Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (9)

Глава осма

Франси изобщо не подозираше, че краткият час, прекаран насаме с Джак Магнъс, ще промени коренно живота й.

След посещението в дома му тя се върна към работното си всекидневие, очаквайки, макар и с известен скептицизъм, той да разгледа проекта й и да я уведоми за резултата. Но за голямо нейно учудване само след пет дни секретарката му й позвъни и я покани в кабинета му още същия следобед. И когато в уречения час отиде там, видя, че секретарката вече я чака. Приемната на Джак бе обзаведена модерно и изключително луксозно, а от прозореца се разкриваше великолепна гледка към долната част на Манхатън.

— Госпожице Болинджър — кимна секретарката, която очевидно се досети коя е, въпреки че никога не я беше виждала. — Господин Магнъс ви очаква.

Миг по-късно се появи и самият Джак Магнъс и покани Франси в кабинета си. Вътрешността му я изненада с липсата на показност. Зад бюрото се издигаха широки етажерки, отрупани с дебели папки, проспекти и публикации от света на бизнеса, много от които с оръфани страници с нагъсто стърчащи между тях паметни листчета. За сметка на това бюрото бе почти празно, като се изключеха лежащата върху него папка, един календар и пепелник.

Той стоеше зад него и я следеше с поглед, докато тя се настаняваше в креслото за посетители. Беше по риза, както и онази вечер в дома си, но сега носеше и вратовръзка. Изглеждаше някак по-жизнен, но този път излъчващата се от него енергия бе белязана и от едва доловима официалност.

— Прочетох предложението ви — започна той. — Утре следобед има заседание на Борда. Успях да ви включа в дневния ред.

Франси се слиса.

— Аз… Толкова бързо!?…

— И без това ви принудих да чакате шест седмици — усмихна се Джак. — Или може би смятате, че не е достатъчно?

Тя бе толкова стресната от новината, че не успя да оцени шегата му.

— Ще се срещнем в два — продължи той. — Ще изложите резултатите от проучванията си и вашето предложение, след което Бордът ще ги разгледа.

— Аз?… — прошепна тя. — Искате да кажете, аз лично?

Джак изви вежди и изпитателно я погледна.

— Предложението е ваше, нали така? — отсече той. — Вие сте най-добре запозната с проекта си и затова е логично именно вие да го разясните на Борда и да отговорите на въпросите, които биха могли да ви зададат.

Франси пребледня.

— Но аз нямах време… да го доизгладя. Както и да се подготвя с нагледни материали, с изчисления.

— Достатъчно е гладко — прекъсна я той и поклати глава. — Проектът, който ми представихте, е напълно ясен и убедителен, а на тях им е необходимо точно това.

— Но… дали няма да го посрещнат враждебно? Все пак съм нов човек — обезпокои се тя, мислейки си за всемогъщите особи, който щяха да разглеждат изработения на най-обикновена чертожна дъска неин проект за разрешаването на един ужасяващ по сложността си проблем.

Джак се усмихна. Това беше някак лична, само негова усмивка, сякаш думите й искрено го бяха развеселили.

— Ако се отнесат враждебно, ще трябва да ги спечелите. Това вече зависи единствено от вас, нали така?

— Прав сте — съгласи се неуверено Франси.

— Тогава до утре — каза той. — Заседателната зала е на шейсет и петия етаж. Вземате асансьора и сте там. Бъдете горе точно в два. Секретарката ми ще има грижата да размножи текста на предложението ви.

През цялото време Джак не седна. Последвалото мълчание бе за нея знак, че трябва да му благодари и да си тръгне. Чувстваше се като парализирана. Никога, дори и в най-безразсъдните си мечти, не си бе представяла, че предложението й ще бъде придвижено толкова бързо, и то лично от такава недостъпна фигура като Джак Магнъс.

Накани се да стане, но се подвоуми.

— Аз… — започна тя. — Бих искала да знам вие какво мислите. Имам предвид предложението.

Той погледна към папката на бюрото си и равнодушно отбеляза:

— Оригинално е. А и доста предизвикателно. Но не бих могъл да кажа дали е приложимо. Да изчакаме да видим какво ще реши Бордът.

Лицето му беше непроницаемо. Очевидно не възнамеряваше да й каже нищо повече.

— Благодаря, господин Магнъс — промълви тя глухо. — Тогава до утре.

