Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (39)

Глава тридесет и осма

5 март 1959 г.

Франси се събуди внезапно.

В първия момент не можа да разбере къде се намира. Замъглените й от съня очи шареха с недоумение по люшкащите се в полумрака около нея стени.

За миг помисли, че е в стаята си у дома, в Пенсилвания. Забрави за изминалото време и й се стори, че чува гласа на майка си, която тихо разговаря с баща й в кухнята.

Все още полузаспала, Франси почувства как някогашният й живот нежно я обгръща. Усети сигурността на родния дом. Всяка фибра на съненото й тяло живееше със собствените си спомени за разположението на стените на старата къща, за прозорците, гледащи към двора, където колелото й бе все така опряно до люлката, на която траеше като малка. И тя отново се унесе с увереността, че когато се събуди, кухнята ще ухае на кафе и на току-що приготвена закуска, а мама ще я очаква с присъщата си полуусмивка и с нежните си ръце.

Ала сънят постепенно я напусна и Франси си спомни къде се намира.

Озърна се към стените на спалнята. Нямаше ги картините и мечетата от детството й. Заобикалящите я стени бяха голи. Нямаше го и бюрото, на което пишеше домашните си. В тази стая имаше само един шкаф и кантонерка.

Обърна се и погледна спящия до нея Сам. Объркването й я разстрои, защото ненадейно се бе озовала между два безкрайно различаващи се един от друг свята. Изпита желание да го докосне, да го притисне към гърдите си. Но тъй като не й се искаше да нарушава съня му, известно време просто го наблюдава, след което стана и отиде в дневната.

Никой от двамата не можеше да си позволи лукса да се лишава от сън, защото за тях и за колегите им той беше нещо изключително ценно и никога не им достигаше. Спяха не повече от пет часа в денонощие, посвещавайки всяка минута от останалото време на усилен труд.

А никой не работеше повече от Франси.

Принудила се бе да прехвърли на Джоел Грег по-голямата част от чисто практическата страна на новия проект. Сам отговаряше за самия компютър, като се започне от печатните платки и корпуса и се стигне до командния пулт. Колкото до Франси, тя бе изоставила всичко друго, посвещавайки се изцяло на разработването на основната програма, която щеше да позволи на машината да възприема командите и да обработва въведената информация. Програмата изискваше от нея полагането на възможно най-големите умствени усилия през живота й. Невероятната прецизност при разработването на отделните елементи, както и на цялостното изпълнение, щеше да остане пълна тайна за евентуалния оператор — обикновен човек, когото за няколко часа щяха да обучат да си служи с компютъра.

Сам и Дейна, самите те виртуозни програмисти, уверяваха Франси, че програмата й е гениална и представлява изобретение, което ще я направи световноизвестна. Но на нея просто не й оставаше време да се зарадва на постижението си. Предстоеше й още много работа. Трябваше да доусъвършенства програмата, за да бъде тя напълно готова в деня на завършването на компютъра, който неумолимо наближаваше. Върху компютъра работеха целоседмично, без нито ден почивка, като се изключи това, че в неделя екипът се появяваше в склада чак по обед. Така всеки получаваше възможност да се възползва от една що-годе нормална почивка след шест часа в събота вечерта, когато приключваха работа.

Франси прекарваше всички нощи със Сам. След работа се връщаха на тавана му, вечеряха, а после се любеха и дълго лежаха притихнали в обятията си.

Заспиваха рано, капнали от умора. И само след миг, или поне така се струваше на Франси, тя вече бе будна, докато сънищата бързо отлитаха, и разбираше, че пак е ден и че будилникът всеки момент ще звънне. Ставаше преди Сам, слагаше кафеника, вземаше набързо душ и припряно навличаше дрехите си — отново делова, изопната като струна и готова за бясната надпревара с времето.

