Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (29)

Глава двадесет и осма

27 август 1957 г.

Белинда Магнъс наблюдаваше часовника.

За жалост напоследък това бе основното й занимание.

Стрелките показваха 9,30 вечерта. Джак беше в кантората, потънал както винаги до гуша в работа. Задържаше се там до късно. Дълги, мъчителни часове.

Белинда познаваше добре корпорацията „Магнъс“ и си даваше сметка, че Джак отговаря за огромен брой хора, както и за множество сложни и неотложни проекти. Освен това знаеше, че неизбежно ще настъпи денят, когато той ще поеме ръководството на целия чудовищен конгломерат. Това, разбира се, не обясняваше задържането му там след работно време. Друг на негово място отдавна би прехвърлил по-голямата част от отговорностите на подчинените си, още повече че като син на шефа и наследник на предприятието не беше задължително непрекъснато да доказва себе си.

Но Джак бъхтеше като вол. Познаваше до най-малка подробност не само пряко подчиненото му управление, но и цялата компания. Хората около него уважаваха трудоспособността му и се дивяха на сериозността, с което постигаше набелязаните цели. Неизменно вървеше няколко крачки пред останалите, изпробваше всеки интересен замисъл, непрекъснато създаваше контакти, изпитваше повторно стари идеи, разработваше нови. Държеше се така, сякаш цялата корпорация лежеше на плещите му.

Белинда съзнаваше, че Джак не е щастлив в „Магнъс“. И че не удовлетворението от добре свършената работа го караше да се нагърбва с все повече и повече задачи. Зад къртовския му труд се криеше нещо друго, нещо невидимо с просто око.

Знаеше също, че не е щастлив и в брака си, макар и много умело да го прикриваше.

Беше грижовен съпруг. Обсипваше Белинда с нежности, с приятелски целувки, с малки подаръци и с хиляди други прояви на обич и внимание, за които би й завидяла всяка жена. Шегуваше се, четеше заедно с нея сутрешните вестници, помагаше й да приготви вечерята, когато готвачът ползваше свободния си ден. Тръгнеше ли в командировка, винаги я вземаше със себе, а през уикендите, когато работата му позволяваше, я водеше било да покарат ски в Адърандакските планини, било да поплуват на Бахамеките острови.

И единствено Белинда знаеше, че всичко това е просто театър.

Винаги когато им се удадеше възможност да останат сами и да общуват като съпрузи, Джак правеше всичко възможно, за да си осигури нечие чуждо присъствие. Съумяваше да включи външни хора дори и в заниманията им по време отдих и при това го правеше така, сякаш му е хрумнало в последния момент. Почивката им в събота и неделя завършваше неизменно с вечери или обеди, на които присъстваха приятели от корпорацията или случайно оказали се наблизо познати.

Умно, ако не дори и гениално, Джак правеше така, че почти никога не оставаше насаме с жена си.

А в редките моменти на усамотение умееше така да насочи разговора, че да избегнат засягащите ги съкровени и най-интимни въпроси, като например за взаимоотношенията им, за мнението им за живота и един за друг и най-вече за възможността да имат деца.

Джак беше помолил Белинда да изчака с раждането, докато уточни концепцията си за корпорацията, което щяло да му отнеме около три години. В началото тя се бе съгласила, защото искаше да опознае по-добре съпруга си, преди да създадат истинското семейство. Но никога нямаше да го стори, ако предварително знаеше какъв сапунен мехур щеше да се окаже бракът им.

Не че мехурът не беше красив. Животът на Белинда бе лек и спокоен, а Джак беше красив мъж, идеален съпруг и изключителен любовник.

В леглото бе нежен и внимателен. Беше опитен в ласките и винаги намираше онези точки на нежното й тяло, чрез които може да й достави удоволствие. Но точно тази му вещина да свири на нея като на арфа подсказваше, че сърцето му е някъде другаде.

А когато й отдаваше семето си, пронизвайки я с дългия си твърд член и докарвайки я до оргазъм с влудяващо бавни движения, на нея й се струваше, че дори и възбудата му е измамлива и се издига помежду им като непреодолима стена. В подобни мигове той се превръщаше в животно, което не влага душа в задъханите си движения.