И това бе всичко. Франси излезе в коридора и тръгна към асансьора като замаяна. Но когато стигна двайсет и втория етаж, вече се бе поокопитила. Тази вечер щеше да помоли в типографията да направят увеличение на графиките и схемите, за да може да представи проекта си пред Борда в най-приемлив вид. Погледна часовника си. Беше два и половина.

Все още имаше време да излезе и да си купи подходящ за случая костюм.

Опиянена от щастие, Франси започна да се готви за най-великия миг в живота си.

 

 

Заседанието на Борда започна навреме.

Франси се появи точно в два, пременена в новия тоалет, който си бе купила. Беше почти без грим, с прибрана коса.

Присъстваха най-малко двайсет от членовете на Борда. Бяха сериозни, смущаващо възрастни мъже с побелели коси, до един в безбожно скъпи костюми и с очила за четене, които въртяха в ръка, докато слушаха. Мнозина пушеха пури, но залата бе чудесно климатизирана и въздухът през цялото време оставаше прохладен и чист.

Нямаше нито една жена. Дори протоколът на заседанието се водеше от мъж на средна възраст в елегантен костюм с жилетка. Начело на масата, между двама мъже, които Франсис си спомняше от множеството снимки на висшето ръководство на корпорацията, седеше човек, чиято неподвижност рязко контрастираше с почти осезаемата власт, упражнявана от него над всички присъстващи. Това бе Антон Магнъс. Франси го виждаше за първи път.

Седеше мълчаливо, присвит почти одве в стола си с висока облегалка. Беше мургав, със стоманеносива коса и катраненочерни вежди. Носеше сив раиран костюм. Ръцете му лежаха скръстени на масата. На пръв поглед създаваше впечатлението за бащински настроен, простодушен и скромен човечец. Но когато се взря по-внимателно в него, Франси разбра, че зад тази безобидна външност се крие нещо друго. Изпепеляващият пламък в черните му очи свидетелстваше, че заседанието се намира изцяло под негов контрол.

Уплашена, Франси извърна очи. Чу да изчитат протокола от предишното заседание и се постара да не се изчерви, когато обявиха дневния ред на сегашното, в който името й фигурираше на второ място.

— Ще започнем с господин Макнамара — обяви председателят на заседанието, който седеше в другия край на масата срещу Антон Магнъс.

— Благодаря, господин председател — отвърна мъж с изискана външност.

Франси слушаше внимателно последвалия доклад за вътрешната политика на корпорацията, закона за Данъците и сегашното финансово положение. Не разбираше почти нищо от това, за което ставаше дума. Наблюдаваше как останалите членове на Борда го слушат. Усещаше почти физически огромната сила, която се излъчваше от безизразните им лица, докато димът на пурите и лулите им бавно се виеше нагоре. Задаваха малко въпроси.

С всяка изминала секунда Франси се чувстваше все по-чужда на това обкръжение. Беше съвсем нова и неопитна в тази гигантска корпорация, една от най-безпощадните и най-уважаваните в света, а ето че се осмеляваше да излага проект за някакви компютри пред бизнесмени, свикнали да боравят с милиарди долари. Изпитваше усещането, че е дете, озовало се в компанията на възрастни.

Господин Макнамара продължаваше с изложението си. На Франси й се стори, че долавя в поведението му известна нервност, както и нещо пресилено в инак красноречивата му аргументация. Очевидно предложеният от него данъчен проект засягаше интересите на немалко важни личности в корпорацията.

Престраши се да погледне отново Антон Магнъс. Единствената промяна във външността му бе, че изглеждаше още по-ненатрапчив. Със стърчащата между пръстите му пура имаше вид на благодушен, капнал от умора старец. Франси не виждаше никаква прилика между него и сина му. Антон Магнъс бе старостта в цялата й проникновеност и сложност, докато седящият само на няколко метра от баща си Джак беше олицетворение на мъжкия чар в разцвета на нивата сила и младост. Докато го наблюдаваше, Франси случайно видя как Антон Магнъс направи едва забележим знак на единия от мъжете до него. Това беше светкавично, някак косо примигване на очите, придружено от почти недоловимо движение на ръката.

— Достатъчно, господин Макнамара — обади се тутакси мъжът, прекъсвайки докладчика. — Мисля, че вече сме наясно.