И от крехката жена, която се бе гушила в прегръдките на Сам, не оставаше и помен. Тя вече не съществуваше, появявайки се отново едва след края на изтощителния работен ден, през който правеше поредната гигантска крачка към успешния завършек.

Такъв бе нейният живот, Франси нито за миг не се замисляше за жестоките изисквания, които той й поставяше, нито пък непредвидимите компенсации, с които я награждаваше. Работата поглъщаше дните й изцяло, а удоволствието — единствено оскъдните моменти на отдих.

Тази нощ я беше разбудила мисълта за нещо важно. Бе го усетила. Обикновено спеше дълбоко и никога не би се събудила, ако нещо не подразнеше съзнанието й. И макар че не можеше да си позволи да губи от съня си, стана и приседна в дневната, питайки се какво ли е то.

Погледна към притихналото в ъгъла старо, очукано туловище на онова, което навремето наричаха 9292 — внушителен сандък, омотан в безброй проводници, които стърчаха от него като пълнежа на изкормена кукла. Горкичкият! Най-безмилостно го бяха ограбили, за да завършат прототипа на все още безименния компютър, върху който работеха.

И изведнъж разбра какво я беше събудило.

Творението, над което тя и колегите й се блъскаха като грешни дяволи, все още нямаше име.

Някъде дълбоко в съзнанието си, сред хаоса на своето напрегнато до крайност всекидневие тя непрекъснато се питаше как да го нарекат. Вече бе обсъждала въпроса със Сам, Дейна, Лий, Джоел и останалите, но безрезултатно. Всеки от тях упорито предлагаше номерирани названия, като ЕРА 1103 например или пък съкращения от рода на УНИВАК. Ала Франси смяташе, че подобни имена не са подходящи. Беше убедена, че те не само няма да подпомогнат продажбата на компютъра, но дори ще й навредят. Но не можеше да измисли нищо друго.

И ето че сега седеше в мрака и за хиляден път умуваше как да нарекат компютъра. Името не трябваше да звучи прекалено научно, а да бъде нещо земно, жизнерадостно. Компютърната технология и без това здраво беше стреснала бизнесмените. Имена като ЕНИАК и IBM тип 702 само ги плашеха още повече и предизвикваха в съзнанието им асоциации, свързани с кошмарни разходи и всяващи ужас машинарии.

Франси дълго размишлява, усещайки как сънят безвъзвратно я напуска и отстъпва място на отново завладяващото я напрежение от работата. Но така и не се сети за нищо подходящо.

Излегна се на кушетката на Сам и се опита да сложи ред в мислите си. Все още сънена, изведнъж си спомни за дните, прекарани у дома, при Мама и Татко в Пенсилвания, които бяха изплували от дълбините на съзнанието й малко преди да се събуди.

Усмихна се при мисълта, че това се дължеше именно на факта, че е със Сам. Усещането за сигурност и принадлежност, което й даваше Сам, я бе накарало да си спомни за детството — време, когато възприемаше света като ласкава майка, очакваща я с отворени обятия всяко утро, преди да намъкне джинсите и фланелката и да излезе да играе, или да помага на Татко в работилницата.

Това бяха наистина щастливи и безгрижни дни, отстоящи на светлинни години разстояние от безумния, напрегнат свят, в който живееше сега. Как бе изминала толкова път и какво беше загубила междувременно? Кога я бяха изоставили завинаги тишината и спокойствието на предишния й живот?

Замисли се за мъчителните дни преди смъртта на майка й. Хелън Болинджър беше боледувала дълго, но нито веднъж не се бе оплакала. Помнеше я как седеше на стола си в дневната, четеше или разговаряше с Татко, който толкова умело криеше тревогата си, че Франси почти не бе разбрала какво става в душата му.