Не беше онзи Джак, когото мислеше, че обича. Джак, за когото беше копняла и когото бе чакала толкова години. Струваше й се съвършено непознат.

Но Белинда не обвиняваше за това единствено него. Та можеше ли в края на краищата да бъде нещо повече от непознат? От деня, в който разбра, че друг я бе определил за негова съпруга, Джак се стараеше да я вижда колкото се може по-рядко и не проявяваше какъвто и да било интерес да научи нещо повече за нея. Как тогава да го опознае така, както младоженката опознава мъжа, който я е ухажвал, отдавал й е себе си, споделял е с нея копнежите и мечтите си?

Да, Джак беше непознат. Но затова бе виновна съдбата, а не той.

За една млада съпруга няма по-страшно мъчение от това да не бъде обичана от съпруга си, комуто е отдала своето нежелано от него сърце. Денем, когато Джак беше на работа, а и през дългите безсънни нощи, докато го наблюдаваше как спи до нея, Белинда си мислеше именно за това мъчение.

Беше интелигентна жена. От мига, в който преди година Джак най-ненадейно й предложи да се оженят, тя разбра, че нещо не е наред. Въпреки искреността и дори ентусиазма, с който й бе направил предложението, тя осъзна, че е глупаво да я търси сега, след като толкова години я беше отбягвал. Сякаш някакво неведомо разписание, за което тя и не подозираше, го бе подсетило, че е настъпил моментът да спре избора си на нея.

Още от този първи миг частица от нея не преставаше да се страхува от най-лошото. Но останалата част от съществото й го обичаше прекалено много, за да му откаже; обичаше го толкова силно, че бе готова да го приеме при всякакви условия, надявайки се бракът им по чудо да излезе успешен.

И ето че сега в очите на околните той наистина изглеждаше такъв.

Когато в самото начало на съвместния им живот усети, че между нея и съпруга й бавно се спуска непреодолима преграда, Белинда обърна внимание на Джак. Каза, че все по-осезаемо чувства как се отдалечават един от друг.

— Съжалявам, скъпа — бе отвърнал той. — Виновна е работата. Наистина прекалявам. А и ти не ми разрешавай.

След това я беше взел в обятията си и я бе накарал да замълчи с толкова омайващи целувки, че всеки друг би ги приел за израз на най-страстна любов.

Месец по-късно, когато Белинда се престраши да подхване отново разговор на тази тема, последва значително по-сериозен отговор.

— Вероятно приличам на Магнъсови повече, отколкото ми е приятно да призная. Ние нямаме склонност към показност, Белинда. Трябва просто да разбереш, че те обичам и че те желая. Понякога не успявам да се изразя така, както бих искал, но наистина те обичам, повярвай ми.

И приключи въпроса толкова категорично, че тя повече не се осмели да го повдигне.

Оттогава нещата вървяха постарому.

Антон Магнъс и жена му бяха вече на години и бяха прехвърлили на Джак и Белинда както по-голямата част от отговорността за „Магнъс“, така и задължението да устройват редовните светски приеми. Джак прие безропотно това бреме, защото знаеше, че един ден то щеше да легне само на неговите плещи и че не би било зле да затвърди още повече добрите си отношения със служителите на „Магнъс“.

Белинда трябваше да се нагърби с ролята на идеална съпруга и домакиня и тя се справяше с нея с вродения усет на всяка жена от нейната класа, формиран и шлайфан от пет поколения насам в най-реномираните частни девически училища на Европа.

И нямаше да има нищо против, ако бракът й вървеше както трябва.

Но при тези обстоятелства, за които сметка си даваше единствено тя, поемането на тази роля се оказа едно от най-мъчителните неща в живота й.

Белинда се разкъсваше между две напълно противоречиви представи за самата себе си. Част от нея се чувстваше като най-долно нищожество, създадено от бога, за да направи нещастен един невинен човек. Проклинаше собственото си малодушие за това, че бе позволила на баща си и на Антон Магнъс да принудят Джак да се ожени за нея против желанието му. Изпитваше усещането, че е нещо като непотребен съд и същевременно жалък заместител на жената, която Джак всъщност би искал.