А това, както всички разбираха, означаваше, че наясно е господин Магнъс.

— Моля да гласувате — отекна гласът на секретаря.

За нейно най-голямо учудване резултатът беше двайсет гласа против и нито един в полза на предлагания план. По начина на гласуване, по смиреното поведение на жертвата и по едва ли не ясно доловилата се в залата въздишка на облекчение, Франси разбра, че предложението не е имало никакъв шанс.

И бе почти сигурна, че го е провалил не друг, а именно Антон Магнъс с безмълвната тежест на своя език на знаците. „А какъв ли шанс бих могла да имам аз?“, запита се тя със свито сърце.

Беше неин ред.

— Госпожица Франсис Болинджър, специален съветник на началника на „Местни продукти“, известно време е проучвала по-важните ни европейски филиали и е разработила проект за установяване на компютъризирана координация помежду им. Госпожице Болинджър, да чуем изложението ви.

Франси се изкашля, наблюдавайки как на присъстващите се раздават копия от доклада й. Ръцете й бяха ледени. Като по чудо успя да накара пръстите си да не се разтреперят.

— Добър ден, господа — започна тя тихо. — Тук съм, за да ви изложа плана си за създаването на компютърна мрежа между нашите европейски клонове…

— Може ли по-високо — разнесе се отнякъде мощен глас. — Не ви чуваме!

Франси започна отначало. Изказването й трябваше на всяка цена да прозвучи убедително и самоуверено. Часове наред се бе опитвала да опрости техническия език на изложението си до степен, че да стане разбираемо за всеки що-годе добре информиран ръководител, без да е задължително той да разбира от компютри. Но сега дълго репетираните изрази й се струваха слаби и неубедителни.

Тя ту поглеждаше в бележките си, ту ставаше, за да покаже някоя цифра на диаграмите, които бе донесла. Очите й пробягваха от единия до другия край на масата с надеждата да зърнат приятелско лице. Потънали в мислите си, някои от членовете на Борда като че ли изобщо не се интересуваха от доклада й. Имаше и такива обаче, които най-внимателно следяха всяка нейна дума. Едва по-късно разбра, че това са хората, отговарящи в по-голяма или по-малка степен пряко за европейската операция и поради това и загрижени дали планът й ще се приеме.

Когато свърши, настъпи тишина. Никой не се усмихна. Като че ли не бяха особено възторжени нито от нея, нито от проекта й. Не намери сили да погледне не само Антон Магнъс, но дори и Джак, който седеше близо до баща си и я наблюдаваше с безизразно лице.

Ненадейно един от присъстващите размаха очилата си и се провикна:

— Доколкото си спомням, „Сентрал Електрик“ навремето опита нещо подобно и се опари.

Не се обръщаше към Франси, а към някой от присъстващите.

— Говори се, че тази технология е неприложима — добави друг, вторачвайки се в колегата си. — Чу се нещо за някакви платки… за провали в системата. Мен ако питате, цялата работа ми прилича на научна фантастика.

— Аз пък се безпокоя да не влошим още повече и без това тежкото положение — обади се трети. — И в най-благоприятните времена европейците не са работили добре. Какво ще стане, ако напъхаме цялата им номенклатура в някакъв електронен мозък, от който те нямат и понятие? Представяте ли си какъв цирк ще се получи?

Франси почувства, че везните се накланят против идеята й. И което бе най-лошото, никой не искаше от нея да я защити. Членовете на Борда се държаха така, сякаш тя изобщо не съществуваше.

Колкото до Джак Магнъс, той не й обръщаше никакво внимание. Ала в измерващия му ту един, ту друг от присъстващите поглед се четеше напрежение.

— Възниква и въпросът за разходите — подхвърли друг. — Компютрите струват милиони. И без това доста сме се разпасали на Стария континент. Как да сме сигурни, че подобна операция ще си струва парите?

— Джон, ти как мислиш? — обърна се един от присъстващите към свой колега. — Доколкото знам, вече имаш опит в тази област. Трябват ни малко повече разяснения относно разходите.

При тези думи Франси почервеня от гняв. Снизхождението, с което членовете на Борда се отнасяха към нея, беше повече от очебийно. Онези от тях, които не се поглеждаха един друг, току я стрелваха с очи, след което отново забиваха нос в бележките си.