Двамата просто бяха свикнали с мисълта, че животът им с Мама е към своя край. И както баща й, Франси на свой ред се бе примирила с неизбежното и не говореше за него. Изживяваната от тях мълчалива агония приемаха като борба, която ги обединяваше и която те смятаха, че могат да продължават, въпреки че с всеки изминал ден все повече губеха сили и се отчайваха. И един ден Мама си отиде. Първо пристигна линейката, а след това и директорът на погребалното бюро. Събраха се приятели и роднини, пасторът произнесе хвалебствено слово за покойната, отидоха на гробището, а после Франси и Татко се върнаха в опустялата къща.

И едва тогава мъката ги връхлетя с всичка сила. След като премина неестественият ентусиазъм по уреждане на погребението, посрещането на гостите и опелото, двамата се озоваха сами сред празнотата, оставена от Мама. Няколко седмици живяха в кошмарно мълчание, което Франси никога нямаше да забрави. Болката, която ги свързваше, беше най-ужасната, която бе изпитвала до този момент. И после за щастие им се притекоха на помощ. Съседите им Магуайърови имаха леля вдовица, която наскоро бе емигрирала от Ирландия и живееше в Америка съвсем сама и без никакви ангажименти. Цял живот била домакиня и нямала професия. Децата й били големи, имали си семейства и живеели Бог знае къде по света. Казвала се Моли и се оплаквала от бездействието си във фермата на Магуайър. Предложиха им да дойде да живее при тях като икономка и готвачка. Тъй като разполагала със застраховката на покойния си съпруг, а имала и малко лични спестявания, щяла напълно да се задоволи с нищожната заплата, която Мак Болинджър би могъл да си позволи да й плаща. Така и стана. Оказа се, че тя не само няма нищо против затворения нрав на Мак Болинджър, но и бързо свикна с открития, дружелюбен характер на Франси.

Моли обичаше да се оплаква. Непрекъснато се жалваше от Америка и се кахъреше за роднините си, за напредналата си възраст и въобще за всичко, което й минеше през ум. Но зад вайканията, белязани от прекрасния й, поетичен ирландски акцент и характерна, чисто нейна фразеология, се криеше силна и издръжлива жена. Единствената, с която Франси и Татко можеха да заменят Хелън Болинджър.

Под нейното ръководство цялата къща се оживи. Тя работеше в градината, плетеше пуловери за Франси и Мак, както и шалове, изпъстрени с мотиви от старата родина. Готвеше осолено месо със зеле, всевъзможни ирландски яхнии и поддържаше в кухнята блестяща чистота. Бързо научи номера на Хелън, с който тя изкарваше Мак от летаргията и го заставяше да се залови за нещо полезно. Не можеше да помага на Франси за домашните, тъй като самата тя беше полуграмотна, но това не се и налагаше, тъй като Франси неизменно получаваше отлични оценки. Но затова пък й беше от голяма полза, що се отнася до външния вид, помагайки й да се превърне от длъгнесто четиринайсетгодишно момиче в красива и добре облечена ученичка.

Моли незабележимо бе запълнила една огромна празнота в живота на две съсипани от скръб и объркани души. Нейният хумор, трудолюбието й и разбирането, с което се отнасяше към техните проблеми, я превърна в неделима част от съществуванието им. И въпреки че самата тя не го признаваше, отношенията й с Мак и Франси на свой ред й помагаха да забрави мъката от загубата на съпруга си и раздялата със собствените й деца.

По едно време Франси бе решила да влезе в ролята на сватовница и да накара баща си да се ожени за Моли. Но тогава беше прекалено млада, за да разбере техните отношения. Мак все така обичаше Хелън, тази обич изпълваше целия му живот и той просто не можеше да си представи, че е възможно да се ожени за друга жена. Разбрала това само час след запознанството им, Моли бе поела ролята на сестра, осъзнавайки, че това най-много би му помогнало да забрави страданието си.