От друга страна, се чувстваше засегната и ядосана. Тя също имаше своя гордост. Знаеше, че е интелигентна и способна, че може да даде много на хората. Твърдият й характер непрекъснато й напомняше за собствената й стойност и я изпълваше с негодувание заради ролята й на пионка в игра, в която я бяха въвлекли против волята й. Полагаше огромни усилия, за да не допусне отношенията с Джак да я сломят. И доколкото зависеше от нея, нямаше никакво намерение да позволи животът й да се превърне в трагедия.

Затова непрекъснато си търсеше занимания. Четеше и посещаваше лекции с оглед на предстоящото си дипломиране по литература. На доброволни начала преподаваше четене и писане в училище за недъгави деца. Успяваше да изстиска от измъчената си душа достатъчно себеуважение и амбиция, за да пише разкази, а от време на време и стихове, които пазеше в една заключена в библиотеката тетрадка. Присъстваше на всички обществени мероприятия, в които положението й на съпруга на Джак я задължаваше да участва, без обаче да ги приема сериозно, нито пък да позволява да я зарази тържествуващото на тях плиткоумие.

Държеше на достойнството си и правеше всичко възможно, за да го запази, сякаш предусещаше, че в момента най-застрашено е именно то.

Ала не й беше никак лесно и колкото и да се опитваше да промени нещата, с всеки изминал ден се чувстваше все по-опустошена, все по-безпомощна и лишена от вяра в бъдещето.

Питаше се какъв ли щеше да бъде животът й, ако се беше родила в нормално буржоазно американско семейство, необременено от богатство и високо обществено положение.

И очите й се изпълваха със сълзи, когато си представеше подобна скромна, обикновена, красива съдба. Защото, ако беше простосмъртно момиче, щеше да се омъжи за този, за когото пожелае. И той щеше да бъде обикновен човек — човек, който ще я обича и когото тя също би могла да обикне. Щяха да живеят където поискат и сами да избират с кого от съседите да дружат. А тя щеше да ходи на пазар, тикайки количката с първата си рожба, да си купува нови пердета за кухнята — вярно, евтини, но затова пък избрани от самата нея. Пердета, чието предназначение е не да смайват приятелите й от висшето общество, а да бъдат чисто и просто красиви. Да придават уют на дома.

Нормален, щастлив живот! Колко бяха глупави обикновените хора, като приемаха това щастие за даденост и си въобразяваха, че богатите притежават нещо много по-добро, за което те могат единствено да мечтаят! Само ако можеха да си представят какво означава две богати фамилии да те принудят да се ожениш и да изпълняваш една напълно безсмислена роля. Това бе жестока игра, в която единственият победител можеше да бъде евентуалното покачване на цената на някои акции на борсата за сметка на две човешки сърца.

И ако не я възпираше любовта й към Джак, Белинда отдавна би се отказала от цялата тази кошмарна измислица и с радост би се върнала към самотния си живот.

Това бе спънката, това бе фаталната ирония на съдбата, която изсмукваше силите, необходими й, за да промени положението или да избяга.

Затова се стремеше да бъде колкото се може по-добра съпруга. В името на мъжа си тя прикриваше срама и обидата с хумор, с любвеобилност и внимание. Насилваше се да бъде веща и активна в леглото. Правеше всички онези мънички нещица, които прави всяка жена, за да покаже на мъжа си, че го желае и че зависи от него.

Приемаше безропотно онова, което получаваше от него, и чакаше да види дали с времето няма да получи повече.

Молеше се той най-сетне да се научи да я желае и се надяваше един ден невидимата зад идеалната имитация на съпружеска обич душа да откликне на любовта й.

А затова трябваше да работи. Да чака.

 

 

И подобно на много съпруги от висшето общество преди нея, нареди да го наблюдават.

Известно й беше, разбира се, че се слави като женкар. Но колкото и странно да е, не това я тревожеше, когато нае детективи, които дискретно да следят всяка негова стъпка.

Вечерта, когато се запозна с нея на партито в чест на Гречен, женският усет на Белинда я предупреди, че между Джак и онова момиче, Франсис Болинджър, съществува някаква симпатия. Искриците, които неволно припламваха в очите му всеки път, щом я погледнеше, не оставяха никакво съмнение в това. А и фактът, че той не обелваше нито дума за пътуванията си до Париж, докато Франси работеше там, потвърждаваше подозренията й.