Изведнъж Франси проумя на какво се дължи единодушната им враждебност към нея. Причината беше в пола й. На тези мъже явно никак не им допадаше фактът, че някакво си женче си позволява да ги учи на бизнес.

— Извинете, господа — сопна се тя ненадейно и зелените й очи замятаха мълнии. — Ако отворите проспекта на седемдесет и седма страница, ще намерите подробно планиране както на първоначалните, така и на дългосрочните разходи. И според мен сами ще се уверите, че са предвидени всички възможни варианти, включително и повреда на хардуера. Включила съм и приложение относно дълготрайността на електронните лампи и сегашното състояние на компютърната технология. Бих могла да обобщя всичко с няколко думи.

И Франси накратко разясни защо в настоящия момент разходите по един компютър мотивират напълно ефективността на проекта й. Не се поколеба да прибегне и до техническа терминология, за да подчертае, че в изложението й има вече готов отговор на всички въпроси, които й се задаваха. Сдържаната ярост в гласа й отстъпи място на енергична самоувереност. Бе съвсем очевидно, че знае за какво говори.

— Господа, никога не бих си позволила да предложа на вниманието ви подобен проект, ако не можех да докажа, че рискът, който той включва, е напълно приемлив според всички изисквания на бизнеса. Убедена съм, че до една-две години този план ще увеличи продуктивността на европейските ни филиали с двайсет процента. И което е още по-важно, трябва да мислим за бъдещето. През следващото десетилетие компютърната технология ще предизвика революция не само във финансово-счетоводната, но и в редица други дейности. Ако ние не побързаме да я овладеем и да извлечем полза от нея, нашите конкуренти ще го направят. А това би могло да отслаби позициите ни не само в Европа, но и в целия свят.

Когато свърши, отново последва мълчание, този път още по-объркващо. Франси усещаше, че въпреки скептицизма си по отношение на нейната младост и на пола й, мъжете около масата нямат друг избор, освен да отдадат дължимото на знанията й.

Джак Магнъс все още не беше казал нито дума. Баща му също.

Интуицията й подсказваше, че всички в залата са подчинени на безмълвното присъствие начело на масата. Никой не смееше да рискува, изказвайки конкретно мнение, докато не разбереше какво мисли за проекта на Франси великият Антон Магнъс.

А той, седнал в своя край на масата, продължаваше да мълчи. Накрая председателят се изкашля. Очевидно му бяха дали знак да се намеси.

— Госпожице Болинджър — каза той, — благодарим ви за подробното изложение. Бордът ще обсъди въпроса. Свободна сте.

— Благодаря за вниманието, господа.

Франси стана, прибра папките си и се отправи към вратата. Забеляза, че Джак я стрелна косо с очи, но нито се постара да срещне погледа й, нито стана, за да я изпрати. Сега той беше един от тях.

Когато вратата на заседателната зала се затвори зад гърба й, Франси долови почти осезаемо как някои от членовете на Борда се накланят напред, за да обсъдят предложението й.

И едва в коридора се запита защо не бяха гласували в нейно присъствие, както бяха направили в случая с неудачния данъчен проект на господин Макнамара.

Но вече не я интересуваше какво ще стане. Беше изчерпала и последните остатъци от самообладанието си, за да защити проекта си пред една несъмнено враждебно настроена аудитория.

Сега искаше само едно — да остане сама.

 

 

Взе асансьора и се върна в кабинета си, след което седна зад бюрото и остана така, заслушана в ударите на сърцето си почти половин час, който й се стори цяла вечност. После изведнъж си даде сметка, че от сутринта не е слагала залък в устата. Прескочи до кафенето, купи си сандвич, който така и не можа да изяде, защото беше прекалено възбудена, и излезе да се разходи по Шесто Авеню, блъскана от ледения декемврийски вятър. Но той не я ободри. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне.

Избягвайки натоварения трафик и забързаните пешеходци, тя се върна обратно в кабинета си. Наля си чаша кафе, постави я на бюрото и се загледа в издигащата се от нея пара, без да намери сили да отпие дори глътка. Страхът до такава степен я бе сковал, че не можеше да помръдне.

Мина й през ум, че сигурно ще я уволнят. Представи си как в момента някой от членовете на Борда сочи някаква грешка в предложението й — фатално и унизително доказателство за нейната неопитност. И едва ли не чу как Бордът решава да отхвърли изцяло проекта й и да се отърве от начинаещата му авторка. Привидя й се как онези се заливат от смях, вземайки на подбив нейната дързост и абсурдното й предложение.

