум? О, защо ли ти казвам всичко това?

— Защото слушам. — Джон Хектор каза това, без да се замисли, но в същото време осъзна, че тъй като бе мълчал, за да не я разсейва, тя бе споделила всичко това. Сега, естествено, се чувстваше виновна. — И защото част от теб е ужасена от мисълта да се установиш в Пенсилвания до края на живота си. Повярвай ми, ако бях на твое място, щях да съм доста объркан. Но ще се оправиш, щом се върнеш.

— Всичките тези приказки за мен, когато би трябвало да мислим за теб. Ти така и не отговори на въпроса ми. Ами твоите родители? Не те ли натискат да доведеш някоя добра католичка вкъщи?

— Мисля, че те са мъртви.

— Не може да бъде! Колко ужасно. Какво искаш да кажеш с това „мисля“? Не знаеш ли със сигурност?

Тя бе първият — и единствен — човек, на когото Джон Хектор разказа за произхода си, вероятно заради съвпадението, че и тя идваше от Пенсилвания. Докато говореше за баща си и за това, че не знае дали е жив, или мъртъв, думите заседнаха в гърлото му. Грейси го прегърна. Притисна го и целуна слепоочието му, погали косата му и го утеши. След няколко минути тя му бе разрешила да я люби и по-късно Джон Хектор си даде сметка, че е научил още един ценен урок. Отвори сърцето си пред една жена, разкажи й тъжна история, покажи се уязвим, ангажирай състраданието й и шансовете ти са стопроцентови.

Грейси беше ядосана на себе си. Трябваше да го предвиди. За да скрие притеснението си, тя стана супер практична.

— Мислех си за това прослушване за Конуей. Трябва да предложиш нещо, с което да те запомнят. Съвсем нов имидж. Доколко можеш да бъдеш ирландец?

— Колкото поискаш.

— Тогава ще работим над акцента. Използвай американската гледна точка. Добре, значи не искаш да се разчуе, че си отраснал в дом на колела и че си дете на стоманолеяр, но поне можеш да бъдеш ирландец. Защо не сменим името ти? С име можеш психологически да влезеш в кожата на нова личност. Какво ще кажеш за О’Нийл? Родът О’Нийл от Бийкън Бостън. Израснал си на Нюбъри стрийт. Майка ти е пазарувала в „Бонуит Телър“, никакви сутеренни магазинчета за семейство О’Нийл. И трябва да махнеш Джон. Само Хектор отсега нататък Хектор О’Нийл.

Беше една игра, която играеха до нейното отпътуване, развлечение, което да я разсее от случилото се, да я накара да започне да мисли за живота си с Франк като учителска съпруга. Последната сутрин тя се приближи стеснително към него и му каза, че има идея.

— Защо да не отида в родния ти град и да разбера какво се е случило с баща ти? Ще ми е лесно да го направя, а и ти трябва да узнаеш все някога. Ще бъда дискретна, ще науча каквото мога и ще ти пиша.

Той знаеше, че това донякъде бе нейният начин да държи връзка с него, но се съгласи. И отново се учуди, че докато бе готов да погребе майка си завинаги, оставаше любопитен за баща си. Картината как баща му се прибира по хълма с кутията за обяд в ръка, живееше в паметта му.

Писмото й пристигна в деня, когато неговият новоназначен агент потвърди, че е бил избран да играе Конуей. Пресата щеше да го интервюира. Беше сензация: млад и привлекателен американски ирландец, катапултиран от неизвестността към мигновената слава. Вече бяха измислили марковото му име: Кенеди Конуей.

Хектор прочете писмото, докато гласът на агента му развълнувано се издигна до фалцет по телефона.

„Скъпи Джон Хектор,

Ще ти кажа истината, защото така ти обещах. Баща ти, Джими Магуайър, е жив. Върнал се е от войната и открил, че ти и майка ти сте изчезнали и това явно е било голям удар за него. Започнал да пие много и не е спирал. На социални помощи е. Накарах да ми го посочат и, съжалявам, Джон Хектор, но отидох да говоря с него. Той е на дъното. Има само едни дрехи и те вонят. През повечето нощи спи на открито. Бил е ранен във Виетнам и трудно ходи. Джон Хектор, трябва да направиш нещо. Не мога да се преструвам, че баща ти е герой. Той е скитник и пияница, който мирише лошо, но се нуждае от моята помощ. Прати му пари по мен. Ще се погрижа да ги получи.“

Писмото продължаваше още две страници. Тя ще се омъжи за Франк, Джон Хектор й липсва, моли се за успеха му, но се връщаше на темата за баща му.

Хектор мигновено съзря как пресата ще приеме това. Със съсипан баща ветеран от Виетнам историята му ще поеме в съвсем различна посока. Ще трябва да се примири с мръсната стара Пенсилвания вместо Бостън. Всичко ще излезе наяве. Той бе на прага на онзи свят, за който нещастната му майка напразно бе мечтала. Какъв смисъл имаше да се опропастява такава възможност?

Той изхвърли писмото на Грейси Дилейни, без да отговори.

 

 

Но все пак никога не я забрави. Тя го бе открила. Бе сменила името му, бе измислила новия му имидж. Докато четеше „Господин Неподходящ“, той откри, че се пита какво ли щеше да каже тя. Когато прочете книгата, разбра, че трябва да го направи. Агентът му беше прав. Това бе логичната стъпка. Плейбой убиец с изискани обноски, който съблазнява жени във всеки кадър. Той набра номера на агента си.

— Тук пише „Уайт/Де Сото Продъкшънс“. Кой, по дяволите, е Де Сото?

— Някакъв италианец, който топли леглото на Хуанита, надявам се в преносния смисъл — каза агентът му.

— Искаш да кажеш, че Хуанита се е сетила за мен и препоръчала за ролята? Тя има повече мозък, отколкото си мислех.

— Не, Хек, другият, Джони де Сото. Всъщност, дори не и той. Идеята е на дъщеря му. Хлапе на име Луана. Работи агенция за кастинг.

„Точно като Грейси Дилейни“, удиви се Хектор. Запита се каква ли беше тази Луана де Сото.