Мисълта за Франси не й излизаше от главата. Тя беше толкова свежа, толкова красива. И двамата с Джак изглеждаха наистина чудесна двойка. Нещо повече — беше просто невъзможно да не харесаш комбинацията от блестящ ум и неподправен характер, която у Франси бе очевидна.

Запознавайки се с Франси, човек не можеше да не отдаде дължимото на добрия вкус на Джак. Мисълта за това буквално изпепеляваше съзнанието на Белинда и до ден-днешен.

Тя беше достатъчно умна, за да допуска, че след като Джак се беше оженил за нея против волята си, той все още продължава да се вижда с тази жена.

Но за нейна изненада случаят не беше такъв.

От детективската агенция я уведомиха, че Джак не се вижда с никого. Закъсненията в службата произтичаха единствено от упоритата му, изморителна работа. И изписаната на лицето му умора, когато нощем се прибираше у дома, се дължеше на работа, а не на забавления.

На пръв поглед това изглеждаше добър признак — Джак не й изневеряваше. Но кой знае дали под тази спокойна повърхност не се криеше нещо много по-страшно. Може би в намеренията си да се представи като идеален съпруг и образцов служител Джак бе стигнал дотам да използва дори съпружеската вярност.

Точно това безпокоеше Белинда. Имитацията на щастлив брак, която разиграваше Джак, беше безпогрешна. Поне на пръв поглед.

И единствено времето можеше да разреши тази загадка. Белинда притежаваше силна воля, но бе скована от законите на обществото, към което принадлежеше, и от своята любов.

Затова чакаше, обичаше и се надяваше.

 

 

Джак се прибра в десет. Целуна жена си, наля си питие, седна на дивана до нея и я прегърна през рамо.

Усмихваше се, но изглеждаше капнал. Очите му бяха зачервени от преумора.

— Тежък ден ли имаше? — попита Белинда.

— Не по-тежък от обикновено — отвърна той. — Вероятно не съм във форма. Трябва да правя повече упражнения.

Настъпи мълчание и на Белинда й мина през ум, че Джак нещо го увърта. Постепенно той се оживи.

— Днес приключихме с плановете за Колумбия. Трябва да ги приведем в действие на първи януари следващата година. Ако се държиш прилично, ще изкараш една ваканция на юг.

— Чудесно!

Белинда се опита отговорът й да прозвучи искрено, но вече знаеше какво представляват работните ваканции. Почти нямаше да вижда Джак и всеки ден щеше да умува как да забавлява или да бъде забавлявана от колегите му вечерта. А като се вземеше предвид и езиковата бариера, очертаваше се да бъде още по-зле.

Но тя знаеше колко се гордее той с колумбийския филиал. Беше го създал сам, изграждайки го от начало до край с помощта единствено на хората, които лично бе назначил. Той бе доказателство за неговата предприемчивост, опит и независимост от баща му.

Това обаче не беше кой знае какво утешение за Белинда.

— Хей! — възкликна той изведнъж. — Какво сме седнали? Защо не го отпразнуваме? Да не би всеки ден да се създава нова компания?

Прегърна я и я целуна учудващо страстно. На Белинда й се стори, че зад тази целувка прозира едва доловимото му желание да се люби с нея. Сгуши се в него, привлече го към себе си и прокара пръсти в косата му.

Беше късно. Можеха да се любят, да вечерят, да си останат у дома и да си бъбрят до ранни зори, както един-единствен път досега, по време на медения им месец.

Белинда се почувства по-добре.

— Звучи чудесно — каза тя.

Джак я пусна и попита с усмивка:

— Защо не се обадиш на Билингтънови? Знам, че е късно, но съм сигурен, че нямат никакъв ангажимент. Умирам от глад! Може би ще се навият да прескочат до „Плаза“ да хапнем нещо. Какво ще кажеш?

Белинда направи всичко възможно да прикрие разочарованието си зад храбра усмивка.

— Добре, Джак — кимна тя. — Ще се обадя на Билингтънови.