Подобни кошмари я измъчваха до четири следобед, когато ненадейно на вратата й безцеремонно се почука, Франси така се стресна, че едва не разля отдавна изстиналото кафе.

Беше Джак Магнъс. Той влезе в кабинета, без да обърне внимание на оскъдното обзавеждане. Бе с все същия копринен костюм, с който го беше видяла и на заседанието на Борда. Така официален й се стори прекалено съвършен, за да бъде истински. Сякаш току-що бе слязъл от витрина.

Както обикновено, лицето му бе непроницаемо.

— Е? — попита тя. — Не ме дръжте в напрежение.

Джак стоеше и я гледаше изпитателно. Стори й се, че още малко, и просто ще се разпадне под погледа му. Прииска й се да го разтърси за изваяните рамене и да изтръгне ужасната истина от устата му.

Най-сетне той проговори с едва доловима усмивка на устните.

— Чака те много работа.

— Какво искате да кажете?

— Това, че го приеха — отвърна Джак. — Изцяло. Така, както го представи. Без нито една забележка. И държат именно ти да поемеш ръководството по прилагането му. Получаваш и нова длъжност — помощник-вицепрезидент по въпросите на международните системи. Лично ти ще инсталираш интерфейса. Бордът одобри и монтирането на трите сървъра в Париж, Лондон и Лозана. Ще ти се отпусне както необходимия персонал, така и бюджета, който заявиш. Имаш на разположение девет месеца, за да създадеш системата и да я приведеш в действие, преди да се явиш на доклад пред Борда.

— Значи… са го харесали? — заекна Франси, неспособна да възприеме наведнъж толкова радостни вести.

Джак като че ли искрено се забавляваше.

— Не казвай никога „харесали“! — натърти той. — В бизнеса никой нищо не харесва. Или се купува, или не се купува! А покупката е нещо, далеч по-категорично от харесването, повярвай ми. Но сега да отговоря на въпроса ти: гласуваха за него, значи са го харесали. И ето че си вече в бизнеса, Франсис Болинджър!

Тя скочи от стола и го прегърна. Почувства, че я потупва по гърба. Усещането беше приятно, но някак безлично. И все пак в него долови както радост, макар явно да не искаше да я прояви открито, така и нещо като гордост от успеха й. Усети топлината на яките му ръце през плата на сакото. Някакъв неволен подтик я накара да се притисне към него в желанието да се пропие от силата му. Едва сега си даде сметка за ужаса, който я бе разтърсвал, докато очакваше резултата от заседанието.

И побърза да се отдръпне, смутена от собствената си емоционалност. Джак я наблюдаваше с любопитство. Очите му като че ли потъмняха, когато забеляза объркването й.

— Отбий се при мен утре сутринта — каза той. — Ще обсъдим някои подробности. Между другото, разбрах, че говориш няколко европейски езика.

Франси кимна.

— Френски, испански, италиански, немски… и малко португалски…

— Научи и холандски — прекъсна я Джак. — Повече не ти трябва. След две-три седмици заминаваш за Европа. Е, до утре.

Тя мъчително преглътна, проследявайки го с поглед до вратата.

 

 

Франси дори не подозираше, че в този момент четирийсет етажа над кабинета й за нея мислеше Негово Величество самият Антон Магнъс.

Пред него на огромното орехово бюро лежеше предложението й. Той го прелисти разсеяно и го остави.

Антон Магнъс се занимаваше с бизнес повече от петдесет години. И през цялото това време бе вземал решения, от които зависеха не само милиони долари, но и професионалното бъдеще на стотици умни и амбициозни хора. Беше направил кариера, като грижливо бе пресявал съветите на добронамерените си подчинени, вземайки окончателното, трудното и често жестоко решение съвсем сам. Научил се бе да жертва всички скрупули, били те логически, финансови или лични, в името на най-важното — доброто на корпорацията.

И днес, позволявайки на Борда да одобри проекта на младата Болинджър, той бе взел именно такова решение.

При това далеч не прибързано. Беше го взел благодарение на отличното познаване на пазара и на хората, които го заобикаляха.