След като Франси постъпи в колежа, Моли от благоприличие отиде да живее при роднините си, семейство Магуайър, но продължаваше да идва всеки ден да чисти, да готви и да шие дрехи на Мак. Четяха заедно писмата на Франси и веднъж, когато Мак дойде във Филаделфия да я види, Моли го придружи. Изглеждаха странна двойка: Мак, облечен в костюм, който Моли му беше намерила на намалени цени, а самата тя — пременена в шикозен тоалет, който смая Франси, виждала я досега единствено с престилка.

Франси се радваше, че баща й си има Моли. След нейното заминаване Моли бе станала връзката на баща й с живота. Често пъти, когато им се обаждаше от Пенсилвания, слушалката вдигаше именно Моли. Обожаваше твърдия й ирландски изговор, който се бе превърнал в олицетворение на дома.

И тогава Моли почина.

Фактът, че Татко й го беше съобщил от стотици мили разстояние, я накара да възприеме събитието като нещо още по-невероятно. Години наред Моли беше страдала от тежка форма на диабет, но не бе споделила с Франси и Мак. Разбра, че за щастие се била споминала мигновено, но в същото време научи, че през всичките тези години Моли изпитвала невероятни болки.

Едва тогава Франси осъзна, че това е била и причината за постоянните й лирични вайкания. Зад тях Моли беше крила истинското си страдание.

След смъртта на Моди Мак остана сам. Нае една местна жена да му чисти, но иначе си готвеше сам и също сам си купуваше дрехи. Не го показваше, но той искрено тъгуваше за Моли, макар и не така, както за покойната си съпруга. Когато Франси си идваше за ваканцията, двамата често си говореха за нея и й бяха благодарни за незабравимите години, с които ги беше дарила.

И сега Франси седеше в дневната и се усмихваше при спомена за дните, оживявани от хумора на Моли, от острия й език и от безграничната й преданост към Мак Болинджър и неговата дъщеря. Струваше си, въпреки болката, която изпитваше при мисълта за нея, да си припомня жизнерадостния и храбър начин, по който тя беше влязла в живота им и го бе предпазила от разпадане в момент, когато загубата на Хелън можеше да го съсипе безвъзвратно.

Сънят най-сетне отново наля тежест в крайниците й и тя стана, за да се върне в леглото. Влезе в спалнята и се отпусна до Сам. Въпреки че не беше намерила разрешение на проблемите си, мисълта за Моли, Татко и родния дом я накара да се почувства не толкова самотна.

Когато усети потрепването на леглото, Сам сънено протегна ръка и я притегли към себе си. Франси почувства прилив на благодарност и облекчение, защото с него й бе толкова уютно, колкото и със спомените. При все че всекидневието им бе несравнимо по-хаотично и напрегнато от някогашния й живот, от Сам се излъчваше спокойствие и сигурност, които сякаш в магическа кристална топка бяха скътали дърветата и пасищата от детството й. Така както и той несъмнено таеше нейде дълбоко в сърцето си спомена за щата Ню Йорк с неговите гори и любимото му езеро.

Франси вече се унасяше в обятията му, когато изведнъж осъзна накъде я води ходът на мислите й. Споменът За Моли Магуайър не беше изплувал случайно в съзнанието й, а в момента, когато умуваше как да продаде изобретението си на бизнесмени, които бяха предварително убедени, че компютрите са бездушни електронни мозъци, лишаващи от човешка същност всичко, до което се докоснат.

Франси се замисли за новосъздадения от Сам компютър — скромно работно добиче, предназначено да улесни живота на бизнесмена, за когото не бе задължително да бъде експерт по компютрите, за да се ползва от услугите му. Това щеше да бъде машина, която купувачът щеше да възприема съвсем непринудено и дори с хумор като близък приятел и неделима част от работното всекидневие.

В същия миг двата потока на мислите й, стремили се тъй упорито да се срещнат, се сляха в съзнанието й. Франси ясно видя компютъра, както и името, което щеше да му даде. Най-неочакваното, но същевременно и най-нежното и човешкото.

„Моли…“, проблесна в унасящото й се в сън съзнание и тя заспа в обятията на Сам.