Макар да го намираше за интелигентен, според него проектът на момичето не си заслужаваше риска. Идеята значително бе изпреварила времето си. Прекалено рано беше корпорацията да се обвързва с нещо толкова несигурно. Виж, след няколко години, когато някои по-незначителни компании я изпитат на гърба си, нещата можеха и да се променят. Затова първоначалното намерение на Антон Магнъс, когато видя как проектът припряно се предлага на вниманието на Борда, бе да наложи вето върху него. Младостта и неопитността на девойката, както и фактът, че не заемаше значима длъжност, накланяха още повече везните в полза на отхвърлянето на предложението й.

И все пак нещо го възпря. Чувстваше, че в проекта има нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. За това говореше преди всичко фактът, че той бе включен съвсем ненадейно в дневния ред на днешното заседание — нещо, което се случваше изключително рядко. А сетне и това, че докато най-внимателно следеше хода на разискванията и първите изказвания, Антон Магнъс стигна до категоричното заключение, че синът му Джак твърдо стои зад проекта. Нямаше и съмнение, че преди заседанието Джак се бе потрудил да подработи солиден брой от членовете на Борда, настройвайки ги благосклонно спрямо разработката на момичето. Европейските филиали се намираха под прякото ръководство на Джак. Той явно беше убеден в ефективността на проекта. И безспорно бе подготвил почвата за приемането му, осигурявайки си предварително мнозинството от гласовете в Борда. Джак никога не правеше нищо, без да има причина. Или няколко причини…

Антон Магнъс се чудеше какви ли биха могли да бъдат. И точно заради това не бе упражнил правото си на вето, за което беше достатъчно да даде един-единствен знак на най-предания си човек в Борда. Решил бе да предостави възможност на младата Болинджър да осъществи проекта си, давайки й срок от девет месеца.

През целия си живот на бизнесмен той, съчетавайки търпението на рибаря и тънкия усет за най-успешна стратегия на гросмайстора Антон Магнъс, бе манипулирал околните — както съдружниците си, така и своите конкуренти — за да ги накара да направят онова, което иска от тях. Но до този момент наистина не беше попадал на по-ловък и по-упорит бизнесмен от собствения си син — човека, когото бе избрал за свой наследник. И ето че сега Джак, интелигентният, решителен и безскрупулен ръководител, искаше да има този интерфейс. Желаеше го и бе използвал цялата си власт, за да го получи.

Затова Антон Магнъс щеше да му позволи да го получи. Един ден, и той може би щеше да дойде много скоро, днешният малък подарък би му дал възможността да изиска от сина си да се реваншира. И тогава можеше да се окаже, че си е струвало да направи тази незначителна жертва. Знае ли човек какво крие бъдещето?… Днешната загуба утре можеше да се окаже печалба.

Е, вярно, съществуваше вероятност, макар и минимална, системата на Франсис Болинджър да се окаже ефикасна. Технологическите и финансовите последици от подобно събитие щяха да бъдат безспорно значителни и можеха да се отразят по непредсказуем начин както върху Антон Магнъс и сина му, така и върху корпорацията. Затова всичко трябваше да се прецени много внимателно.

Но в този момент мислите на Антон Магнъс бяха другаде. Те нямаха никакво отношение нито към проекта на младата Болинджър, нито към красноречието и съобразителността, с които го бе продала, нито пък към способността й да го реализира, поемайки новия си пост.

Той мислеше за стройното съблазнително тяло под строгия костюм. Беше надарена с необичайна хубост. Красотата й се изразяваше не само в плътта, но и в нейната прямота и интелигентност.

И Антон Магнъс си спомни как я гледаше Джак по време на цялото заседание. Изражението му беше повече от красноречиво. Стараеше се да изглежда безразличен, но един баща познава сина си. Понякога дори много по-добре, отколкото синът познава себе си.

Все така с образа на момичето пред очите си Антон Магнъс стана, отправи се към противоположния ъгъл на кабинета си и застана под високите прозорци, където неизменно бе разгъната една шахматна дъска. Погледна немите фигури и се усмихна.

От Франсис Болинджър, красивата и невинна млада жена, може би щеше да излезе идеална пешка.

„Пешките са особено важни фигури“, отбеляза за себе си Антон Магнъс. Само с един техен ход можеш както да спечелиш, така и да загубиш игра.

Но пешките трябва и да се жертват, след като изпълнят предназначението си.